Ю Несбьо
Макбет (4)

Четвърта глава

Изминаха двайсет минути.

Двайсет минути, откакто Дъф влезе в болницата и бръкна в раненото рамо на мъжа с татуировката на челото, до момента, когато, крайно озадачен, излезе оттам с достатъчно подробна информация кой, къде и кога е предавал вътрешна информация на престъпната групировка на Свено. Въпросният човек можеше да опровергае обвиненията единствено ако наистина е невинен. А Дъф беше крайно озадачен, защото, макар самото откритие, че в редиците им има къртица, само по себе си да беше лошо, коя е самоличността на тази къртица беше новина, твърде хубава, за да е истина.

Трийсет минути.

Трийсет минути от мига, когато се качи в колата, до произнасянето на името на предателя. Дъф потегли под дъжда — прикапваше ту по-слабо, ту по-силно и му заприлича на старческа струя урина, — паркира пред Главното управление, получи одобрително кимване от секретарката на директора Дънкан, влезе в кабинета му, седна и изрече една-единствена дума:

— Кодор.

Началникът се надвеси над бюрото и го попита дали е сигурен; все пак говореха за шефа на „Гангстерски групировки“. После се облегна назад, прокара длан през лицето си и за пръв път Дъф го чу да ругае.

Четирийсет минути.

За четирийсет минути Дънкан проведе няколко телефонни разговора, установи, че днес Кодор си е взел почивен ден, набра Макбет, нареди му да извърши ареста и осмина от Спецотряда обградиха къщата на Кодор, разположена толкова на запад, че там продължаваха да извозват сметта и да прибират бездомниците. Къщата се издигаше върху просторен парцел с изглед към езерото и се намираше в съседство с имота на кмета Туртел. Спецотрядът паркира на две преки оттам и командосите дебнешком приближиха обекта — по двама от север, юг, изток и запад.

Макбет и Банко седяха на тротоара с гръб към високия зид от южната страна, до портата. Подобно на повечето си съседи, Кодор бе налепил начупени парчета стъкло върху зида, но бойците на Спецотряда разполагаха със специални подложки, за да се прехвърлят през такива бодливи дувари. Операцията следваше обичайната процедура, екипите трябваше да съобщят по подвижната радиостанция, когато заемат предварително определените позиции. Макбет видя как на отсрещния тротоар шест-седемгодишно момче хвърля топка към гаражна врата. Момчето спря, зяпна и се вторачи в тях. Макбет постави показалец пред устните си и хлапето кимна като в сомнамбулен унес. Същото изражение имаше и облеченият в бяло, коленичил върху асфалта младеж от миналата вечер, помисли си Макбет.

— Събуди се — прошепна в ухото му Банко.

— Какво има?

— Всички екипи са в готовност.

Макбет си пое дълбоко дъх няколко пъти. Трябваше да се абстрахира от всичко, да се потопи в Специалното състояние. Натисна бутона за разговор:

— До всички, петдесет секунди до началото. Север, обади се. Край.

— Всичко е спокойно — обади се Ангъс с напевната елейна интонация на пастор. — Вътре няма движение. Край.

— Запад, обади се. Край.

— Всичко е спокойно — докладва Ситон с беззвучен равен глас. Присъедини се към Спецотряда заради отсъствието на Улафсон. — Момент, завесата в дневната помръдна. Край.

— Прието — отговори Макбет. Не се налагаше да разсъждава, защото всички възможни сценарии при акциите бяха многократно проигравани и обмислени и той действаше автоматично: — Вероятно сме разкрити, момчета. Влизаме незабавно. Три, две, едно… начало!

И то се появи. Специалното състояние. Представляваше стая, където влизаш, затваряш вратата зад гърба си и вече не съществува нищо друго, освен Мисията, ти и партньорите ти. Изправиха се. Банко метна постелката върху зида, а Макбет видя как момчето отсреща им махна с ръка бавно, подобно на робот.

За секунди се прехвърлиха през зида и прекосиха тичешком градината. Макбет имаше чувството, че сетивата му са придобили изключителна острота. Чу как изпука клон, брулен от вятъра, как врана литна от покрива на съседната къща, долови миризмата на изгнила ябълка в тревата. Той и Банко хукнаха по стълбите. Банко строши с приклад прозореца до вратата, промуши ръка през отвора и завъртя ключа, пъхнат от вътрешната страна. Влизайки, чуха как и другаде в къщата звънти счупено стъкло. Осмина срещу един. В отговор на въпроса на Макбет наистина ли се очаква Кодор да окаже съпротива, Дънкан обясни, че причината да настоява за зрелищен арест не е тази.

— Искам да изпратя послание към обществеността, Макбет: не сме по-снизходителни към нашите хора. Тъкмо обратното. Чупете прозорци, избивайте врати с ритници, вдигнете шум и изведете Кодор с белезници през главния вход, та всички да видят и после да разказват.

Макбет влезе пръв. Притискаше автомата към рамото си, а с поглед обхождаше коридора. Прилепи гръб към стената до входната врата. След ярката слънчева светлина отпреди малко очите му постепенно привикнаха към мрака. Явно всички завеси в къщата бяха спуснати. Банко влезе и продължи към дневната.

Атаката съвпадна с отделянето на Макбет от стената, за да го последва.

Нападателят изскочи от тъмното тясно стълбище безшумно и с бързината на мълния, блъсна Макбет в гърдите и го повали.

Макбет усети горещ дъх да лъха шията му, но успя да провре цевта на автомата между гърлото си и хищника и да цапардоса муцуната настрани така, че едрите зъби да се впият в рамото му, а не в гръкляна. Кучето разкъса плътта му. Макбет изкрещя от болка. Опита се да го удари пак, ала свободната му ръка се беше оплела в ремъка на автомата.

— Банко!

Нямаха информация Кодор да гледа куче. Винаги преди такива акции разузнаваха най-щателно има ли домашни любимци. Това обаче определено беше куче, и то адски мощно. Макбет усещаше как то избутва цевта на автомата. Стремеше се да захапе гърлото му. Още малко и ще впие зъби в сънната му артерия.

