Ю Несбьо
Макбет (13)

Тринайсета глава

— Интересува ме причината. — Дъф се облакъти на масата и подпря брадичка върху сплетените си пръсти. — Защо Андрианов и Хенеси не са избягали? Защо двама предатели първо заколват шефа си, а после лягат да спят в съседната стая, омазани до ушите с кръв и улики? Хайде, нали сте следователи! Все трябва да ви хрумне поне едно шибано предположение!

Огледа се. И дванайсетимата следователи от отдел „Убийства“ присъстваха, ала само един си отвори устата — и то за да се прозине. Дали бяха толкова мълчаливи, защото беше началото на работната седмица? С понеделника ли да си обясни, че са заспали и безучастни? Ами! Не ги ли стегне, тези муцуни щяха да изглеждат по същия начин и утре. Неслучайно отдел „Убийства“ изкара два месеца без началник, след като Дънкан постави на бившия шеф ултиматум: или си подава оставката, или срещу него ще започне вътрешно разследване по подозрения в корупция. Просто липсваха достатъчно квалифицирани кандидати за поста. По времето на Кенет „Убийства“ отчиташе най-ниската разкриваемост в страната. Корупцията не беше единствената причина. Докато едноименният отдел в Капитол бе обрал каймака, тукашният приютяваше утайката от най-безхарактерните и некадърни полицаи в Главното управление.

— Това трябва непременно да се промени — бе заявил Дънкан. — Успехът или фиаското на един отдел „Убийства“ е сред ключовите фактори за общественото доверие в полицията. Затова възлагам тази задача на един от най-добрите ми хора. На теб, Дъф.

Дънкан определено знаеше как да поднесе на служителите си лоши новини по вдъхновяващ начин.

Дъф простена. Върху бюрото му се беше натрупала купчина доклади. Струваха по-малко и от хартията, върху която бяха напечатани. Представляваха подробни разпити на гости в „Инвернес“. Всички разказваха една и съща история: нито видели, нито чули нещо друго, освен адската буря. Дъф си даваше сметка, че хората му мълчат, защото се боят от гнева му, но му беше все едно. Не държеше подчинените му да го харесват. Ако страхът им действа мотивиращо, толкова по-добре.

— Значи, охранителите са нанкали като младенци, така ли излиза? Изморени от дългия работен ден. Кой от тук присъстващите идиоти гласува за тази версия?

Никаква реакция.

— А кой не вярва в нея?

— Не като младенци, а като упоени — обади се Кейтнес, току-що влетяла в залата. — Простете за закъснението, но трябваше да взема това. — Тя размаха сноп листове — най-вероятно поредния доклад.

Кейтнес звучно шляпна листовете върху масата. „Съдебна медицина“ — пишеше най-отгоре.

— Кръвните проби на Хенеси и Андрианов показват наличие на бензодиазепини, и то в количество, достатъчно за дванайсетчасов сън.

Кейтнес седна на един от свободните столове.

— Телохранители вземат приспивателни? — усъмни се Дъф.

— В по-малки дози само отпускат нервната система — поясни един от следователите в дъното на стаята и се залюля на стола. — Когато ти предстои да извършиш покушение срещу началника си, малко или много те тресе шубе. Голяма част от банковите обирджии вземат бензодиазепини преди удар.

— И точно затова оплескват нещата — обади се друг следовател в бял пуловер с поло яка и презраменен кобур. Кожата около носа му потреперваше.

Разнесе се краткотраен смях.

— Какво ще кажеш, Кейтнес? — попита Дъф.

— Без да съм специалист по изграждане на версии, ми се струва ясно като бял ден: охранителите са имали нужда от нещо да намали напрежението, но поради липса на опит с такива препарати са ги предозирали. По времето на самото убийство успокоителното е дало желания ефект.

Рефлексите им още са били бързи, нервното напрежение е спаднало. Чистите прорези показват, че ръката им не е трепнала. После обаче транквилантът ги е замаял, започнали са да залитат, да падат, оплескали са се с кръв и накрая са заспали в креслата.

— Нищо ново под слънцето — обади се пуловерът с поло яка. — Веднъж сгащихме двама надрусани банкови обирджии, захъркали в колата с плячката на червен светофар. Не се бъзикам. Престъпниците са такива глупаци, че можеш да…

— Да не се отплесваме — прекъсна го Дъф. — По какво съдиш, че рефлексите им са били още бързи, Кейтнес?

Тя сви рамене.

