Ю Несбьо
Макбет (11)

Единайсета глава

Банко седеше в оскъдно осветеното мазе. Горе се чуваше трополене. Флинс се канеше да излиза с приятели. Навярно с гадже. Добре щеше да му се отрази.

Банко остави веригата да се изхлузи между пръстите му.

Даде своето „да“ на Макбет. Защо го направи? Защо с такава лекота прекрачи границата? Дали заради уверенията на Макбет, че Банко е от народа, за народа и с народа така, както представител на хайлайфа от рода на Малком никога не би могъл да бъде? Не. Просто един баща не може да откаже на сина си. На двамата си синове пък — още по-малко.

Макбет нарече плана си „следване на съдбовно предопределение“, разчистване на пътя към директорския кабинет.

Не спомена, че мозъкът на цялата операция е Лейди. И без да го казва, Банко се досещаше, защото обикновено Макбет предпочиташе изчистени планове, планове, които не изискват да мислиш в критична ситуация. Банко затвори очи. Опита се да си представи как Макбет поема поста на директор и управлява града с твърдата ръка на Кенет, но с почтената цел да подобри условията на живот на жителите. Ако човек иска да внесе коренна промяна, мудността и наивността на демокрацията не вършат работа. Нужна е непоколебима, справедлива ръка. А когато Макбет остарее, кормилото ще поеме Флинс. Тогава Банко отдавна ще се е споминал от старост. Вероятно затова му беше трудно да си го представи.

Банко чу как входната врата се затръшва.

Избистрянето на такива визии за бъдещето отнема време.

Той си сложи ръкавици.

В пет и половина дъждът трополеше по паветата и по предното стъкло на „Шевролет Шевел 454 SS“ на Малком. Колата пътуваше през града. Малком си даваше сметка колко идиотски постъпи, купувайки такъв мускулест бензиногълтач посред нефтена криза, и макар че взе колата втора ръка на сравнително сносна цена, трудно намираше аргументи в защита на избора си пред дъщеря си — ревностна природозащитничка — и пред Дънкан, който подчертаваше колко е важно ръководните фигури да демонстрират умереност. В крайна сметка Малком си призна истината: от дете обожаваше тези мощни американски коли. Дънкан намери и нещо положително в цялата работа: значи и икономистите са хора.

Преди час Малком се прибра да си вземе душ и да се преоблече. Не му отне много време, защото беше неделя и почти нямаше движение. На излизане от Управлението го пресрещна тълпа журналисти. Навярно се надяваха на някой коментар и сполучлив кадър преди официалната пресконференция в седем и половина. Кметът Туртел направи телевизионно изявление. „Шокиращо“, „трагедия“, „съболезнования на семейството“, „градът трябва да се обедини срещу злите сили“ и прочее многословия. А Малком най-лаконично помоли за разбирането на журналистите, че в момента е изцяло съсредоточен върху разследването, и им обеща повече информация по време на пресконференцията.

Сега се спусна по наклонената рампа към подземния гараж. Кимна на охранителя, той вдигна бариерата и шевролетът продължи. Колкото по-нависоко се намираш в йерархията, толкова по-близо до асансьора имаш право да паркираш. Малком спря на предишното си място и тогава се усети, че формално погледнато, би могъл да паркира до самия асансьор.

Тъкмо преди да извади ключа от контактния патрон, задната врата се отвори, някой безшумно се вмъкна в купето и седна зад шофьорската седалка. За пръв път след убийството на Дънкан на Малком му хрумна, че новият му пост му носи не само по-удобно паркинг място, но и заплахата да се прости с живота си по всяко време, навсякъде; че безопасността е привилегия на хората с паркинг места, далеч от асансьора.

— Запалете колата — нареди човекът от задната седалка.

Малком надникна в огледалото. Онзи се беше вмъкнал изключително бързо и безшумно. Явно Спецотрядът имаше отлична подготовка.

— Какво има, Банко?

— Разкрихме план за покушение срещу вас, сър.

— Тук, в Главното управление?

— Да. Потеглете спокойно, трябва незабавно да се махнем оттук. Още не знаем кой от Управлението е замесен, но най-вероятно са същите, подготвили убийството на Дънкан.