— Бан…

Кучето неочаквано се вцепени. Макбет извъртя глава и се вгледа право в изцъклените очи на звяра. Тялото му се отпусна и рухна върху Макбет. Той го отстрани от себе си и вдигна очи.

Над него стоеше Ситон. Протегна му ръка.

— Благодаря. — Макбет се изправи без чужда помощ. — Къде е Банко?

— Вътре с Кодор. — Ситон посочи дневната.

Макбет отиде до вратата. Бяха дръпнали настрани завесите и под ярката насрещна светлина от прозореца Макбет видя само силуета на Банко, вдигнал глава към тавана. Над него висеше ангел със слънчев ореол и глава, преклонена като в молитва за опрощение.

Измина един час.

Един час, откакто Макбет даде начало на операцията, до момента, когато Дънкан свика всички началници на отдели и звена в голямата заседателна зала на Главното управление.

Дънкан стоеше зад катедрата и преглеждаше куп листове. Както знаеше Дъф, началникът си бе записал какво и как да го каже, но в хода на речта си щеше да зареже бележките си и да предпочете да импровизира. Не защото директор Дънкан беше човек, податлив на спонтанни хрумвания — в никакъв случай. Просто се бе убедил, че има дар слово, защото у него разумът и чувствата съжителстваха в пълно равновесие. Рационалното и емоционалното формираха единство. „Дънкан е човек, който е наясно със себе си; затова умее да разбира и другите“ — мислеше си Дъф. Лидер с качества да увлича последователи. Ето такъв мъж искаше да бъде Дъф.

— Вече всички сте чули какво се случи — поде Дънкан сериозно и тихо и въпреки това в помещението гласът му се разнесе мощно, все едно извика. — И въпреки това държах да ви информирам лично преди пресконференцията следобед. Срещу един от служителите ни, ползващ се с най-голямо доверие, комисар Кодор, възникна сериозно подозрение в корупция. По всичко, уви, изглежда, че подозренията са напълно основателни. Мълвата му приписва връзки с бандата „Норс Райдърс“, срещу която вчера проведохме успешна операция. С оглед на съществуващия риск Кодор да се опита да унищожи доказателства или да избяга, днес сутринта в десет часа издадох заповед за незабавното му задържане.

Дъф се надяваше да споменат името му, но същевременно прояви разбиране към предпочитанието на Дънкан да запази подробностите в тайна. Защото, започнеш ли работа в полицията, бързо се научаваш, че казаната дума е хвърлен камък — няма връщане назад. Дъф здравата се сепна, когато Дънкан вдигна глава и каза:

— Старши инспектор Макбет, ще бъдете ли така любезен да дойдете тук и да направите кратка рекапитулация на ареста?

Дъф се обърна и видя как колегата му минава между столовете към подиума. И Макбет изглеждаше изненадан. Защото в такива случаи началникът на полицията обикновено не предоставяше думата на друг, а лично съобщаваше нужното — кратко и сбито — и после закриваше оперативката, та всички да се върнат към задълженията си и да подновят усилията в името на града.

Зад катедрата Макбет видимо не се чувстваше в свои води. Все още носеше черната униформа на Спецотряда, но под спуснатия цип се виждаше бяла превръзка над дясното му рамо.

— Та значи… — подхвана той.

Недотам елегантна встъпителна фраза, но пък и никой не очакваше шефът на Спецотряда да е словесен факир. Макбет си погледна часовника, все едно му предстоеше важна среща. Всички в залата обаче знаеха причината: рефлекс на обзет от колебание полицай, помолен да докладва. Поглежда си часовника, сякаш циферблатът ще освежи паметта му, извиквайки в нея почасовата хронология на събитията.

— В десет и петдесет и четири — Макбет се покашля два пъти — Спецотрядът нахлу в дома на комисар Кодор. Заварихме вратата на терасата открехната, но нямаше следи от взлом или някой да е влизал преди нас. Като изключим едно куче. Нищо не показва друг, освен Кодор да е извършил деянието… — Едва сега Макбет отмести очи от часовника и погледна присъстващите. — Един стол лежеше съборен чак до вратата към терасата. Без да изпреварвам окончателното заключение на групата за оглед, ще изкажа предположението, че след като Кодор си е надянал въжето, не просто е отместил крак от стола, а се е оттласнал със засилване и при люлеенето тялото му е блъснало стола и го е прекатурило. Това предположение се потвърждава и от разпръснатите по пода екскременти на мъртвия. Тялото беше изстинало, всичко говореше в полза на версията за самоубийство. Колега от огледната група дори попита защо не прескочим задължителната процедура и не срежем въжето, за да смъкнем тялото, защото все пак Кодор цял живот е работил като полицай. Не му позволих…

Дъф забеляза преднамерената пауза на Макбет. Сякаш за да даде възможност на присъстващите да се вслушат в мълчанието си. Дъф също си служеше с този похват, впрочем запазена марка на Дънкан. Дъф обаче не допускаше, че и прагматикът Макбет го ползва в репертоара си. Изглежда обаче не го беше усвоил до съвършенство, защото отново си погледна ръчния часовник:

— Това стана в десет и петдесет и девет.

Макбет вдигна глава и придърпа ръкава на якето си над часовника — своеобразен знак, че е приключил.

— И Кодор още виси на въжето. Не от следствени съображения, а защото беше корумпиран полицай.

На фона на възцарилата се в залата тишина Дъф чуваше как дъждът барабани по прозореца високо на стената. Макбет се обърна към Дънкан и му кимна; слезе от подиума и се върна на мястото си.

Дънкан го изчака да седне и чак тогава заговори:

— Благодаря ти, Макбет. Последните ти думи няма да бъдат оповестени на пресконференцията, но ми се струват подходящ завършек на тази оперативка. Не забравяйте, че порицаването на злото и слабото у човека могат да се разглеждат и като оптимистична възхвала на доброто и силното. А сега се връщайте на работа, колеги.