— Човекът, нанесъл на Дънкан първата прободна рана, е успял да отдръпне ръката си навреме, без кървавата струя да го опръска. Наш експерт установи, че следите по дръжката на кинжала са от кръв, бликнала на фонтан, а не от течаща, капеща или впоследствие размазана кръв.

— В такъв случай подкрепям заключенията ти — кимна Дъф. — Някой да има възражения?

Пълно мълчание.

— Всички ли са съгласни?

Безмълвни кимвания.

— Добре, да приемем, че това го уточнихме. Сега да обсъдим другия неизяснен въпрос: самоубил ли се е Малком. — Дъф стана. — В предсмъртното му писмо се казва, че „Норс Райдърс“ заплашили да посегнат на дъщеря му, ако не им помогне да ликвидират Дънкан. И аз питам: защо Малком ще изпълнява исканията на Свено и компания и тогава ще слага край на живота си, вместо да се обърне към Дънкан с молбата да настанят дъщеря му в обезопасена, тайна квартира? В нашата професия заплахите не са рядкост. Е, как ще коментирате?

Следователите се взираха в пода, един в друг или през прозореца.

— Никакви предположения? Вие сериозно ли? Цял отдел без нито един…

— Малком е знаел, че Свено има свои хора в полицията — обади се онзи, който се люлееше на стола. — Свено е щял да стигне до дъщеря му, независимо къде я скрият.

— Ето че поне поставихме някакво начало — прегърбен, Дъф започна да снове напред-назад. — Да предположим, че според Малком спасението на дъщеря му минава през подчинението му пред исканията на Свено. Или през смъртта на Малком, защото тогава Свено не би имал причина да убива дъщеря му. Следите ли мисълта ми?

Никой от присъстващите не загряваше накъде бие.

— В такъв случай, щом Малком — както става ясно от писмото — не намира сили да живее — било заради опасността да изгуби дъщеря си, било заради вината за убийството на Дънкан — защо Малком не се е самоубил още в самото начало? Така е щял да спаси и дъщеря си, и Дънкан.

Следователите го гледаха смаяни.

— Може ли… — обади се Кейтнес.

— Слушаме те, комисар Кейтнес.

— Въпросът ти е логичен, но човешката психика функционира малко по-различно.

— И как по-точно? Не виждам как по друг начин би могъл да разсъждава човек в положението на Малком. Затова версията за самоубийството му издиша. Въз основа на наличната информация човешкият ум много прецизно претегля плюсове и минуси и в крайна сметка взема решение, чиято логика е неопровержима.

— Ако е толкова неопровержима, тогава защо понякога ние, хората, се разкайваме? И то без да сме получили нова информация.

— Разкайваме се?

— Да, комисар Дъф. — Кейтнес го погледна право в очите. — Разкаянието е чувство, възникващо у човека, когато той съжалява за една или друга своя постъпка. Не е изключено Малком да е сложил край на живота си, подтикнат именно от разкаяние.

— Разкаянието е симптом на заболяване — поклати глава Дъф. — Айнщайн е дефинирал доказателството, че един човек е луд, ако преизчислява определено уравнение с надеждата да получи различен резултат.

— Явно е грешал, защото ние, хората, често стигаме до отговори, различни от първоначалните. Не защото наличните данни са се променили, а защото сме се променили ние, хората.

— Хората не се променят!

Дъф забеляза как присъстващите се поразбудиха и наостриха уши. Явно усещаха, че спорът между него и Кейтнес вече не касае само смъртта на Малком.

— Възможно е Малком да се е променил — настоя Кейтнес. — Не е изключено смъртта на Дънкан да го е променила.

— Не е изключено и друго: да е оставил предсмъртното писмо, да е хвърлил значката си в морето и да е офейкал — отбеляза Дъф. — Това също е човешка черта.

Вратата се отвори. Влезе полицай от „Наркотици“.

— Дъф, на телефона. Става дума за Малком. Държат да говорят лично с теб.

Лейди застана насред стаята и се загледа в спящия мъж в нейното легло. В тяхното легло. Минаваше девет, тя отдавна закуси, а тялото под копринените чаршафи още не даваше никакви признаци за живот.

Седна на леглото, погали го по бузата, по гъстите черни къдрици и леко го разтърси. Изпод клепачите се появиха две бели ивици.

— Директоре! Време е да ставаш. Градът гори!

Тя се засмя. Макбет изпъшка и се обърна на хълбок с гръб към нея.

— Колко е часът?

— Много.

