Ю Несбьо
Макбет (28)

Двайсет и осма глава

— Къде отиваш? — попита Мередит.

— Не знам. — Дъф се опита да я погали по бузата, но не я достигна. — Имам адрес, но нямам представа какво ме чака там.

— Тогава защо ще ходиш?

— Някой го е записал непосредствено преди смъртта на Банко и Флинс. Определил го е като „сигурен пристан“. Ако и те са бягали, има изгледи да се окаже удобно убежище за мен. Просто е единствената ми възможност, скъпа.

— Добре тогава.

— Къде сте?

— Тук.

— Къде е това „тук“? И какво правите?

— Чакаме те — усмихна се Мередит. — Все още празнуваме рождения ден на Юън.

— Болеше ли?

— Малко. Но нали мина.

Дъф усети буца в гърлото си.

— Юън и Емили много ли се изплашиха?

— Шшт, скъпи. Да не говорим за това…

— Но…

Тя запуши устата му с длан.

— Тихо. Спят, ще ги събудиш.

Ръката й му пречеше да диша. Опита се да я отмести, но тя беше прекалено силна. Дъф ококори очи.

В тъмното над него се бе надвесил човек. Той му беше запушил устата. Дъф понечи да извика и сграбчи косматата китка, ала противникът му беше много як. Сумтенето го издаде. Хъчинсън. Механикът се наведе и прошепна в ухото му:

— Да не си гъкнал, Джонсън. Или, по-точно, Дъф.

Бяха го разкрили. Дали бяха обявили награда за залавянето му? Жив или мъртъв го искаха? Часът на разплатата удари. Нож? Шило? Чук?

— Чуй ме, Джонсън. Събудим ли моряка на горната койка, с теб е свършено, ясно?

Защо механикът го събуди, вместо направо да му свети маслото?

— Когато акостираме в Капитол, полицията ще те чака на пристанището. — Хъчинсън си отмести ръката. — Предупреден си. Сега сме квит.

Вратата се отвори и в каютата за миг нахлу светлина. После вратата се плъзна обратно и Хъчинсън изчезна.

Дъф премига в мрака. Дали и Хъчинсън не беше част от съня? Някой се закашля на горната койка. Дъф нямаше представа кой спи там. Нали всяка вечер лягаше на различно място. Стюардът обясни недостига на легла на борда с пренасянето на „някакви адски важни муниции“. Наложило се да изнесат койки от няколко каюти и да складират вътре част от боеприпасите, защото разпоредбите за транспортирането на експлозиви на борда на плавателен съд не допускали струпване на голямо количество запалими вещества в едно корабно помещение. Само членовете на екипажа от командния състав имаха правото на постоянна койка. Дъф спусна крака на пода и бързо изскочи в канижела — корабния коридор. Гърбът на мръсната тениска с надпис „Esso-Т“ приближаваше трапа към машинното.

— Почакай!

Хъчинсън се обърна.

Дъф притича до него на пръсти.

Очите на машиниста блестяха, но предишната злоба я нямаше.

— Какви ги говориш? — попита Дъф. — Полиция? Били сме квит?

Хъчинсън скръсти ръце и изсумтя.

— Отбих се при свързистчето, за да… — второ изсумтяване — … да му поискам извинение. В кабината заварих капитана. Говореше по радиото. Седяха с гръб към мен и не ме чуха да влизам.

Дъф усети как сърцето му спира да бие и също скръсти ръце.

— Продължавай.

— Капитанът съобщи, че на борда на кораба му се возел някой си Джонсън и напълно отговарял на описанието на криминално проявено лице. Имал белег на челото и постъпването му на служба съвпадало с датата, когато онзи бил обявен за издирване. Гласът от радиото нареди капитанът да не предприема абсолютно нищо; Дъф бил опасен. Полицията щяла да бъде в готовност при акостирането ни. Капитанът отговори, че за него това било голямо успокоение, защото те бил видял в действие в салета. — Хъчинсън посочи лепенката на челото си.

— Защо ми го казваш?

Механикът сви рамене.

— Отидох да се извиня на радиста по настояване на капитана. По неговите думи ще си задържа работата поне още известно време само защото си отказал да ме натопиш. А аз много искам да си запазя работата…

— Искаш?

Механикът изсумтя.

— Нямам друг избор. Само в това ме бива — поне според главния механик.

— Той ли ти го каза?

— Снощи се отби в каютата ми. Предупреди ме да не си въобразявам нищо, защото съм бил трън в петата на този кораб, но ме нарече добър механик. После си тръгна. На борда на този кораб бъка от чудаци, а? — засмя се Хъчинсън с почти весел вид. — Е, ще слизам в машинното.

— Чакай малко — спря го Дъф. — Каква полза има един осъден на смърт да му кажеш, че около врата му е нахлузена примка? Преди да застанем на пристанището, нямам възможност да избягам.

— Това не е мой проблем, Джонсън. Върнах ти жеста.

— Дали? Твоят кораб е пренесъл картечниците, с които са погубени жена ми и децата ми, Хъчинсън. Това, разбира се, пак не е твой проблем. И аз можех да си кажа същото, когато капитанът поиска от мен да му дам повод да ти бие шута.

Последва поредното изсумтяване.

— Ами скочи в морето, бе. И доплувай до брега. Какво толкова, няколко мили. ЕТА^[1] е след девет часа — изсумтя той.

Дъф проследи как механикът потъна в търбуха на кораба.