Младата медицинска сестра стоеше до вратата и гледаше съблечения до кръста пациент. Беше отметнал дългата си тъмна коса назад, а лекарят размотаваше окървавената превръзка около лявото му рамо. За пациента сестрата знаеше само, че е полицай. Сега разбра и очевидното: че е мускулест.

— Раната е сериозна — констатира лекарят. — Доста ще има за шиене. Ще поставим и инжекция против тетанус — задължителна процедура при ухапване от куче. Но преди това ще сложим упойка. Мария, подай ми…

— Няма нужда — пациентът се втренчи в стената.

— Моля?

— Не слагайте упойка.

Настъпи мълчание.

— Да ви шия без упойка?

— Да.

Лекарят понечи да обясни нещо за болката, но забеляза белезите по ръцете на пациента. Стари белези. След като се премести в града, лекарят доста често се натъкваше на подобна гледка.

— Добре — кимна той. — Без упойка.

Дъф се облегна на служебния стол и притисна телефонната слушалка към ухото си.

— Аз съм, скъпа. Какво правите?

— Емили отиде на басейн с приятелки. Юън го боли зъб и ще го водя на зъболекар.

— Добре. Днес ще работя до късно.

— Защо?

— Май ще се наложи да нощувам в града.

— Защо? — повтори тя.

В гласа й не звучеше нито раздразнение, нито разочарование. Просто информацията й трябваше, за да обясни на децата причината за отсъствието му. А не защото тя се нуждаеше от Дъф. Не защото…

— След малко ще го съобщят по новините. Кодор се самоуби.

— Ужас. Кой е Кодор?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Шефът на „Гангстерски групировки“. Беше много силен кандидат да оглави „Оргкрим“.

Мълчание.

Тя никога не се бе вълнувала особено от работата му. Нейният свят се изчерпваше с Файф, с децата и — поне преди, когато той прекарваше повече време у дома — със съпруга й. Това го устройваше. В смисъл, спестяваше му необходимостта да въвлича семейството си в разни страхотии. Но, от друга страна, щом жена му не споделяше неговите амбиции, значи невинаги проявяваше разбиране към времето и жертвите, които изисква неговата работа. Не я беше грижа от какво се нуждае той, дявол да го вземе.

— Шефът на „Оргкрим“ ще бъде третият по власт човек в Управлението след Дънкан и заместника му Малком. Трусът е сериозен и се налага да бъда на разположение през следващите няколко дни.

— Само гледай да си тук за Малкия рожден ден.

Малкия рожден ден. Да му се не види! Имаха такава традиция. В деня преди празненството за рождения ден на децата четиримата прекарваха вечерта заедно, хапваха зеленчукова супа и отваряха подаръците от мама и татко. Наистина ли бе забравил рождения ден на Юън? Покрай всички събития през последните дни датата навярно бе изскочила от ума му, но въпреки всичко той се сети да купи подарък на сина си. Юън сам си го поиска, след като веднъж Дъф му обясни как действат информаторите към „Наркотици“: понякога се дегизират, за да не ги разпознаят. И сега в чекмеджето пред Дъф лежеше красиво опакован подарък: изкуствена брада, лепило, очила и зелена вълнена шапка — всичко в голям размер, за да убеди Юън, че татко и неговите хора от „Наркотици“ използват съвсем същия комплект.

Върху стационарния му телефон светна лампичка. Обаждане по вътрешна линия. Досещаше се кой е.

— Секунда, скъпа.

Натисна бутона под лампичката.

— Да, моля?

— Дъф? Дънкан съм. Става дума за днешната пресконференция.

— Да?

— Ще ми се да покажа, че случилото се не ни е парализирало и вече гледаме напред. Затова ще обявя името на временно изпълняващия длъжността началник на „Оргкрим“.

— Още… днес ли?

— Мислех да го оставя за началото на следващия месец, но понеже „Гангстерски групировки“ останаха без шеф, налага се да назнача човека веднага. Ще се качиш ли в кабинета ми?

— Разбира се.

Връзката прекъсна. Дъф се взираше в угасналата лампичка. Директорът на полицията никога не звънеше лично. Обикновено неговите секретарки съобщаваха на служителите да се явят в кабинета му. Временно изпълняващ длъжността. А впоследствие, след като приключат формалностите — срок за подаване на документи, обсъждане на кандидатурите в Съвета по назначенията и така нататък — ще поеме длъжността за постоянно. Чак сега Дъф забеляза другата светеща лампичка върху телефона. Съвсем беше забравил, че остави съпругата си да чака на линията.

— Ново двайсет, скъпа, трябва да затварям.

— Дано не е пак нещо лошо.

— Не е — засмя се Дъф. — Не е лошо. В никакъв случай. Скъпа, пусни си следобедните новини да чуеш името на новия шеф на „Оргкрим“.

— Охо?

— Целувка по врата.

С тази фраза не се бяха разделяли от години. Дъф затвори и хукна нагоре по стълбите към последния етаж. Просто не го свърташе да върви с нормален ход. Нагоре, нагоре, все по-високо и по-високо.

Секретарката го покани да влезе.

— Очакват те — усмихна се тя.

Тя никога не се усмихваше.

До овалната дъбова маса в обширния, но много пестеливо обзаведен кабинет на началника седяха четирима души — без Дънкан. Преждевременно побелелият и вече сложил за постоянно очила заместник на Дънкан Малком беше завършил философия и икономика в университета в Капитол, говореше много изискано и мнозина го смятаха за бяла врана в Управлението. С Дънкан го свързваше стара дружба. В мотивите за назначението му Дънкан подчерта нуждата на ръководството от широката компетентност на Малком. Злите езици обаче твърдяха друго: не ръководството, а Дънкан се нуждае от безрезервната подкрепа на Малком при срещи на високо равнище. До Малком, приведен напред, седеше бледият като албинос Ленокс — енергичен както винаги. Неговото антикорупционно звено се сформира по време на преструктурирането, проведено от Дънкан. Въпросът дали представката „анти“ да присъства в името породи кратка дискусия. Противниците дадоха пример с имената на други отдели — „Наркотици“, а не „Антинаркотици“, „Убийства“, а не „Антиубийства“ и прочее. Всъщност причината да нарекат звеното така беше, че по времето на Кенет отдел „Корупция“ си бе спечелил сред хората името „отдел Корумпирани“.

