Ю Несбьо
Макбет (31)

Трийсет и първа глава

Застанал до прозореца, Ленокс гледаше навън. Претегли гранатата в длан. Ангъс, Ангъс… Ленокс не беше казал още на никого за срещата в „Естекс“. Не знаеше защо. Знаеше само, че цял ден не беше свършил абсолютно нищо. Впрочем както и вчера. И онзи ден. При всеки опит да прочете някой доклад губеше концентрация. Буквите се изменяха и образуваха нови думи. „Корабен“ ставаше „коварен“, „продал“ — „подъл“. Вдигнеше ли слушалката да позвъни, тя натежаваше непосилно в ръката му и го принуждаваше да я остави върху вилката. Разгърна вестника и прочете, че старият, достопочтен Цимерман ще се кандидатира за кмет. Цимерман беше личност с приемлива репутация, но му липсваше харизма. Ползваше се с известно уважение заради професионализма си, ала, естествено, намираше се далеч от представата за сериозен съперник на Туртел. Ленокс се загледа в статия за нарастващата продажба на наркотици. Според ООН наркотърговията се бе превърнала в най-печелившия отрасъл след трафика на оръжия. Ленокс си даде сметка, че само гледа изреченията, без да ги чете.

От бягството на Дъф в Капитол изминаха осем дни. След провала на акцията на столичното пристанище Макбет привика в кабинета си Ленокс и Ситон. Беше толкова бесен, че от устата му хвърчеше пяна. Бели мехурчета слюнка се събираха в ъглите на устните му, докато опяваше за какъв ли идиот го имат сега в столицата. Ако Ленокс и Ситон си били свършили работата и били заловили Дъф, докато още се намирал на територията на града, изобщо нямало да бере такъв срам. И въпреки скандала Ленокс изпитваше парадоксално облекчение, задето Дъф е още жив и на свобода.

Навън вече притъмняваше, ала въпреки това в очите му смъдеше. Навярно днес му трябваше допълнителна доза. За да изкара деня. Утре всичко ще се оправи.

— Това истинска ръчна граната ли е, или обикновен пепелник?

Ленокс се извърна към гласа от отворената врата.

Макбет стоеше в странна поза — леко наведен напред, с прилепени към тялото ръце, все едно го брулеше силен насрещен вятър. Главата му беше наклонена, а зениците, взиращи се в Ленокс, се намираха в горната част на очите.

— По време на Първата световна война цапнала дядо ми по главата.

— Цапнала — друг път — ухили се Макбет, влезе и затвори вратата. — Това е немска ръчна противопехотна граната. Преди 1924-а не е била използвана. Значи, е пепелник.

— Не вярвам дядо да…

Макбет изтръгна гранатата от ръката на Ленокс, хвана връвта в края на дръжката и леко я опъна.

— Не!

Макбет повдигна вежда и погледна ужасения началник на звено „Антикорупция“.

— Щ-ще р-р-разпердушини… — продължи Ленокс.

— Кое? Историята на дядо ти?

Макбет издърпа връвта обратно в дръжката и сложи гранатата на бюрото.

— В такъв случай по-добре да не рискуваме. Та за какво се беше умислил така, комисарю?

— За корупцията. — Ленокс прибра гранатата в едно чекмедже. — И за антикорупцията.

Макбет приближи стола си към бюрото.

— Какво всъщност представлява корупцията, Ленокс? Корумпиран ли е убеденият в светостта на каузата си революционер, комуто плащат, за да шпионира нашия държавен апарат? Корумпиран ли е послушен, но пасивен служител, който не прави нищо, освен да получава редовно нелогично високата си заплата в система, която — той знае — е основана на корупция?

— Корупция е доста размито понятие, господин директоре. Доста случаи попадат в граничната зона. Обикновено човек сам си знае най-добре корумпиран ли е, или не.

— С други думи, въпросът опира до себеусещане, така ли? — Макбет седна. Ленокс — също, за да не стърчи над него. — Значи, ако не се чувстваш корумпиран, защото семейството ти е зависимо от доходите ти, ти не си корумпиран, така ли? Ако мотивите ти са благородни — милееш за доброто на семейството и за доброто на града — ти не си корумпиран, а провеждаш „прагматична политика“, така да го наречем?