Малком си даваше сметка, че би трябвало да се изплаши. И действително беше изплашен, но не колкото очакваше. Често съвсем банални ситуации — например качване върху преносима стълба или нападение на раздразнени оси — го докарваха до панически реакции. Сега обаче, както впрочем и вчера, положението не допускаше да се стига дотам. Способността му да разсъждава бързо и рационално се засили, решителността му укрепна и той дори усети спокойствие.

— Ако наистина е вярно, откъде да съм сигурен, че ти не си един от заговорниците, Банко?

— Ако бях, вече щяхте да сте мъртъв, сър.

Малком кимна. Нещо в интонацията на Банко му подсказваше, че този физически по-дребен и доста по-възрастен от него мъж е способен да го убие с голи ръце.

— Къде отиваме?

— Карайте към товарното пристанище.

— Защо да не се прибера у дома…

— Нали не искате да набъркате семейството си в тази каша, сър? Ще ви обясня, като пристигнем. Вие карайте, а аз ще се наведа, за да не ме виждат. Нека не издаваме, че сте предупреден.

Малком изкара колата от мястото, охранителят кимна, вдигна бариерата и колата излезе под дъжда.

— Имам уговорена работна среща след…

— Погрижили сме се, сър.

— А пресконференцията?

— И за нея. Мислете само за себе си. И за дъщеря си.

— За Джулия? — Сега вече Малком усети признаци на паника.

— Тя е в сигурни ръце, сър. Просто карайте. След малко ще пристигнем.

— Какво ще правим там?

— Каквото трябва.

След пет минути минаха през входа на товарното пристанище, от няколко години отворен, защото единственият резултат от опитите да се предотврати нахлуването на бездомници и крадци беше потрошени огради и ключалки. В неделния ден на кея нямаше никого.

— Спрете зад ей онази складова барака — посочи Банко.

Малком се подчини и спря до паркирано там волво „PV“.

— Подпишете тук. — Банко провря лист и химикалка между предните седалки.

— Какво е това?

— Няколко реда, натракани на пишеща машина. Прочетете ги на глас.

— „Норс Райдърс“ заплашиха да отнемат живота на моята дъщеря… — Малком млъкна.

— Продължавайте.

Малком се покашля.

— „… на моята дъщеря Джулия, ако не им помогна да убият директор Дънкан. Съдействах им, но те продължиха да ме изнудват за още и още услуги. Знам, че докато съм жив, заплахата непрестанно ще тегне над дъщеря ми. По тази причина — и от срам заради извършеното — избрах да се удавя.“

— Само подписът ви под това писмо може да спаси дъщеря ви — уточни Банко.

Малком се обърна към него. Вторачи се в дулото на пистолета му.

— Няма никакъв разкрит план за покушение. Излъгал си ме.

— И да, и не.

— И ме подмами да дойдем тук, за да ме убиеш и да ме хвърлиш в канала?

— Сам ще се удавите, както пише в писмото.

— И защо…

— Другият вариант е да ви пръсна мозъка, да ви откарам в дома ви и да подхвърля предсмъртното писмо в леко променен вид: „Знам, че докато съм жив, заплахата непрестанно ще тегне над дъщеря ми. По тази причина реших да убия и себе си, и нея, за да я пощадя от срама от моите постъпки и от живот в непрестанен страх.“

Малком мигаше. Разбираше думите, схващаше смисъла, но пак прочете изреченията.

— Подпишете, сър. — Гласът на Банко звучеше почти утешително.

Малком затвори очи. В колата беше толкова тихо, че той чуваше проскърцването на пружината на спусъка. Отвори очи, грабна химикалката и надраска името си върху първото писмо.

От задната седалка издрънча метал.

— Вземете това и го увийте около кръста си под палтото — нареди Банко.

Малком погледна веригите за гуми, които Банко му подаде. Явно за да е сигурен, че Малком ще потъне.

Взе ги и ги омота около кръста си, докато мозъкът му отчаяно търсеше изход.

— Да проверим. — Банко стегна веригите, пъхна катинар и го щракна. Постави подписаното писмо върху пасажерската седалка до шофьора, а върху него — ключ. Навярно за катинара, предположи Малком. — Хайде.