От другата страна на Дънкан седеше секретарка, която водеше протокол на срещата, а до нея — полицай Кейтнес.

Понеже Дънкан не позволяваше да се пуши в кабинета му, на масата нямаше пепелници с угарки, които да подскажат на Дъф приблизително колко време присъстващите са прекарали там. Той обаче забеляза петна от кафе по бележниците на колегите си и почти празните им чаши. А ведрото, непринудено, почти лежерно настроение в кабинета подсказваше, че вече са стигнали до консенсус.

— Благодаря, задето се отзова толкова бързо, Дъф. — Дънкан му посочи последния свободен стол. — Ще карам по същество. Както вече казах, ще избързаме със сливането на твоите „Наркотици“ и „Гангстерски групировки“ в едно звено — „Оргкрим“. За пръв път изпадаме в такава критична ситуация, откакто заех този стол…

Дъф погледна пръста на Дънкан. Сочеше бюрото. Празният стол на началника беше голям, с висока облегалка, но не изглеждаше особено удобен. Прекалено твърд, без мека тапицерия. Стол тъкмо по вкуса на Дъф.

— … и смятам, че е време да покажа управленски замах. Ще бъде важен сигнал за обществото.

— Звучи ми разумно — кимна Дъф.

И на мига съжали за неуместната си реплика. Крайно самонадеяно от негова страна да дава оценка за поведенческата стратегия на началството.

— Тоест, щом вие смятате така, значи е най-правилно.

Около масата се възцари тишина. Дали пък, с опита да замаже гафа си, Дъф не прекали в усърдието си да покаже колко безрезервно приема шефското мнение?

— Началникът на „Оргкрим“ трябва да е човек, почтен до мозъка на костите — продължи Дънкан.

— Разбира се — потвърди Дъф.

— Не само защото е изключено да си позволим още корупционни скандали от рода на този с Кодор, а и защото ни е нужен човек, способен да хване едрата риба. Не говоря за Свено, а за Хеката.

Хеката. Тишината, последвала споменаването на това име, говореше достатъчно добре сама по себе си.

Дъф се поизправи на стола. Задачата действително беше тежка. Но постът изискваше да обезглавиш дракона. И това беше великолепно. Защото от днес нататък започваше животът му като съвсем различен, по-добър човек.

— Ти ръководеше успешната операция срещу „Норс Райдърс“ — обърна се към него Дънкан.

— Не бях сам, сър — напомни Дъф.

Струва си да проявиш скромност — особено в ситуации, когато е излишна. Защото именно в такива случаи е безопасно да си го позволиш.

— Така е — кимна Дънкан. — Макбет ви се притече на помощ. И ви е ударил голямо рамо, доколкото разбрах. Какво е най-общото ти впечатление от него?

— В какъв смисъл, сър?

— Били сте съвипускници в Полицейската академия. Макбет е отличен лидер на Спецотряда и бойците го боготворят. Спецотрядът обаче е звено, натоварено с по-особени задачи. Затова се допитвам до теб. Ти познаваш Макбет. Според теб подходящ ли е за такъв пост?

Наложи се Дъф да преглътне два пъти, докато успее да извлече звук от гласните си струни:

— Питате дали Макбет е подходящ да оглави „Оргкрим“ ли, сър?

— Да.

Дъф имаше нужда от няколко секунди, за да се окопити. Сложи длан пред устата си, смръщи вежди и чело с надежда да си придаде дълбоко замислен, а не дълбоко разочарован вид.

— Е, Дъф, какво казваш?

— Макбет безспорно е добър лидер на спец бойците. Но да ръководиш хора, които нахълтват в сгради, стрелят по бандити и спасяват заложници не е същото като да оглавяваш „Оргкрим“. Работата там изисква малко по-различна квалификация.

— По този въпрос сме на едно мнение — кимна Дънкан. — Работата в „Оргкрим“ изисква малко по-различна, но не и коренно различна квалификация. Лидерството си е лидерство; който го може, го може. Какво ще кажеш за личните му качества? Благонадежден ли е?

Дъф прищипа горната си устна между палеца и показалеца. Макбет. Проклетият Макбет! Какво да отговори? Това повишение по право се полага на него, на Дъф, а не на някакъв хвърлян на ножове! На него мястото му е в цирка, не в полицията! Дъф прикова поглед в картината на стената зад бюрото. Маршируващи усмихнати хора. Според Дънкан изображението внушавало вяра в бъдещето, усещане за сплотеност, за солидарност. Пред вътрешния взор на Дъф отново изплува онзи епизод: шосето, Макбет, той, двете мъртви момчета. И дъждът отмива кръвта.

— Да — отговори Дъф. — Макбет е надежден. Но той е главно занаятчия, както стана ясно и от изложението му от трибуната по-рано днес.

— И с това съм съгласен — каза Дънкан. — Извиках го да се качи именно за да проверя как ще се справи. Всички ние около тази маса смятаме, че Макбет ни даде великолепен пример за уважението на практика към наложилите се стандарти за устен доклад, но демонстрира и способността на истинския лидер да въодушевява и вдъхновява. „И Кодор още виси на въжето. Не от следствени съображения, а защото беше корумпиран полицай.“

Сполучливата имитация на Дънкан предизвика сподавен смях около масата.

— Ако Макбет действително притежава толкова качества, човек неминуемо се пита… — Дъф чу предупреждението на вътрешния си глас да спре дотук, но продължи: — … защо за толкова години стаж не се е издигнал повече?

— Имаш право — съгласи се Ленокс. — Но това всъщност се явява един от най-силните аргументи в полза на Макбет — засмя се някак неуместно и пискливо. — По времето на предишния директор на полицията никой от тук присъстващите не е заемал висок пост. Защото всички ние, точно както Макбет, не участвахме в играта. Отказвахме да прибираме рушвети. Според мои сигурни източници именно неподкупността на Макбет е спъвала кариерата му.