— Сънувах, че е неделя.

— Май доста неща си сънувал.

— Да, проклетата…

— Какво?

— Нищо. Насън чух камбани за буря. Църковни камбани призоваваха към покаяние, изповед и детско кръщене.

— Колко пъти да ти повтарям да не споменаваш тази дума.

— Кръщене ли?

— Макбет!

— Извинявай!

— До пресконференцията остават по-малко от два часа. В полицията сигурно вече се чудят къде се бави началникът.

Макбет спусна крака през ръба на леглото. Лейди го спря, обхвана лицето му с длани и се взря в очите му. Зениците изглеждаха нормални. Тя отскубна едно заблудено косъмче от веждата му.

— Нали не си забравил за вечерята довечера? — Лейди продължаваше да оглежда критично веждите му.

— Не е ли неприлично — толкова скоро след кончината на Дънкан?

— Нима да вдигам банкет. Целта е да поддържаме контакти. Пък и нали трябва да се храним, любов моя.

— Кой ще дойде?

— Всички поканени. Кметът, част от колегите ти. — Един сив косъм се изплъзна между дългите й червени нокти. — Ще обсъдим спазването на законите за хазартната дейност. В днешния вестник на първа страница излезе статия, че в „Обелиска“ се практикува проституция, организирана от самото казино, и че по закон то трябва да бъде затворено.

— Каква полза, че редакторката ти е приятелка и пише по твоя поръчка, като никой не чете вестника?

— Няма, наистина. Сега обаче мъжът ми е директор на полицията.

— Ох!

— Сивите коси отиват на шефовете. Днес ще се обадя на фризьора ми да го питам ще може ли да ти боядиса дискретно косата по слепоочията.

— Слепоочията ми не се виждат.

— Ще те подстрижем малко и ще се виждат.

— Абсурд!

— Може кметът Туртел да смята, че градът му заслужава полицейски директор с достолепен вид, а не с външност на хлапак.

— Да не си се разтревожила?

Лейди сви рамене.

— Обикновено кметът не се меси в полицейската йерархия, но все пак формално той назначава шефа на полицията. Трябва да се застраховаме, че няма да му хрумне някоя щуротия.

— Как?

— Може да се наложи да се снабдим с оръжие, ако Туртел, противно на очакванията, реши да се прави на интересен. Не мисли сега за това, любов моя.

— Добре. Като каза оръжие…

Тя спря да оглежда веждите му. Знаеше какво предвещава този тон.

— Премълчал ли си нещо от мен, любов моя?

— Банко…

— Какво за него?

— Почвам да се чудя дали мога да му имам доверие; дали не си плете кошницата — своята и на Флинс. — Макбет си пое дъх — знак за Лейди, че предстои да чуе най-същественото: — Вчера Банко не е убил Малком, а го е изпратил в Капитол. Оправда се с обяснението, че пощадявайки живота на Малком, се предпазваме от излишни рискове.

Той чакаше нейната реакция и тя го знаеше. За негова изненада Лейди не изглеждаше втрещена. Тя се усмихна:

— Моментът не е подходящ да се стъписваме. Според теб какво крои Банко?

— Заплашил Малком и той нямало да гъкне — така твърди. Аз обаче си мисля, че двамата са влезли в заговор, от който Банко ще спечели повече, отколкото ако стане мой заместник.

— Скъпи, допускаш ли наистина добрият стар Банко да таи амбиции за директорското място?

— Не, не. Банко винаги е бил от хората, които предпочитат да следват, а не да предвождат. Но таи големи амбиции за сина си. Аз съм само петнайсет години по-голям от него. Докато дойде време да се оттегля от директорския пост, Флинс ще остарее и посивее. Виж, друго ще е, ако поста сега заеме мъж на възрастта на Малком. След някоя и друга година ще се пенсионира и Флинс ще се намърда на неговия стол.

— Изморен си и си затормозен от мислене, скъпи. Банко е прекалено лоялен и не би постъпил така. Сам си ми казвал, че за теб би горял и в ада.

— Беше лоялен към мен. Какъвто бях към него и аз. — Макбет се изправи и застана пред голямото огледало в златна рамка на стената. — Но ако човек погледне по-задълбочено, тази двустранна лоялност е облагодетелствала повече Банко. Май така излиза. Защото той все играеше ролята на хиената: стъпва в следите на лъва и намазва от чуждата плячка. Аз го назначих за мой заместник в Спецотряда, пак аз го направих заместник-шеф в „Оргкрим“. Като се замисля, богато и пребогато съм го възнаградил за услугите, които ми е направил.