Излязоха под дъжда. Опрял пистолета в гърба на Малком, Банко го насочи да тръгне по ръба на кея. Там минаваше тесен канал, странично от главния кей. От двете страни на канала се издигаха стени от контейнери. Дори по главния кей да минаваха хора, нямаше да видят Макбет и Банко.

— Спри — нареди Банко.

Малком се вторачи в черното езеро, равно, сломено и озаптено от камшика на дъжда; огледа черно-зелената вода с петна от мазут, обърна гръб на водата и прикова очи в Банко.

— Скачайте, сър — вдигна пистолета Банко.

— Не ми приличаш на човек, решен да убива, Банко.

— Моите уважения, сър, но не мисля, че сте се сблъсквали на живо с такива хора.

— Вярно е. Затова пък съм добър психолог.

— Позволете да ви опровергая.

Малком разпери ръце встрани:

— Бутни ме тогава.

Банко облиза устни. Промени захвата на оръжието.

— Е, Банко? Покажи ми какъв убиец се крие у теб.

— Доста сте хладнокръвен за цивилен, сър.

Малком отпусна ръце.

— Защото съм научил това-онова за загубата, Банко. И аз като теб разбрах, че повечето загуби се преживяват. Ала има няколко непрежалими неща. Изгубим ли ги, изгубваме себе си, а това е дори по-лошо от физическата смърт. Знам, че болестта, която този град причинява на жителите си, е погубила съпругата ти.

— Кой ви каза?

— Дънкан. Той знаеше, че първата ми съпруга почина от същата болест. Тогава двамата с Дънкан обсъдихме как да предотвратим такива нещастия, как да създадем град, в който дори най-маститите индустриалци да отговарят пред правосъдието за провиненията си, където убийството е убийство, независимо дали си го извършил с оръжие в ръка, или обгазявайки съгражданите си, докато очите им пожълтеят и те замиришат на мърша.

— Значи вие вече сте изгубили най-непрежалимото.

— Не. Дори да изгубиш съпругата си, животът продължава да има смисъл. Защото имаш деца. Дъщеря. Син. Нашите деца са най-непрежалимото, Банко. Искам сега да спася Джулия от смърт, пък с мен да става каквото ще. Жертвата си струва. Други ще сменят мен и Дънкан. Може и да не ти се вярва, но светът е пълен с хора с почтени намерения, Банко.

— Кой определя кои намерения са почтени? Вие и другите важни клечки ли?

— Попитай сърцето си, Банко. Умът ти ще те подведе. Затова питай сърцето.

Малком забеляза как Банко прехвърли тежестта на другия си крак. Устната кухина и гърлото на директора пресъхнаха, гласът му стана дрезгав.

— Омотайте ни, ако искате, с десет вериги — само ще си изгубите времето, защото ние ще изплуваме. Доброто винаги оцелява. Кълна се, ще изплувам и ще разоблича мерзките ти постъпки.

— Не са мои, Малком.

— На Хеката, значи твои. Возите се в една лодка. И двамата знаем коя река ще пресечете и къде ще свършите.

— Хеката — кимна Банко. — Точно така.

— Моля?

Банко се взираше в точка от челото на Малком.

— Прав сте, сър. Работя за Хеката.

Малком се опитваше да разгадае леката усмивка на Банко. По лицето му се стичаше вода, все едно плаче. Колебаеше ли се? Малком знаеше, че трябва да продължи да говори, да предразположи Банко да си развърже езика, защото всяка изречена дума, всяка открадната секунда удължаваше живота му; увеличаваше нищожната вероятност Банко да размисли или отнякъде да се появи спасение.

— Защо удавяне, Банко?

— Моля?

— По-лесно е да ме застреляш в колата и да нагласиш нещата, все едно съм се самоубил.

— Едно нещо може да се свърши по няколко начина — сви рамене Банко. — В случая местопрестъплението ще е под водата и при съмнения за убийство следите ще са по-малко. Пък и удавянето е приятно. Все едно заспиваш.

— Защо мислиш така?

— Защото съм го преживявал. На младини на два пъти едва не се удавих.

Дулото на Банковия пистолет леко се наведе. Малком прецени на око разстоянието помежду им и преглътна с мъка.

— Как?

