Ю Несбьо
Макбет (27)

Двайсет и седма глава

Дъф стоеше в камбуза и надничаше към екипажа в салета. Бяха се наобядвали и сега си свиваха цигари, водеха тихи разговори, смееха се, пушеха, пиеха кафе. Само един седеше настрани. Хъчинсън. За понесения пердах говореше голяма лепенка с телесен цвят на челото му. Докато пафкаше цигара, Хъчинсън се опитваше да се преструва на замислен върху въпрос, който изисква концентрация, но не беше достатъчно добър актьор, за да прикрие смачкания си фасон.

— Утре пристигаме — обади се стюардът. Пушеше, облегнат на готварската печка. — Бързо се учиш. Хвана ли те вече желязото?

— Моля?

— Ще останеш ли и за следващия рейс?

— Не. Но благодаря за предложението.

Стюардът сви рамене. Дъф проследи с поглед как един закъснял за обяд моряк крепи чинията си. Насочи се към масата на Хъчинсън. Като вдигна глава обаче и видя кой седи там, се сбута до друга маса, където всички места вече бяха заети. Хъчинсън забеляза рязката маневра на моряка, съсредоточи се още повече върху цигарата си и премига бързо няколко пъти.

— Остана ли нещо от вчерашния чийзкейк?

Дъф се обърна. Питаше главният механик. Стоеше пред летящата врата, изпълнен с надежда.

— Съжалявам — сви рамене стюардът. — Ометоха го.

— Момент — обади се Дъф. — Май остана едно парченце.

Влезе в хладилното помещение, намери чиния, увита във фолио, и се върна. Подаде парчето на главния механик.

— Ама е студен.

— Не ми пречи — увери го механикът и се облиза лакомо. — Така го обичам.

— Да те питам…

— Кажи?

— За Хъчинсън…

— Какво?

— Вижда ми се малко… потиснат. Капитанът смята, че си вършел добре работата. Така ли е?

Механикът поклати неопределено глава и изгледа колебливо Дъф.

— Бива го.

— Ще е хубаво някой да му го каже.

— Кое?

— Че го бива.

— И защо?

— Според мен има нужда да го чуе.

— Не знам… Вземеш ли да хвалиш хората, почват да искат по-висока заплата и повече почивки.

— Когато ти си бил начинаещ механик, главният даваше ли ти да разбереш, че си вършиш добре работата?

— Да. Защото си я вършех добре.

— Сети се реално колко кадърен си бил тогава.

По лицето на главния механик се изписа лека изненада.

В същия миг корабът се разклати силно, от салета се разнесе вик и нещо зад Дъф се стовари с трясък.

— Мътните го взели! — извика стюардът.

Дъф се обърна. Големият казан със супа беше паднал на пода. Гъстата зелена грахова супа, бликаща от казана, прикова погледа на Дъф. Неочаквано стомахът му се преобърна, съдържанието се качи в гърлото му, той се хвана за рамката на вратата и струята рукна от устата му.

— Други съвети, новобранецо? — попита главният механик, обърна се и си тръгна.

— Дявол да го вземе, Джонсън, вече не ти ли мина? — простена стюардът и му подаде руло кухненска хартия.

— Какво стана? — попита Дъф и си избърса устата.

— В кораба се разби вълна — обясни стюардът. — Случва се.

— Върви да си починеш, аз ще измия.

След като изчисти пода, Дъф се върна в салета и събра мръсните съдове. До масите бяха останали само трима души плюс Хъч, който не бе помръднал от мястото си.

Дъф се заслуша в разговора им, докато слагаше една върху друга чиниите и чашите на подноса.

— Тази вълна сигурно е от земетресение или свлачище — предположи единият.

— Или от ядрени опити — подхвърли събеседникът му. — Руснаците провеждали някакви експерименти в Баренцово море, а ударната вълна от такива експлозии се усещала по цялото земно кълбо.

— Ти получил ли си някаква радиограма по въпроса? — попитаха радиста.