— Още една причина да не се съмняваш в неговата лоялност, скъпи.

— Преди и аз така смятах. Но очите ми се отвориха… — Макбет смръщи чело и пристъпи към огледалото. Долепи длан до стъклото, сякаш проверяваше дали вътре има нещо. — Обичал ме е като син, бащинската му любов обаче е преминала в омраза, след като е пил от отровата на завистта. Задминах го по кариерната стълбица и вместо той да ми е началник, стана мой подчинен. Освен да се подчинява на заповедите ми, е бил принуден да търпи и безмълвното пренебрежително презрение на своята плът и кръв — на Флинс. Той е виждал как баща му прекланя глава пред използвача Макбет. Някога вглеждала ли си се в кафявите предани очи на куче, което маха с опашка, вдигнало глава към теб с надеждата да го нахраниш? Не смее да мръдне от мястото си и чака, защото така е дресирано. Ти му се усмихваш, галиш го по главата, без да виждаш омразата зад покорството. Не подозираш, че при удобен случай то ще ти се нахвърли и ще ти прегризе гръкляна. Един се гътне, друг го глътне. После ще те зареже наръфан в някой мръсен коридор.

— Скъпи, какво ти става?

— Точно това сънувах.

— Гони те параноя. Банко ти е истински приятел! Ако възнамеряваше да те прецака, щеше да разкаже на Малком за коварните ти схеми.

— Грешиш. Банко ще си остави козовете за най-накрая. Първо ще очисти мен, опасния убиец, после ще съдейства на Малком да се върне и да заеме директорския пост. Нечуван подвиг! Как да възнаградим такъв герой и семейството му?

— Наистина ли вярваш на тази измишльотина?

— Не просто вярвам, а съм сигурен, че е точно така. — Макбет се бе наклонил съвсем близо до огледалото. Носът му докосваше стъклото и го запотяваше. — Виждам какво кроят тези двамата. Банко и Флинс. Трябва да ги изпреваря, но как? — Извърна се рязко към Лейди. — Как? Единствена моя, трябва да ми помогнеш. Трябва да помогнеш на двама ни.

Лейди скръсти ръце. Колкото и фантасмагорично да звучаха разсъжденията на Малком, не бяха съвсем лишени от логика. Не беше изключено да е прав. А дори и да грешеше, Банко така или иначе беше негов съучастник и свидетел, който би могъл да го изпържи. Колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Пък и каква реална полза можеха да извлекат те всъщност от Банко и Флинс? Никаква. Лейди въздъхна. Джак казваше, че когато играеш блекджек и картите ти наброявай по-малко от дванайсет точки, си искаш още една карта. Защото нямаш какво да губиш.

— Покани ги довечера в казиното — предложи тя. — Така ще стане по-лесно.

— Тук ли ще…?

— Не, не. В „Инвернес“ станаха достатъчно убийства. Още едно и разследващите ще ни вдигнат мерника. А и не ми се рискува да подплашим клиентите. Трябва да се случи, докато пътуват за насам.

Макбет кимна.

— Ще ги помоля да дойдат с колата под предлог, че разчитам след вечерята да закарат двама от гостите ни до дома им. Знам по кой маршрут ще минат и ако ги предупредя да са точни, ще имам представа в коя минута къде се намират. Ей, ти, жена на моите мечти…

Тя се досещаше за продължението, докато той я прегръщаше, но не се обади.

— … обичам те повече от всичко на този свят… и на отвъдния.

Дъф завари момчето, седнало върху „пушка“ за швартоване на кораби на самия край на кея. Дъждът беше спрял и през бялата облачна пелена отгоре проникваше повече светлина от обикновено. Ала в далечината над фиорда нова кавалкада от синьо-сиви облаци се готвеше да препусне към Дъф, яхнала северозападния вятър. Единственото сигурно нещо в този град.

— Казвам се Дъф. Ти ли се обади за Малком?

— Жесток белег. — Момчето понагласи превръзката над окото си. — Дочух, че вече не си шеф на „Наркотици“. Вярно ли е?

— Нали било спешно. Казвай.

— Винаги е спешно, господин наркошефе.

— Предпочитам да побързаме. Развържи си езика.

— Ако ти си развържеш кесията.

— Я, каква била работата! Наближи ли времето за следващата доза?