— Явно вече сте намерили обяснение по въпроса — сухо отбеляза Дъф. — И, сигурен съм, взели сте предвид и интимната връзка на Макбет със собственичката на казиното.

Малком хвърли бърз поглед към Дънкан. В отговор получи кимване и взе думата:

— В момента „Икономическа полиция“ е погнала фирми от развлекателния бранш, над които предишната администрация е разпъвала чадър. По време на акция преди няколко дни са извършили щателна проверка на казино „Инвернес“. Заключението им е категорично: „Инвернес“ е образцов игрален дом по отношение на счетоводство, данъци и работна среда. Подобно нещо в този бранш е рядкост. В момента „Икономическа полиция“ проверяват дали „Обелиска“ играе чисто — усмихна се накриво Малком. — Там историята е съвсем различна. Очаквайте продължение, както се казва. Но колкото до Лейди и нейния игрален дом, не са установени никакви нарушения.

— Макбет е от източната част на града и следователно аутсайдер — продължи Дънкан. — А ние, седналите около тази маса, минаваме за част от елита. Знае се, че заедно сме се борили срещу Кенет, че олицетворяваме искането за промяна на морала в гилдията, но също и че сме получили скъпо образование и идваме от привилегировани, заможни семейства. Затова смятам, че с назначението на Макбет ще изпратим добър сигнал към обществото: в полицията, в нашата полиция, всеки, без оглед на произход и връзки, може да стигне до върха — стига да работи здраво и почтено. И почтено, подчертавам.

— Определено ще изпратим добър сигнал — потвърди Малком. — Особено ако преди да обявим назначението, подхвърлим на пресата информация за заслугата на Макбет в успешната акция срещу „Норс Райдърс“.

— Добре сте го намислили, сър — обади се и Ленокс.

— Чудесно. — Дънкан плесна с ръце. — Нещо да добавиш, Дъф?

„Не виждате ли белезите по ръцете му?“

— Дъф?

„Не виждате ли белезите по ръцете му?“

— Всичко наред ли е, Дъф?

— Да, сър. Нямам какво да добавя. Убеден съм, че Макбет е сполучлив избор.

— Чудесно. В такъв случай, благодаря на всички за присъствието.

Макбет се взираше в червения светофар, а чистачките се плъзгаха наляво-надясно върху предното стъкло на волвото на Банко. Автомобилът, модел „PV544“, и Банко си приличаха; и двамата бяха малко по-стари от другите наоколо, но работеха отлично и на тях можеше да се разчита. Нещо в дизайна на колата, най-вече силно издължената предница и ниско разположените фарове, й придаваха вид на атавистична отживелица още отпреди войната. Ала в купето и под предния капак волвото, според гордия си собственик, притежавало всичко, което човек можел да иска от един модерен автомобил. Чистачките едвам смогваха да обират водата, а стичащите се по предното стъкло вади създаваха впечатлението, че то се топи. Момче в измокрено палто притича през улицата пред тях и Макбет чак сега забеляза, че за пешеходците е светнало червено човече. Човешко тяло, окървавено от главата до петите. Макбет потръпна.

— Какво има? — попита Банко.

— Май ме втриса. Получавам видения.

— Сигурно си пипнал грип. Нищо чудно, впрочем. Вчера стана вир-вода, днес те ръфа куче…

— Като спомена кучето, да те питам стана ли ясно откъде се взе то?

— Не е било на Кодор. Сигурно се е вмъкнало през отворената врата на терасата. Аз пък така и не разбрах от какво умря.

— Не ти ли казах? Ситон го уби.

— Каза ми, но не открих следи по тялото. Удушил ли го е?

— Нямам представа. Питай него.

— Попитах го, но не получих сносен отговор, а само…

— Тате, зелено е. — Момчето от задната седалка се наведе напред.

Макбет се извърна към деветнайсетгодишния дългуч. Флинс бе наследил повече от стеснителността на майка си, отколкото от добродушната общителност на баща си.

— Кой държи волана, момче? Ти или аз? — усмихна му се топло Банко и настъпи газта.

Макбет гледаше хората по тротоарите, излезлите на пазар домакини, опашките от безработни мъже пред питейните заведения. От около десет години преди обяд по улиците се струпваше много народ. Вероятно би трябвало да придаде по-жизнен и раздвижен облик на града, но всъщност ставаше тъкмо обратното. Апатичните, примирени лица напомняха живи мъртъвци. През последните месеци Макбет търсеше признаци на евентуална промяна; дали появата на Дънкан е внесла подобрение. Най-шокиращите и брутални улични престъпления сякаш намаляха. Навярно заради повечето патрули. Или просто бандитите се бяха настанили в по-затънтените пресечки и се спотайвала в мрака.

— По мое време в Полицейската академия нямаше следобедни лекции — напомни Макбет.

— Не отивам на лекция, а на колоквиум.

— Какво е това?

— Флинс и още неколцина амбициозни негови състуденти се препитват като „репетиция“ за изпита — обясни Банко. — Похвална инициатива.

— Татко настоява да запиша и право. Полицейската академия не давала достатъчна подготовка. Ти как мислиш, чичо Макбет?

— Слушай татко си.

— Но ти нали не си следвал право? — попита момчето.

— И виж докъде го докара — засмя се Банко. — Слушай, Флинс, трябва да си поставяш по-високи цели от онова, което са постигнали клетият ти баща и тоя неудачник.

— Но нали твърдиш, че нямам лидерски качества.

Макбет повдигна вежда и погледна Банко.

— Наистина ли си му казал така? Нали уж задачата на всеки баща е да вдъхва на децата си увереност, че могат да се справят с всичко — стига да са достатъчно упорити?

— Така е — потвърди Банко. — Наистина съм казвал, че Флинс не притежава лидерски качества, но не и че е напълно лишен от лидерски способности. Значи, просто трябва да поработи върху себе си. Той е умен, нужно е само да се научи да се осланя на преценката си. Тоест, да проявява инициатива, вместо непрекъснато да следва другите.