— Не — засмя се той. — Единственото интересно нещо, което пристигна, е, че издирват някакъв тип с бял белег през лицето.

Дъф се вцепени. Наострил уши, продължи да трупа чинии върху вече сложените на подноса.

— Хубаво е, че утре стъпваме на сушата.

— И още как. Жената пак била бременна.

— Не гледай мен.

Избухна весел смях.

Дъф се обърна и тръгна с подноса към камбуза. Хъчинсън беше вдигнал глава и изведнъж изопна гръб като свещ. Няколкото пъти, когато се засичаха след свиването в салета, Хъчинсън свеждаше глава и избягваше погледа на Дъф. Сега обаче прикова в него ококорените си очи. Приличаше на изгладнял лешояд, неочаквано съзрял ранено, безпомощно животно.

Дъф бутна с крак летящата врата към камбуза и я чу да се хлопва зад гърба му. Остави подноса върху плота. По дяволите, по дяволите! Защо се случи точно сега, когато от спасението го деляха по-малко от двайсет и четири часа!

— Тук намали! — нареди Кейтнес, докато се взираше през предното стъкло.

Таксиметровият шофьор обра газта и минаха бавно покрай „Обелиска“. От парадния вход се изсипваше народ. Две полицейски коли стояха паркирани до тротоара с въртящи се сини буркани.

— Какво става? — попита Ленокс и мушна бледото си лице между предните седалки. И той като Кейтнес беше още в униформа, защото таксито ги взе от църквата непосредствено след погребението на Дънкан. — Да не се евакуират?

— Днес Комисията по хазарта затваря „Обелиска“ — обясни Кейтнес. — По подозрение за законови нарушения.

Един полицай извеждаше бурно ръкомахащ мъж в светъл костюм, риза на цветя и с впечатляващи бакенбарди. Мъжът явно се опитваше да обясни нещо на полицая, но той не го слушаше.

— Кофти работа — отбеляза шофьорът.

— Кое? — попита Ленокс. — Че се следи за спазването на закона ли?

— Не знам какъв закон са нарушили, ама тук човек поне можеше да пийне една бира и да изиграе едни карти, без да е наконтен като за прием и без да му одерат кожата. Като стана дума за затваряне, знаете ли, че фабриката, закъдето ви карам в момента, е затворена?

— Да — потвърди Кейтнес.

Всъщност знаеше само това. Сутринта й се обади инспектор Ангъс и настойчиво я помоли да вземе комисар Ленокс и двамата да дойдат в „Естекс“. Там щели да разберат останалото. Ставало дума за корупция на високо ниво. Засега да не споменават нищо на никого. Кейтнес отговори, че не познава никакъв инспектор Ангъс. Той се описа: дългокосия боец от Спецотряда, когото поздравявала с усмивка в асансьора. Тя си го спомни. Голям сладур. Приличаше повече на дружелюбно, отвеяно хипи, отколкото на спецполицай.

Таксито пътуваше по улиците. Кейтнес видя безработни, скупчили се под стрехите — пазеха се от дъжда. Угарка в ъгъла на устните, мокри палта, гладни, изморени погледи. Хиени. Не бяха родени такива. Градът ги беше направил хиени. Или, с думите на Дънкан: ако в менюто се предлага само леш, ставаш лешояд, без значение за какъв си се мислил. Каквото и да предприемат в Главното управление, най-ефикасният начин да се намали престъпността е хората да имат работа.

— Да не би пак да отваряте „Естекс“? — поинтересува се шофьорът и погледна Кейтнес през присвити очи.

— Кое ви наведе на тази мисъл?

— Макбет ми се вижда по-умен от оня глупак Дънкан.

— Така ли?

— Да затвориш добре работеща фабрика само защото оттам изтичали някакви слабо отровни вещества? Що за глупост! Всички работници в „Естекс“ пушеха. И без това щяха да си умрат от изгълтания цигарен дим. Там имаше пет хиляди работни места! Пет хиляди места, нужни на града! Само един богаташ от Капитол може да измисли такава простотия. Виж, Макбет е наш човек, схваща какво е необходимо и действа. Ако той поеме нещата изцяло в свои ръце, хората скоро ще могат да си позволят да се качват на такси.