— Трябваше да я взема преди два часа. Щом лично шефът ми идва на крака, значи работата е дебела. Ще ми кихнеш пари за следващите десет дози.

— Или ще изчакам трийсет минути и ще ми изпееш всичко на половин цена. А след още трийсет ще се навиеш почти за без пари…

— Не отричам, господин наркошеф, но кой от нас бърза повече? Сутринта прочетох във вестника за оня пич Малком. Познах го на снимката. Бил се удавил, така пишеше. Заместник-директор на полицията, важна клечка. Сериозно нещо.

— Снасяй, момче, а аз ще ти платя колкото струват показанията ти.

Едноокият се засмя тихо.

— Sorry, господин наркошефе, но вече не хващам вяра на ченгета. Ето ти малък анонс. Събуждам се след дрямка. Седя ей там, между контейнерите, където човек може да се боцне и да си трепери на спокойствие, без да го оберат. Та седя си аз там скрит и виждам Малком от другата страна на канала. Е, наркошефе? Първата доза е безплатна, но за втората се бръкваш дълбоко. Нали си я чувал тая приказка? — Момчето се засмя.

— Не съм сигурен, че успя да ме зарибиш — възрази Дъф. — Ние знаем, че Малком е бил тук, защото намерихме колата му.

— Но не знаете с кого е дошъл.

Горчивият опит бе научил Дъф, че надушат ли възможност да изкарат пари без труд, наркоманите много охотно развързват торбата с лъжите. От друга страна обаче, зависимите по принцип предпочитат по-опростени схеми за измама. Този си беше дал твърде много труд: позвъни в Главното управление с настояването да говори с някой шеф, а после кисна цял час под дъжда, докато чакаше Дъф. При това — в случая — нищо не гарантираше рентиране на „инвестицията“.

— Да не би да познаваш човека, с когото е бил Малком? — попита Дъф.

— Лично — не, но съм го виждал.

Дъф си извади портфейла. Отдели няколко банкноти и ги подаде на момчето.

— Първо мислех да звънна на Макбет — призна то, докато броеше парите. — Ама ми щракна, че няма да ми повярва, като му кажа за кого става дума.

— Негов близък ли е?

— Да. Онзи негов приятел, дъртият, с бялата коса.

— Банко ли? — Дъф неволно се задъха.

— Не му знам името, но съм ги виждал заедно в чакалнята на Централната гара.

— И за какво си говореха Банко и Малком?

— От такова разстояние не ги чувах.

— Тогава… поне обърна ли внимание на интонацията? Приятелски ли разговаряха, или се караха?

— Трудно ми е да отговоря. Дъждът барабанеше по контейнерите, а те двамата стояха с гръб към мен. Нищо чудно да са се карали. По едно време дъртакът размаха патлак, но после се успокои, качиха се във волво „РУ“ и отпрашиха. Дъртакът седна зад волана.

Дъф се почеса по главата. Тайно съглашение между Банко и Малком?

— Много са. — Момчето му подаде една банкнота.

Дъф го изгледа изпитателно. Наркоман да връща ресто? Той дръпна рязко банкнотата от пръстите му.

— Снесе ми това не само за да изкараш пари за дозата, нали?

— А?

— Нали каза, че във вестника си прочел колко сериозен е случаят. Вярно е. Ако се беше обадил с тази информация на журналист, щеше да избиеш десет пъти по-голям хонорар. Значи, или Хеката те праща да пускаш партенки, или имаш някаква друга, задна цел.

— Върви по дяволите, наркошефче.

Дъф го сграбчи за яката и го вдигна от „пушката“ за швартоване. Момчето беше леко като перце.

— Хубаво ме чуй. — Дъф се опита да не вдишва противния дъх на наркомана. — Ще те прибера на топло и ще видиш как ще запееш друга песен, като те натисне абстиненцията и ти просветне, че ти предстоят две денонощия в ада. Ако искаш да се измъкнеш, незабавно ми обясни защо се свърза с мен. Имаш пет секунди. Четири…

Момчето се взираше студено в Дъф.

— Три…

— Проклето, шибано ченге, направо си…

— Две…

— Окото.

— Едно…

— Окото, казах!

— Какво за него?

— Искам да ви помогна да пипнете онзи, дето ми отне окото.

— Кой е той?

Момчето изсумтя.

— Онзи, дето ви праща за зелен хайвер. Още ли не сте загрели, че зад цялата работи стои той? Един-единствен човек в целия град е способен да убие полицейски директор и да му се размине: Невидимата ръка.

— Хеката ли?