Макбет се обърна към задната седалка:

— Тежък характер е този твой баща, Флинс.

— Някои непрекъснато искат да командват и да се разпореждат, докато други са по-иначе устроени — сви рамене Флинс. — Какво странно има?

— Нищо — отговори Банко. — Но ако човек се стреми да постигне нещо, вероятно е добре да се промени.

— Ти да не би да си се променил? — попита Флинс с раздразнение в гласа.

— Навремето и аз бях като теб. Предпочитах други да поемат ръководните задачи. Ще ми се тогава да имаше кой да ми каже, че моите преценки с нищо не са по-лоши от тези на околните. Дори понякога са по-добри. А когато човек превъзхожда околните с точната си преценка, той просто трябва да ръководи. Дължи го на общността, да му се не види.

— Ти какво ще кажеш по въпроса, чичо Макбет? Възможно ли е човек да се промени и да стане лидер?

— Не знам. Според мен някои хора са родени лидери и стават такива по подразбиране. Подходящ пример е директорът на полицията Дънкан. Хора като него те заразяват с убежденията си, могат да те накарат да скочиш в огъня в името на някаква цел. Други пък — познавам и такива — не притежават нито вътрешно убеждение, нито лидерски качества, но тласкани от амбиция, в крайна сметка се добират до шефски стол. Случва се да са интелигентни, да притежават обаяние и способност да убеждават, ама на практика не разбират хората. Защото не виждат по-далече от носа си. Разбират и виждат едно-единствено нещо: себе си.

— За Дъф ли говориш? — усмихна се Банко.

— Кой е Дъф? — полюбопитства Флинс.

— Не е важно — махна пренебрежително Макбет.

— Хайде де, чичо Макбет, нали уж идеята е да уча нови неща!

Макбет въздъхна.

— С Дъф отраснахме заедно в сиропиталище. После заедно завършихме Полицейската академия. Бяхме приятели. Сега той оглавява „Наркотици“. Не съм изгубил надежда да му дойде умът в главата и поне малко да се промени.

— Слабо вероятно — засмя се Банко.

— Шефът на „Наркотици“, казваш… Да не е един, дето има белег през цялото лице?

— Същият — потвърди баща му.

— Откъде му е този белег?

— Има го по рождение — отвърна Макбет. — Пристигнахме, Флинс! И да залягаш над учебниците!

— Слушам, чичо Макбет.

Обръщението „чичо“ Флинс бе запазил от детските си години и сега го използваше малко иронично. Ала, докато го гледаше как притичва под дъжда до главния вход на Полицейската академия, Макбет усети как въпреки всичко това „чичо“ сгрява сърцето му.

— Свястно хлапе — отбеляза той.

— Родете си деца. — Банко изведе волвото на улицата. — Голяма благодат са.

— Знам, но за Лейди май вече е късно.

— Ами тогава с някоя по-млада. Да речем, на твоята възраст.

Макбет мълчеше, вторачен замислено през прозореца.

— Когато преди малко червеното човече на светофара светна, си мислех за смъртта — сподели той.

— Заради Кодор, нали? С Ангъс поговорихме, докато стояхме пред трупа му.

— На религиозни теми ли?

— Не. Той каза, че не разбирал защо богати и облагодетелствани хора слагат край на живота си. Да, Кодор изгуби работата си и навярно щяха да го осъдят да излежи кратка присъда, но после го очакваше дълъг, безгрижен живот. Обясних на Ангъс, че проблемът е в падението. И в разочарованието, когато осъзнаеш несъответствието между високите ти очаквания за бъдещето и реалността. Затова е важно човек да не храни прекомерно смели надежди, да действа бавно, да не постига успехи преждевременно. Да вдига летвата постепенно, нали?

— Ти обещаваш на сина си по-добър живот от твоя, ако запише право.

— Със синовете нещата стоят по-другояче. Те са продължение на твоя живот. Задачата им е да осъществят твоите амбиции за издигане.

— Не мислех за Кодор.

— Моля?

— Докато гледах червеното човече, не мислех за Кодор.

— А за кого?

— За оня младеж от „Норс Райдърс“, когото спряхме на шосето. Той беше… — Макбет погледна през прозореца — … червен. Пропит от кръв.

— Не мисли за това.

— От студена кръв.

— Студена… какво имаш предвид?

Макбет си пое дъх.

— Двете момчета до Форз се предадоха, но Дъф гръмна онзи с каската на Свено.

— Знаех си, че е станало нещо такова — поклати глава Банко. — А другото момче?

— Той беше свидетел. — Макбет направи гримаса. — Понеже избягаха от празненството, беше само по подгизнала бяла тениска и бели панталони. Извадих кинжала. Той започна да ме моли за пощада. Досещаше се какво го чака.

— По-добре спри дотук…

— Застанах зад него, но не успях. Стоях с кинжала във въздуха, парализиран. Видях обаче гърба на Дъф. Беше заровил лице в шепите си и хълцаше като дете. И забих кинжала.

В далечината зави сирена. Пожарна кола. Че какво гори в този дъжд, запита се Банко.

— Не знам дали причината бяха мокрите му дрехи, но кръвта го обагри целия — продължи Макбет. — И ризата, и панталона. Проснат на асфалта, с отпуснати, леко разперени ръце, ми заприлича на човечето от светофара за пешеходци. Онова, което казва „спри“. Стоп, не отивай по-нататък.

Умълчаха се. Подминаха входа на гаража на Главното управление. Там имаха право да паркират само ръководните кадри. Банко сви и влезе в паркинга от задната страна на сградата. Спря и изгаси двигателя. Дъждът барабанеше по покрива на колата.

— Разбирам — каза Банко.

— Какво разбираш?

— Дъф е знаел, че дори да арестувате Свено, като го изправите пред поредния алчен съдия в нашия град, рекордьор по корупция в страната, той ще му даде колко? Две години? Максимум три. Възможно е дори да го оправдаят по всички обвинения. Разбирам те.

— Наистина ли?