— Като стана дума за Макбет — Кейтнес се извърна към задната седалка, — два дни поред той отменя сутрешната оперативка. В църквата ми се видя пребледнял. Да не е болен?

— Не той. Лейди. През последните дни почти не се е отбивал в Управлението.

— Похвално е, че е толкова грижовен съпруг, но е и директор на полицията и си има служебни задължения.

— Добре че има нас — усмихна се Ленокс.

Таксито спря пред портата, където висеше отрязана верига с катинар. Табелата „ЗАТВОРЕНО“ беше паднала върху разкъртения асфалт. Кейтнес слезе, застана до отворения прозорец на шофьора и плъзна поглед по изоставената индустриална пустош, докато си чакаше рестото. Наоколо не се виждаха телефонни кабинки, а телефоните в „Естекс“ най-вероятно бяха прекъснати.

— Как ще си извикаме такси за обратно? — зачуди се Кейтнес.

— Ще паркирам тук и ще ви изчакам — предложи шофьорът. — И без това в града вече никой не ползва таксита.

В двора на фабриката имаше ръждясал мотокар и кула от прогнили дървени палети. Вратата до голямата „летяща“ порта стоеше открехната.

Кейтнес и Ленокс влязоха в халето. Вътре беше още по-студено. В продълговато помещение под висок сводест таван, докъдето поглед стига, стояха наредени като църковни скамейки пещи.

— Ехо? — извика Кейтнес и потръпна от отражението на гласа си.

— Тук! — Отговорът дойде отгоре. Там се намираше канцеларията — малко помещение за ръководителя на работниците, откъдето да ги наблюдава. Подобно на стражева кула в затвор, помисли си Кейтнес. Или на амвон.

Младежът горе им посочи метална стълба.

Кейтнес и Ленокс се изкачиха по нея.

— Аз съм Ангъс — представи се младежът и им стисна ръцете.

Откритото му лице издаваше нервност, но и решителност.

Последваха го в канцеларията. Миришеше на засъхнала пот и на тютюн. Странна жълта глазура, сякаш изменила необратимо цвета на стъклото, покриваше големите прозорци към фабричното хале. Върху масите лежаха разтворени класьори, явно свалени от рафтовете по стените. Небръснатият млад мъж носеше тесни протрити дънки и зелено камуфлажно яке.

— Благодаря ви за бързата реакция. — Ангъс ги подкани с жест да се настанят на олющени дървени столове.

— Не искам да те притискам, но се надявам да си ни повикал за нещо важно — каза Ленокс. — Наложи се да отменя важна среща.

— Понеже нямате време, ще карам по същество.

— Чудесно.

Младежът скръсти ръце. Челюстите му ту се стягаха, ту се отпускаха, погледът блуждаеше неспокойно, но в него се долавяше мрачна твърдост. Човекът беше сигурен, че постъпва правилно.

— Два пъти повярвах — поде Ангъс и преглътна. Кейтнес се досети, че декламира нещо, предварително наизустено за случая. — И два пъти изгубих вярата си. Първия път повярвах в Бог. Втория — в Макбет. В Бог изгубих вяра, защото той не съществува. В Макбет — защото не е онзи, за когото се представя. Макбет не е месия, а корумпиран убиец. Казвам го най-напред, за да знаете защо ви повиках. Искам да освободя града от Макбет.

В последвалата тишина се чуваха дълбоките въздишки на капките, падащи върху пода на халето. Ангъс си пое дъх.

— Бяхме…

— Спри! — прекъсна го Кейтнес. — Благодаря ти за откровеността, Ангъс, но преди да продължиш, с комисар Ленокс искаме да преценим дали въобще искаме да те изслушаме.

— Нека довърши — настоя Ленокс. — После ще го обсъдим помежду си.

— Чакай малко — не отстъпи Кейтнес. — Чуем ли подробностите, няма връщане назад.