— Ами израснах в източната част на града и не можех да плувам. Не е ли странно в град на морския бряг да живеят хора, за които падането във вода значи сигурна смърт? Опитах се да науча първия си син да плува. Така и не се научи. Навярно защото го напътстваше човек, който не може. Потънем ли ние, потъват и децата ни. Такъв е принципът на социалната унаследеност. Хора като вас умеят да плуват, Малком.

— Затова ме омота с верига, предполагам.

— Да.

Дулото пак се вдигна. Колебанието се изпари. В погледа на Банко отново се появи решителност. Малком си пое дъх. Шансът отмина.

— Добри или не, вас някаква сила винаги ви изважда на повърхността — сила, която ние не притежаваме. А аз трябва да съм сигурен, че ще потънете и няма да изплувате, сър. В противен случай ще съм си претупал работата. Разбирате ли?

— Дали разбирам?

— Дайте ми значката си.

Малком извади месинговата плочка от джоба на якето си и я подаде на Банко. Той веднага я запрати към водата. Тя полетя над ръба на кея, цопна и се устреми към дъното.

— Какво нещо е месингът… Блести, но потъва като ютия. Гравитацията е неумолима, сър, притегля всичко в калта. Трябва да изчезнете, сър. Да изчезнете завинаги.

В съвещателната зала Макбет си погледна часовника.

Шест и двайсет и девет. Вратата се отвори. Секретарката на Ленокс провря глава и съобщи, че още не могат да влязат във връзка с Малком. Знаело се само, че се върнал в Управлението, но в гаража обърнал и пак потеглил. Никой не знаел накъде — нито дори дъщеря му Джулия.

— Благодаря, Присила. — Ленокс се обърна към колегите си. — Е, предлагам да започваме без…

Макбет усети, че сега е моментът. Моментът, за който бяха говорили с Лейди, моментът на възникналия лидерски вакуум. Онзи, който поеме командването именно в този момент, ще се превърне в човека, подсъзнателно възприеман от околните като новия лидер. Затова решително и гръмко прекъсна Ленокс:

— Прощавай, Ленокс. Присила — извика той към вратата, — ще се погрижиш ли да разпратят съобщение до всички патрули със снимка на Малком и данните на автомобила му? Засега само до патрулите, формулирай го така, че да не буди тревога. Просто Главното управление иска да се свърже с Малком възможно по-скоро. Благодаря ти. — Макбет се обърна към другите: — Извини ме, че давам разпореждания на твоята секретарка, Ленокс, но навярно повечето от присъстващите споделят безпокойството ми… Е, да започваме. Някой възразява ли аз да водя оперативката до завръщането на Малком?

Огледа колегите си. Кейтнес, Ленокс, Дъф. Нуждаеха се от време да помислят, преди да им хрумне онова, което Ленокс отбеляза след делово покашляне:

— Съгласно служебната йерархия, в момента ти си шефът, Макбет. Давай.

— Благодаря, Ленокс. Ще затвориш ли прозореца зад теб? Започваме с бодигардовете. „Антикорупция“ откри ли нещо?

— До момента не — отговори Ленокс, докато се бореше с райберите. — Никакви нередности, нищо съмнително. Подозрение буди единствено именно липсата на нередности.

— Никакви съмнителни нови контакти, никакви покупки на луксозни стоки, никакви големи постъпления по сметките им?

Ленокс поклати глава.

— Изглеждат чисти като сълза.

— Според мен някога наистина са били чисти — обади се Дъф. — Но и най-чистите рицари могат да бъдат отровени и подкупени, стига да намериш пролука в доспехите им. Хеката явно е намерил.

— Значи и ние ще я намерим — кимна Макбет. — Продължавай да търсиш, Ленокс.

— Слушам.

Той сякаш се канеше да добави „сър“ накрая. Не го изрече, ала всички го чуха.

— Дъф, спомена, че си говорил с информаторите от стария ти отдел.

— По думите им покушението дошло като шок за всички, работещи на улицата. Никой нищо не знаел, но всички предполагали, че е работа на Хеката. Млад мъж на Централната гара спомена, че полицай се отбил да иска дрога. Не знае дали е наш информатор от отдела, но със сигурност не бил бодигард на Дънкан. Продължаваме да издирваме адреса на Хеката, но както ви е известно, това е толкова трудно, колкото и да локализираш Свено.