— Да. Защото колко щеше да получи Дъф, ако лакеят на Свено беше свидетелствал срещу него? Двайсет години? Двайсет и пет? В нашата гилдия ние си вардим един друг гърба, защото няма кой да ни защити. А и — по-важното — още един скандал с провинен полицай ще навреди фатално на имиджа на системата точно сега, когато се сдобихме с началник, на път да върне на жителите ни вярата в законността и реда. В такива случаи човек трябва да мисли по-глобално. А пък и понякога жестокостта се бори на страната на доброто, Макбет.

— Сигурно.

— Не мисли повече за това, скъпи Макбет.

Водата, стичаща се по предното стъкло, деформираше Главното управление пред тях. Двамата мъже поседяха в колата, сякаш имаха нужда да смелят казаното току-що.

— Дъф ти дължи благодарност — поде Банко. — Ако ти не го беше направил, щеше да се наложи той да го направи. И двамата сте го знаели. Сега всеки от вас държи другия в опасна зависимост. Мирът помежду ви се крепи на страха от взаимно унищожение. Именно благодарение на него хората спят нощем.

— С Дъф не сме САЩ и Съветския съюз.

— А какви сте всъщност? В Полицейската академия бяхте неразделни, а сега почти не си говорите. Какво се случи?

— Нищо особено — сви рамене Макбет. — Поначало не сме от едно тесто. Той е от богато семейство, някога предците му били много имотни, а такива неща си казват думата. Отразяват се на езика, на маниерите му. Държи се като от висшата класа. В сиропиталището се оказа самотен и уязвим и потърси убежище при мен. Сформирахме тандем и никой не ни закачаше, ала в Полицейската академия се усещаше, че го тегли към себеподобните му. Същински опитомен лъв, пуснат на свобода в джунглата. После се записа в университет, хвана си богато гадже и се ожени. Родиха му се деца. Навярно просто се отдалечихме.

— Или на теб просто ти писна от егоистичното му, арогантно поведение?

— Хората лесно се заблуждават що за човек е Дъф. В Полицейската академия си бяхме обещали да залавяме негодниците. Дъф наистина иска да промени този град, Банко.

— Затова ли го спаси?

— Дъф е много работлив и се труди здраво. Сред имената, спрягани за „Оргкрим“ е. Това е всеизвестно. Защо една-единствена грешка в разгара на битката да спъне кариерата на човек, способен да направи нещо добро за всички ни?

— Защото ти не си от хората, които колят беззащитен човек.

— Може да съм се променил — сви рамене Макбет.

— Хората не се променят. Но разбирам защо си сметнал за свой войнишки дълг да постъпиш така. Аз, ти и Дъф се бием на една и съща страна в тази война. Двамата с Дъф сте скъсили живота на двама „ездачи“, за да им попречите да продължат да скъсяват живота на нашите деца с отровата, която пласират. Ала ти не изпълняваш охотно дълга си. Разбирам какво ти струва това, щом виждаш мъртвите си врагове в най-обикновен светофар. Ти си по-добър човек от мен, Макбет.

Макбет се усмихна горчиво.

— В мъглата на войната ти виждаш по-ясно от мен, старче, затова ми олекна на сърцето, че поне имам твоята прошка.

— С нищо не съм по-добър от другите, аз съм просто един дърдорко, приел съмнението за свой ръководен принцип в живота.

— Съмнението, да. Понякога не те ли изяжда?

— Не. — Банко се вторачи през предното стъкло. — Не понякога, а непрекъснато.

Макбет и Банко слязоха от колата и тръгнаха към служебния вход на гърба на Главното управление — двувековна каменна сграда в централната част на Трети район изток. Преди години в тази сграда се помещавал затвор и се носеха легенди за извършените тук екзекуции и изтезания. Голяма част от полицаите, оставащи след края на работното време, твърдяха, че усещали как необясним студен полъх преминавал през помещенията и чували глухи викове. Макбет знаеше от Банко причината за злокобните преживявания: просто домакинът на сградата, леко ексцентричен мъж, всеки ден спирал отоплението точно в пет, а видел ли забравена включена лампа на някое бюро, надавал гневни викове.

Макбет забеляза две жени с азиатски черти да зъзнат на тротоара сред безработните мъже; озъртаха се, все едно чакаха някого. Допреди няколко години проститутките се събираха на улица „Спестовна“ зад Железопътното бюро, но градската управа ги изгони оттам и сега в пазара бе настъпило разделение. По-привлекателните жрици се навъртаха из казината, а другите, по-невзрачните, обикаляха улиците в търсене на клиенти и понеже там ги дебнеха много опасности, се чувстваха по-сигурни, ако работят близо до органите на реда. По време на периодичните, извършвани под политически или медиен натиск полицейски кампании за прочистване на улиците от сексуалния боклук посредством масови арести, и за двете страни беше удобно, защото не се налагаше да изминават дълги разстояния. Не след дълго всичко така или иначе се връщаше в старото русло. Не беше за пренебрегване и фактът, че част от редовната клиентела на момичетата идваше именно от Главното управление. Макбет обаче беше отказвал, макар и любезно, толкова много пъти, че момичетата вече не го закачаха. Затова, когато видя как двете жени се насочват към него и Банко, той предположи, че са нови в района. Иначе щеше да ги помни. Дори за силно занижения стандарт из тези улици външният вид на двете жени беше твърде отблъскващ. Макбет знаеше от опит колко е трудно да определиш възрастта на жени с монголоидни черти, но колкото и години да бяха живели тези двете, явно ги бяха живели при тежки условия. Личеше си по очите им. Студени, непроницаеми, те отразяваха околния пейзаж и самия теб, без да те допускат до дълбините си. Жените бяха прегърбени, облечени в евтини палта, но друго приковаваше вниманието, нещо, което смущаваше, някаква лицева деформация. Едната отвори уста и оголи малкото си останали покафенели, изпоядени зъби.

— Съжалявам, дами — поде ведро Макбет, преди тя да обели дума. — На драго сърце бихме се възползвали, но аз имам ужасно ревнива съпруга, а приятелят ми — ужасно заразна венерическа болест.