— Изпратиха ни в клуба на „Норс Райдърс“ с поръчението да ги избием до крак — каза Ангъс.

— Не искам да те слушам. — Кейтнес стана.

— А не за да арестуваме когото и да било — продължи по-високо Ангъс. — Ние първи открихме огън срещу тях. Те произведоха… — вдигна показалец, треперещ колкото гласа му — … един-единствен скапан изстрел, и то за да се защитят!

Кейтнес тропаше с крака по пода, за да заглуши гласа на Ангъс. Отвори вратата, но преди да излезе, чу име и замръзна.

— А от дома на Дъф във Файф не дойде дори един изстрел. Защото той не си беше у дома. След като направихме къщата на решето, влязохме и в спалнята открихме две деца и майка им. Тя… — Гласът на Ангъс се скърши.

Кейтнес се обърна към него. Младежът се облегна на масата и стисна здраво очи.

— … се беше опитала да ги прикрие с тялото си.

— Не, не — чу се да шепне Кейтнес.

— Макбет издаде тази заповед — продължи Ангъс. — Ситон се погрижи Спецотрядът да я изпълни безпрекословно. Участвах… — той се покашля — … и аз.

— И защо, за бога, Макбет ще разпорежда да извършвате тези… убийства? — попита с недоверие Ленокс. — Можел е просто да нареди да ги арестувате — и Дъф, и „Норс Райдърс“.

— Вероятно те са имали нещо срещу Макбет и се е наложило да им затвори устата завинаги.

— Какво например?

— Не сте ли се питали защо „Норс Райдърс“ ще си отмъщават на Банко, вместо да очистят онзи, който издава заповедите — Макбет?

— Много просто — изсумтя Ленокс. — Охраняват Макбет по-добре. Ти изобщо разполагаш ли с някакви доказателства?

— Тези две очи — посочи Ангъс.

— Те обаче са само твои, както и обвиненията. Посочи ми поне една причина да ти повярвам.

— Момент. — Кейтнес бавно се върна на стола си. — Има много лесен начин обвиненията на Ангъс да се потвърдят или опровергаят. Ще попитам другите от Спецотряда. Ако се окаже, че Ангъс лъже, ще си изгуби работата, ще му повдигнат обвинение и изгледите за бъдещето му, меко казано, няма да бъдат розови. Той го знае.

Ангъс се изсмя.

— Нещо глупаво ли казах? — повдигна вежда Кейтнес.

— Говорим за Спецотряда — напомни Ленокс. — Преданост и братство. Калени в огън, сплотени до последна кръв.

— Моля?

— Няма да успееш да накараш никого от Спецотряда да каже и думичка против Макбет или Ситон — обясни Ангъс. — Или против когото и да било от братята си.

Кейтнес сложи ръце на кръста си.

— И излизаш пред нас с тези твърдения, макар да знаеш, че няма начин да ги докажеш?

— След клането в клуба Макбет ме помоли да изгоря труп на бебе. — Ангъс нервно заусуква ланеца си. — В една от тези пещи.

Кейтнес потръпна. И съжали. Защо се върна, вместо вече да се вози в таксито, което да я отнесе далече оттук?

— Отказах — продължи Ангъс. — Някой друг го е свършил. Вероятно самият Макбет. Прегледах пещите. Една е била използвана наскоро. Ако възложиш на криминалистите ти да я обследват, очаквам да открият следи. Отпечатъци от пръсти, останки от кости, знам ли? А оттам Антикорупционното звено да поеме случая.

Ленокс и Кейтнес се спогледаха.

— Полицията не може да разследва директора си — поклати глава Ленокс. — Не знаеш ли?

Ангъс сбърчи чело.

— Но… нали Антикорупционното…

— Нямаме правомощия да провеждаме вътрешни разследвания. Ако искаш да подадеш сигнал срещу директора, трябва да сезираш градската управа и Туртел.

Ангъс поклати отчаяно глава.

— Всички са в кюпа! Трябва да действаме сами, да хванем Макбет отвътре.