Отиде до филистрина и погледна навън. Започваше да се развиделява. До пристигането в Капитол оставаха девет часа. Вълните се издигаха високо. Колко време ще издържи човек на такова вълнение, в толкова студена вода? Двайсет минути? Половин час? С приближаването към сушата капитанът положително ще възложи на някого да го държи под око. Дъф опря чело в стъклото.

Не виждаше изход.

Пак влезе в каютата. Погледна си часовника. Пет без петнайсет. Само след четвърт час дежурството му започваше. Легна на койката и затвори очи.

Пред взора му се появи Мередит. Стоеше на скалата насред езерото и му махаше да отиде при нея.

— Чакаме те.

Като насън, помисли си Макбет. Или все едно плуваш из подводна пещера. Сигурно така се чувстват сомнамбулите. В едната си ръка стискаше джобен фенер, в другата — дланта на Лейди. Плъзна лъча по маса с рулетка и празни столове. Продължиха да вървят. По стените шареха призрачни сенки. Над главите им проблясваха фалшиви кристали.

— Защо няма жива душа? — попита Лейди.

— Всички са се разотишли по домовете си — отвърна Макбет, освети полупразна чаша с уиски върху маса за покер и веднага се сети за дрога.

Наркотичният глад ставаше все по-осезаем, но Макбет се държеше. Беше силен, по-силен от всякога.

— Само ние двамата с теб сме, любов моя.

— Но ние никога не затваряме. — Тя пусна ръката му. — Да не си затворил „Инвернес“? Всичко си променил. Не мога да позная собственото си казино! Какво става тук?

Влязоха в друга зала, където светлият конус озари редица едноръки машини. Бяха строени под конец — същински взвод от малки спящи роботи, помисли си Макбет. Механични кутии, които никога повече няма да се събудят.

— Ама това са детски ковчези — прошепна Лейди. — Божичко, колко са много…

Гласът й се задави и тя пак започна да ридае беззвучно.

Макбет я притисна към себе си и я отдалечи от игралните автомати.

— Не сме в „Инвернес“, скъпа, а в „Обелиска“. Исках да ти покажа какво направих за теб. Виж, затворено е. Отрязали са дори електричеството. Виж, това е нашата победа. Пред теб е врагът, разгромен на бойното поле, скъпа. Не е ли красиво?

— Ужасно е, просто отвратително! И мирише. Не усещаш ли? От гардероба вони на трупове!

— Любов моя, миризмата идва от кухнята. Полицаите накарали всички незабавно да напуснат сградата — да не би някой да унищожи доказателствен материал. Виж, в чиниите още стоят парчета месо.

Макбет плъзна лъча по масите, застлани с бели покривки, по догорелите свещи, по недоизядените порции. Вцепени се, когато светлината се отрази в две жълти очи, втренчени в него и Лейди. Тя нададе вик. Макбет бръкна под якето си. Мършавото, жилесто тяло, което зърна за миг, бързо изчезна в мрака, но той вече стискаше сребърния кинжал.

— Спокойно, любов моя. Беше куче. Сигурно е усетило миризмата и се е вмъкнало. Ето, отиде си.

— Искам да се махна оттук! Изведи ме веднага! Не издържам повече!

— Добре, добре, видяхме достатъчно. Сега се прибираме в „Инвернес“.

— Казах да се махаме оттук!

— Какво имаш предвид? Къде да идем?

— Надалеч!

— Но…

Той не довърши изречението. Само мисълта си: „… няма къде другаде да отидат.“ Едва сега се замисляше за това.

Повечето хора си имат семейство, бащин дом, роднини, лятна вила, приятели. А те с Лейди имат само „Инвернес“ и един другиго. Но досега и през ум не му бе минавало, че не е достатъчно. Едва сега си го помисли. Сега, когато предизвикаха съдбата и Макбет беше на път да изгуби Лейди. Тя трябваше да се върне, да се събуди, а той трябваше да я изведе от капана на мрака, в който бе попаднала. Затова именно я доведе тук. Ала дори триумфът не беше в състояние да я откъсне от умопомрачението и да я върне в реалността. А точно сега Макбет се нуждаеше от нея, от трезвия й ум, от твърдата й ръка. За какво му е тази разкисната жена, която не забелязва нищо около себе си.

— Открихме Дъф — съобщи той, докато бързо я водеше към изхода. — Ситон отлетя за Капитол. В два часа М/К „Гламис“ ще застане на кей.

Навън вече се беше съмнало, но всички прозорци на „Обелиска“ бяха затъмнени. Вътре се бе настанил вечен среднощен мрак. Игрални маси, които Макбет не си спомняше да са подминали, изведнъж изникнаха пред светлия лъч на фенера и им препречиха пътя. Килимът погълна звука от стъпките им. Стори му се, че чува ръмжене и тракащи кучешки челюсти зад гърба си. Къде, по дяволите, беше скапаният изход?

Ленокс стоеше сред зелената трева. Беше паркирал колата на главния път и си бе сложил слънчеви очила.

Една от причините да не иска да живее във Файф беше именно прекалено ярката светлина. Вече усещаше как слънцето жури бледорозовата му кожа, сякаш всеки момент ще пламне като проклет вампир.

Но Ленокс не беше вампир. Нали? Някои неща се виждат едва когато се приближиш на непосредствено разстояние. Това важеше и за бялата къща отпред. Само от съвсем близо се виждаше, че белите стени са осеяни с малки черни дупки.