Банко промърмори нещо и поклати глава.

— Макбет — произнесе едната жена с насечен акцент и кукленски писклив глас, който никак не се връзваше със суровия поглед.

— Банко — обади се другата със същия акцент и подобен глас.

Макбет спря. И двете бяха спуснали дългите си катраненочерни коси пред лицето, вероятно за да прикрият уродливостта си. Ала не бяха успели да потулят дългите си силно зачервени носове, които напомняха нажежено стъкло под металната пипа на духач.

— Явно знаете имената ни — констатира Макбет. — С какво да ви бъдем полезни, скъпи дами?

Жените мълчаха. Само кимнаха към къщата на отсрещния тротоар. Оттам, от сенките в двора, излезе висока, широкоплещеста като охранител особа с неопределим пол. Носеше впити одежди с леопардова шарка, които подчертаваха женските й форми, както един мошеник би подчертал фалшивите достойнства на продавания продукт. Макбет знаеше какъв продукт продава тя — или поне какъв продаваше преди години. И какви бяха неговите фалшиви достойнства. Всичко в тази жена изглеждаше екстремно: ръстът, ширината, напращелите гърди, хищните, закривени червени нокти върху дебелите пръсти, широко облещените очи, театралният грим, кожените ботуши с тънки като шило токчета. Шокира го единствено, че изобщо не се е променила. Изминалите години не бяха оставили дори бегъл отпечатък върху външността й.

Прекоси улицата с два гигантски разкрача.

— Господа. — От екота на плътния глас Макбет сякаш чу как прозорците потрепериха.

— Стрега! — възкликна Макбет. — Отдавна не сме се виждали.

— Така е. Последния път беше още хлапе.

— Значи ме помниш?

— Помня всичките си клиенти, старши инспектор Макбет.

— А тези двете кои са?

— Сестрите ми — усмихна се Стрега. — Хеката ти поднася поздравленията си.

Макбет видя как при споменаването на Хеката Банко машинално посегна към пистолета си и хвана ръката му, за да го спре.

— Поздравления по какъв случай?

— По случай назначаването ти за шеф на „Оргкрим“. Да ти е честито!

— На добър час — пожелаха в хор другите двете сестри.

— Какви ги говориш? — Макбет огледа внимателно безработните на отсрещния тротоар, защото в мига, когато Банко посегна към оръжието си, забеляза раздвижване.

— Един се гътне, друг го глътне — продължи Стрега. — Така гласи законът на джунглата. Един загазва, друг намазва. А кой според вас ще намаже, ако началник Дънкан вземе, че се гътне?

— Ей! — Банко направи крачка към нея. — Ако това е заплаха от Хеката към…

Макбет го възпря. Беше забелязал трима мъже отсреща, готови да се намесят. Не стояха един до друг, а бяха пръснати из множеството, но си приличаха, защото и тримата носеха сиви шлифери.

— Остави ги да говорят — прошепна Макбет.

— Не е заплаха — усмихна се Стрега. — Хеката няма намерение да посяга на когото и да било, само споделя любопитна прогноза. Според него ти ще наследиш директора на полицията.

— Аз? — засмя се Макбет. — В случай на невъзможност Дънкан да изпълнява задълженията си поста ще оглави неговият заместник, Малком. А сега се разкарайте.

— Хеката никога не греши в пророчествата си — настоя жената мъж. — Много добре го знаеш.

Тя продължи да стои пред Макбет, без да помръдва. Все още беше по-висока от него.

— Хазартната лейди държи ли те „чист“?

Банко забеляза как се вцепени Макбет. И си помисли: тази Стрега трябва да се благодари, че попада в категорията „жени“. Макбет изсумтя, понечи да отговори, но се отказа. Прехвърли тежестта на другия си крак. Пак отвори уста, но оттам отново не излезе нищо. После се врътна рязко и тръгна бързо към входа на Управлението.

Едрата жена мъж го проследи с поглед.

— Ами ти, Банко? Не ли си любопитен да разбереш какво те очаква?

— Не — отвърна той и тръгна след Макбет.

— Теб или сина ти Флинс.

Банко се закова намясто.

— Старателно, трудолюбиво момче — продължи Стрега. — Според Хеката, ако Флинс и баща му се държат прилично и спазват правилата на играта, един ден Флинс ще оглави полицията.

Банко се извърна към Стрега.

— Постепенно надграждане — уточни тя, поклони се с усмивка, обърна се и хвана другите две жени подръка. — Да вървим, сестрици.

Банко се вторачи след причудливото трио и ги наблюдава, докато завиха зад ъгъла на Управлението. Жените изглеждаха толкова странни, че когато се изгубиха, той се запита дали не са били видение.

— В днешно време улиците бъкат от откачалки — отбеляза Банко, след като настигна Макбет в коридора пред регистратурата.

— В днешно време ли? — Макбет нетърпеливо натисна копчето на асансьора за втори път. — Лудостта винаги се е радвала на благодатна почва в този град. Забеляза ли, че дамите си имат охрана?

— Невидимата армия на Хеката?

Вратите на асансьора се плъзнаха настрани.

— Здравей, Дъф. — Макбет се отмести. — Как…

— Привет. — Светлокосият мъж бързо се насочи към изхода.

— Някой е доста стресиран — отбеляза Банко.

— Такава е съдбата на шефовете — усмихна се Макбет, влезе в кабината и натисна копчето за подземния етаж. Там беше централата на Спецотряда.

— Забелязал ли си, че обувките на Дъф винаги скърцат?

— Това е, защото винаги си купува по-голям номер — отвърна Макбет.

— И по каква причина?

— Нямам представа. — Макбет попречи на вратите да се затворят, защото видя към тях да тича служител от регистратурата.

— Току-що се обадиха от кабинета на директора — съобщи задъхан той. — Викат те да се явиш там незабавно.

— Отивам. — Макбет пусна вратите.

— Ядове? — попита Банко, след като асансьорът потегли.

— Най-вероятно да. — Макбет натисна копчето за петия етаж. Шевовете на рамото го засърбяха.