Кейтнес мълчеше. Даде си сметка, че Ангъс е прав. Никой от градската управа, включително Туртел, не би дръзнал да тръгне открито срещу Макбет. Кенет се беше погрижил директорът на полицията да разполага със законови правомощия да потушава подобни политически бунтове още в зародиш.

Ленокс си погледна часовника.

— След двайсет минути имам среща. Ангъс, препоръчвам ти да си траеш, докато не се сдобиеш с нещо конкретно. А после можеш да си опиташ късмета в градската управа.

Ангъс премига невярващо.

— Аз да си опитам късмета? — попита той със задавен глас.

Обърна се към Кейтнес. Отчаяние, молба, страх и надежда се изписаха последователно по откритото му лице. И на нея й просветна, че причината да я повика тук не е защото иска криминалист да обследва фабричните пещи. Когато се изправи да изложи случая пред Антикорупционното звено, на Ангъс щеше да му трябва свидетел, трети човек, чиито показания да попречат на Ленокс да твърди, че този разговор не се е състоял. Ангъс бе избрал Кейтнес просто защото дружелюбната й усмивка му бе вдъхнала доверие.

— Старши инспектор Кейтнес? — прошепна почти умолително той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ленокс е прав, Ангъс. Искаш от нас, въоръжени с картонен меч, да нападнем мечка.

Очите на младия полицай се насълзиха.

— Страхувате се — промълви с мъка той. — Вярвате ми, иначе вече да сте си тръгнали. Но ви е страх. Страх ви е, защото ми вярвате. Защото ви разкрих на какво е способен Макбет.

— Тази среща не се е състояла. Разбрахме ли се? — Ленокс тръгна към вратата.

Кейтнес понечи да го последва, но Ангъс хвана ръката й.

— Бебе — прошепна задавено той. — Напъхано в кутия за обувки.

— Невинна жертва в борбата срещу престъпна групировка — отвърна тя. — Такива неща се случват, фактът, че Макбет е решил да го скрие от медиите, за да не пострада имиджът на полицията, не го превръща в убиец.

Ангъс пусна ръката й, все едно се беше опарил. Отстъпи крачка назад и я погледна. Тя се обърна и си тръгна.

Докато слизаше по металната стълба към халето, студът охлади сгорещените й бузи.

На път към изхода тя спря пред една пещ. По сивия прах, полепнал по нея, светлееха бразди.

Ленокс махна на таксито, за да ги вземе от вратата. Валеше проливен дъжд.

— Според теб какво цели Ангъс? — попита Ленокс.

— Какво цели ли? — Кейтнес се обърна и плъзна поглед нагоре към канцеларията на ръководителя.

— Сигурно си дава сметка, че е твърде млад да стане шеф. Ей, насам! Дали наистина всичко е за чест и слава?

— Може би е прав. Някой трябва да спре Макбет.

— Един вид, дългът зове, а? — изсмя се Ленокс. Кейтнес чу как гумите захрущяха по чакъла. — Всеки преследва скрита цел, Кейтнес, абсолютно всеки! Идваш ли?

— Да.

Тя едва различи силуета на Ангъс зад прозореца. След като си тръгнаха, не беше мръднал от мястото си. Продължаваше да стои по същия начин. Сякаш чакаше нещо.

След колко време Ленокс щеше да осведоми Макбет, че срещу него зрее бунт?

Как да постъпи тя?

Кейтнес попипа бузата си. Знаеше на какво се дължи облялата я горещина. На срам.

Ленокс мина напряко през чакалнята на Централната гара. Все гледаше да изхитрува. Още от малък си падаше тарикат. За да си привлече приятели, ги подкупваше с лакомства, лъжеше, че бил скочил от крана на пристанището и платил на едно момиче да му направи чекия. За да изглежда по-висок, си купуваше обувки с платформа. На изпитите преписваше, но когато обявяваха резултатите, пак се налагаше да будалка баща си, че е изкарал по-висока оценка. Баща му обичаше да повтаря — най-често по време на семейни събирания и без да крие кого има предвид — че само безгръбначните хора търсят на хляба мекото. За да спести на себе си и на Ленокс срама от следване в държавно висше училище, баща му направи дарение на частния университет в града. Ленокс фалшифицира и дипломата си от университета. Не за да впечатли с нея потенциални работодатели, а защото баща му настоя да я види. Истината, разбира се, лъсна, защото той нямаше достатъчно твърд характер да устои на мнителните погледи и въпроси на баща си. Баща му изрази недоумение как мекотело като Ленокс изобщо стои изправено!