— Благодаря, Дъф. Огледът на местопрестъплението, Кейтнес?

— Очакваните находки. — Тя си погледна бележника. — Идентифицирахме всички отпечатъци в стаята на мъртвия: на три камериерки, на бодигардовете, на Лейди, на Макбет и на Дъф, за които знаем, че са влизали вътре. Един комплект отпечатъци остана неизвестен, но впоследствие се оказа на бивш гост на хотела. Всъщност не съм права, като казвам очаквани находки. Обикновено се очаква в хотелска стая да се натъкнеш на куп неидентифицирани отпечатъци.

— Управителката на „Инвернес“ е безкомпромисна по отношение на хигиената — сухо подхвърли Макбет.

— От „Съдебна медицина“ потвърдиха, че причина за смъртта са двете прободни рани, нанесени с нож във врата. Раните съвпадат с големината и формата на острието на намерените кинжали. И макар гардовете да са се опитали да ги избършат в чаршафите и дрехите си, по остриетата и дръжките имаше предостатъчно кръв. Лабораторният анализ потвърждава, че кръвта е на мъртвия.

— Може ли вместо мъртвия да казваме Дънкан? — помоли Макбет.

— Както желаеш. Единият нож е по-окървавен, защото именно с него е била прерязана сънната артерия на мъ… на Дънкан. От нея е изригнала струя кръв и е покапала по чаршафа, както се вижда на тази снимка. — Кейтнес избута черно-бял кадър към средата на масата. Другите послушно огледаха фотографията. — Пълният доклад от аутопсията ще бъде готов вдругиден. Тогава ще знаем повече.

— Какво значи повече? — попита Дъф. — Какво е ял на вечеря? Това вече го знаем, нали вечеряхме заедно. Или от какви болести е страдал, но не е умрял? Ако ще действаме експедитивно, а в тази ситуация това е от ключово значение, трябва да отсеем само съществената информация.

— Аутопсията — произнесе Кейтнес и Макбет долови треперене в гласа й — може да потвърди или да опровергае хипотезата ни. Това според мен е важно.

— Напълно си права, Кейтнес — подкрепи я Макбет. — Друго?

Тя показа още снимков материал, докладва за всички медицински и веществени находки. Нито една от тях обаче не сочеше в посока, различна от водещата версия според разследващите: двамата охранители са убили Дънкан. Екипът единодушно смяташе, че охранителите нямат личен мотив и вероятно са само изпълнители. Спорът обаче дали поръчителят е Хеката, или друг, беше кратък и безрезултатен.

Макбет предложи да отложат пресконференцията за десет часа с надеждата дотогава да открият и информират Малком. Ленокс смяташе за по-подходящо да я насрочат за девет, защото в неделя вестниците приключвали броевете си по-рано.

— Прав си, Ленокс, но ние се съобразяваме с нашия дневен ред, а не какви тиражи ще продадат вестниците утре.

— Просто ми се струва глупаво да им правим сечено — настоя Ленокс. — Отскоро сме на тези постове и не е никак умно още в самото начало да си навличаме гнева на журналистите.

— Благодаря ти за изказаното мнение — кимна Макбет. — Ако междувременно Малком не се появи и не разпореди друго, се събираме тук в девет часа, за да обсъдим кои факти ще оповестим на пресконференцията.

— А кой ще я води? — попита Дъф.

В този момента вратата се открехна. Пак беше Присила, секретарката на Ленокс.

— Простете, господа. Патрулът, който обхожда доковете, съобщи, че там е открил колата на Малком. Празна е. Нито следа от Малком.

Макбет вкуси тишината в залата. Полюбува се на усещането, че знае повече от всички. И на контрола, който това знание му осигуряваше.

— Къде на товарното пристанище? — поинтересува се Макбет.

— На кея, до един от каналите.

— Прати водолазен екип.

— Водолази? — изненада се Ленокс. — Не е ли твърде при…

— Господин Макбет е прав — прекъсна го Присила и мъжете се обърнаха смаяно към нея. Тя преглътна с усилие. — На седалката са намерили писмо.