Ю Несбьо
Макбет (35)

Трийсет и пета глава

— Тръгвайте с мен! — изкрещя Макбет.

Двамата младежи се взряха изумени в мъжа, появил се изневиделица на вратата. Единият държеше бутилка шампанско и развиваше телената кошничка.

— Незабавно! — извика Макбет.

— Сър…

— Имате трийсет секунди, ако не ви се умира!

— Успокойте се, сър…

Макбет грабна кофичката с лед и я запрати в прозореца. Кубчета лед подскочиха и се посипаха по паркета. В настъпилата тишина Макбет изсъска глас:

— След двайсет и пет секунди тук ще избухне бомба.

Обърна се и хукна. Чу забързани стъпки зад гърба си.

Подминаха тичешком асансьора. Макбет задържа вратата към аварийното стълбище. Младежите се шмугнаха.

— Бързо! Бързо!

Затвори вратата и се спусна след тях.

Петнайсет секунди. Макбет нямаше представа какъв е тротиловият еквивалент на взрива, но щом е бил предвиден да разруши солидна сграда като тази на казино „Инвернес“, значи трябваше да се отдалечат максимално от сградата. Седемнайсетият етаж. Макбет усещаше първите признаци на начеващо главоболие. Сякаш вече чувстваше натиска от взривната вълна върху тъпанчетата, върху очните ябълки и устната си кухина. Петнайсетият етаж. Погледна си часовника. Петнайсет секунди след времето на очакваната детонация.

Дванайсетият етаж. Все още нищо. Допускаше връзката между таймера и експлозива да е нарушена или нарочно да е предвидено известно забавяне. Двамата младежи отпред намалиха темпото. Макбет изкрещя и те пак се втурнаха.

На деветия етаж момчетата се вмъкнаха в коридора, но Макбет продължи по стълбите. Предпочиташе ги, защото според чертежите въжетата на асансьора са закрепени за най-горната част на сградата. Макбет стъпи на партера. Експлозията закъсняваше с близо три минути.

Втурна се към рецепцията. Завари същите хора като на идване. Висяха си там, все едно нищо не се е случило. Изобщо не го забелязаха. Той излезе под дъжда. Погледна нагоре. Стоя така, докато му се схвана вратът. После тръгна през безлюдния площад към Ситон в колата. Какво се случи, дявол да го вземе? Или, по-точно, какво не се случи? Дали влажното мазе на Главното управление бе увредило взрива? Или някой бе успял да спре таймера след излизането на Макбет? Дали пък бомбата не е избухнала, но с несравнимо по-малка мощност, отколкото бомбаджията на Спецотряда бе определил някога? И сега какво? Макбет се закова намясто. Ами ако Хеката или някой от хората му влязат по-късно в апартамента и открият заложения, но неизбухнал взрив? Трябва да се върне и да си вземе куфара.

Макбет се обърна. Направи две крачки. Неочаквано видя как сянката му се очерта ясно върху паважа и чу глух тътен като от гръмотевица. За миг си помисли, че е заваляла градушка, защото по челото и ръцете му зашибаха бели зрънца. Пукаха върху паважа и танцуваха по паркираните автомобили. На няколко метра от Макбет върху земята тресна глава на душ. Той погледна нагоре, нещо изтрещя. Някой го блъсна и го повали. Макбет вдигна ръка да се прикрие. Човекът, спасил го от по-тежки наранявания, вече се бе изправил, бе изтупал сивия си шлифер и бе побягнал. На мястото, където допреди малко стоеше Макбет, се бе приземил потрошен кафяв хладилник.

Макбет опря глава в хладния паваж.

На последния етаж на „Обелиска“ горяха пламъци. Черен дим се виеше към небето. Нещо заподскача по паважа и се изтърколи до главата му. Той го вдигна. Тапа от шампанско, още овързана в тел.

— Какво стана, дявол да го вземе? — попита Ситон, след като Макбет се качи в колата.

— Туртел е предупредил Хеката. Тръгвай.

— Туртел ли? — Ситон запали, отдалечи колата от бордюра и продължи направо, а чистачките забърсваха стъклени зрънца от предното стъкло.

— Само Туртел беше в течение на нашия план. Изпял ни е с надеждата Хеката да ме убие.

— Но той не се опита, така ли?

— Тъкмо обратното, спаси ме.

— Защо?

— Закъде е без марионетките си?

— Моля?

— Нищо, Ситон. Карай към „Инвернес“.

Макбет плъзна поглед по тротоара, по изумените минувачи, обърнали лица нагоре. Търсеше с очи сиви шлифери. Колко бяха? Всички ли носеха такива шлифери, или само някои? Постоянно ли го следяха? Затвори очи. Безсмъртие. Безсмъртен като дървена кукла. Налягането в главата му нарастваше. И го осени чудна мисъл: обещанието на Хеката да го направи неуязвим не е благословия, а проклятие.

Стискаше тапата от шампанско в ръка, усещаше боцкането на телената кошничка. Чу първата полицейска сирена.

Ситон спря пред „Инвернес“. На слизане Макбет чу гласа на Туртел.

— Усили радиото — нареди той и пак се качи.

— … за да опровергая слуховете и от уважение към вашето право, скъпи съграждани, да знаете що за хора са избраните от вас управници, днес реших да ви осведомя, че преди петнайсет години имах кратка извънбрачна връзка и в резултат станах баща на момче. Със замесените в случая, тоест майката на сина ми и съпругата ми, единодушно предпочетохме да държим този факт далече от публичното пространство. През цялото това време поддържах връзка със сина ми и с майка му и с лични средства се грижех за издръжката им. Решението да запазим историята в тайна бе плод на сериозен размисъл. Налагаше се да се съобразим с доста фактори. По онова време градът не беше един от тях, защото аз не изпълнявах обществена служба и нямах задължението да отговарям пред друг, освен пред моите близки и пред себе си. Сега обаче нещата се промениха и е редно да оповестя цялата тази информация. Майката на сина ми страда от тежко заболяване и преди два месеца с нейно съгласие взех сина ми в моя дом. На няколко пъти съм водил Каси на публични събития, където го представях именно като мой син, но моята искреност даде повод за злостни слухове. Всеизвестно е, че хората вярват най-малко на истината. Изневярата ми преди петнайсет години не е достойна за похвала, но освен да поискам прошка от семейството ми, няма какво повече да направя. Не мога да променя и факта, че в очите на мнозина личният ми живот ще компрометира политическия ми имидж. По силите ми е единствено да ви помоля да ми се доверите, както аз ви се доверявам, оповестявайки подробности около събитие в моя живот, което ме прави колкото уязвим, толкова и щастлив. Не се гордея с всичките си постъпки, но определено се гордея с петнайсетгодишния ми син Каси. Снощи с него проведохме дълъг разговор и той ме помоли да направя това, което правя сега. Да обявя пред целия град, че съм негов баща. — Туртел си пое дълбоко дъх и завърши с леко разтреперан глас: — И че той е мой син. — Кметът се покашля. — После поиска да му обещая да спечеля задаващите се кметски избори.

Пауза. Женски глас, осезаемо развълнуван:

— Изявление на кмета Туртел. А сега обратно към новините. Мощна експлозия на последните етажи на казино „Обелиска“ разтърси Четвърти район. Засега няма данни за загинали или ранени, но…

Макбет изключи радиото.

— Мамка му — изкоментира лаконично той. И избухна в гръмък смях.