Да, но Ленокс притежаваше достатъчно твърдост да пренебрегне спусналите се към него дилъри със съответните предложения. Умееха да разпознават наркоманите. Ала той си набавяше адска смес по друг начин. Изпращаха му я в кафяви пликове без подател. Или — ако се случеше да поиска специално обслужване — му завързваха очите и го водеха — подобно на военнопленник към наказателен взвод — в тайната кухня, където му предоставяха дозата топла-топла направо от казана.

Подмина Бърта Бърнам, където Дъф се хвана на блъфа със съдията от Капитол. Хеката обаче не му беше казвал, че Макбет ще убие съпругата и децата на Дъф. Ленокс ускори крачка, докато прекосяваше Работническия площад, сякаш бързаше да изпревари някакво събитие. Събитие, което заплашваше да се състои вътре в него.

— Макбет е зает — съобщи дребният администратор в „Инвернес“.

— Предайте, че го търси комисар Ленокс. Важно е и ще отнеме само минута.

— Момент да се обадя, сър.

Докато чакаше, Ленокс огледа обстановката. Не можеше да определи точно какво, но нещо липсваше. Нещо, което да добави финален щрих. Навярно просто атмосферата се бе променила. Сега типове в небрежни дрехи се смееха гръмогласно, докато влизаха в игралната зала. При последното си посещение тук не бе видял такива посетители.

Макбет слезе по стълбите.

— Добър ден, Ленокс.

— Добър ден, господин директоре. Днес е много оживено.

— Комарджии от „Обелиска“. Комисията по хазарта затвори казиното преди няколко часа. Да поседнем тук. Уви, времето ми е ограничено.

— Благодаря, сър. Идвам само да ви осведомя за една днешна среща.

— Слушам те. — Макбет се прозина.

Ленокс си пое дъх. Поколеба се. Имаше избор измежду милиони встъпителни реплики. Между хиляди начини да формулира едно и също съобщение. Между стотици думи. И въпреки това всичко се свеждаше до две възможности.

Макбет смръщи чело.

— Сър — обади се администраторът. — От масата за блекджек настояват за още едно крупие. Образувала се е опашка.

— Идвам, Джак. Извини ме, Ленокс, но обикновено Лейди се занимава с тези неща. Продължавай.

— Срещата… — Ленокс се замисли за жена си и децата.

За къщата. За градината. За спокойния квартал, където децата можеха да излизат, без да се боят от нищо. За университета, където предстоеше да следват. За заплатата, защото без заплатата всичко това би било немислимо. За допълнително докараните доходи, които пък му позволяваха такъв стандарт. Не го правеше за себе си, а за семейството, за семейството, за семейството. За семейството си, а не за къща във Файф или…

— Да?

Входната врата се отвори.

— Шефе!

Ситон влезе запъхтян.

— Пипнахме го, шефе.

— Кого?

— Дъф. Оказахте се прав. Качил се е на борда на кораб, отплавал от тукашното пристанище. М/К „Гламис“.

— Супер! Разговорът ни ще почака, комисар Ленокс. Налага се да вървя.

Ленокс остана седнал. Другите двама изчезнаха през вратата.

— Зает човек е Макбет — усмихна се администраторът. — Кафе, сър?

— Не. — Ленокс се вторачи право напред. Навън вече се спускаше мрак, но до следващата доза имаше няколко часа. Цяла вечност. — Впрочем, размислих. Ако обичате, направете ми едно.

Цяла вечност за човек без капка твърдост.