— Според мен е обратното. Човек прибягва до перифрази само когато действа по користни подбуди. Докато морално оправданото престъпление не изисква други наименования. Спокойно го наричаме с истинското му име. Корупция, грабеж, убийство.

— И какво? Седиш тук и умуваш корумпиран ли си, или не си. — Макбет долепи върховете на пръстите си и си подпря брадичката.

— Аз ли? — изсмя се Ленокс. — Говорех не за себе си, а за онези, които разследваме.

— И въпреки това, говорейки за другите, човек говори и за себе си. Продължавам да твърдя, че когато е под натиск, когато се възползва от служебното си положение не за да се облагодетелства материално, а за да измоли милост, пощада за своя живот и живота на семейството си, човек е склонен да нарича собствената си корумпираност с други имена. Разбираш ли?

— Не съм сигурен…

— Ще ти дам пример. На радиожурналист, известен с независимите си разследвания, се обажда млад полицай, който иска да разгласи компромат срещу високопоставен полицейски началник. Предателят обаче, ще го наречем Ангъс, не знае, че въпросният журналист се намира в известна… зависимост от полицейския началник. Не изпълнява ли указанията му, рискува да изгуби семейството си. И журналистът уведомява началника за подривните планове на неговия служител. Журналистът се е уговорил с младия полицай да се срещнат пак. Началникът нарежда на журналиста срещата да се състои на уединено място, без потенциални свидетели. Където началникът и хората му ще могат… досещаш се и сам.

Ленокс не отговори, само избърса потните си длани в панталона.

— И началникът е спокоен. Но, естествено, пита се кой всъщност е корумпираният в цялата схема. Младият полицай, радиожурналистът или… или кой, Ленокс?

Ленокс се покашля, поколеба се.

— Полицейският началник?

— Грешен отговор — поклати глава Макбет. — Корумпираният всъщност е трети човек. Онзи, който е трябвало да информира шефа още в самото начало. Този трети човек е знаел за плановете на Ангъс. Той не е част от схемата, но същевременно косвено е замесен, защото не е отишъл при началника си с получената информация и не се е погрижил да го спаси. Или поне до момента не го е направил. Защото има нужда да помисли. И мисли. А докато умува, самият той започва да става корумпиран, нали?

Ленокс се опита да срещне погледа на Макбет, но все едно се вторачи в слънцето.

— Срещата в „Естекс“, Ленокс. Кога смяташе да ми кажеш?

Ленокс мигаше на парцали.

— Ами… мислех…

— Да, трудно е да не изпаднеш в размисли. Мислите сами те връхлитат, нали? Независимо че се смятаме за хора със свободна воля, тя се управлява от мисли — канени или неканени. Сподели какви мисли те споходиха, Ленокс.

— Този човек…

— Назови го по име.

— Той е…

— Името!

— Полицай Ангъс — пое си дъх Ленокс.

— Продължавай.

— Познаваш Ангъс. Млад е. Импулсивен. С оглед на последните събития е нормално някои хора да реагират малко първосигнално. Реших, преди да се обърна към теб и да хвърля такива тежки обвинения срещу него, да се опитам да го вразумя. Да го убедя да охлади емоциите.

— А дотогава да ме държиш в неведение, така ли? Защото си сметнал, че твоята преценка на ситуацията е по-добра от моята? Че аз няма да дам на Ангъс, когото лично назначих в Спецотряда, втори шанс? Че ще отсека незабавно нажежената му, но иначе невинна глава?

— Ами… — Ленокс остана без думи.

— Грешиш, Ленокс. Винаги давам втори шанс на подчинените си. Това правило важи за Ангъс, важи и за теб.

— Радвам се да го чуя.

— Вярвам във великодушието. Ако Ангъс се беше разкаял и бе отказал на журналиста, когато той се е обадил да насрочат втората си среща, щях да оставя случая без последствия. Да му туря пепел и да махна с ръка. Уви, полицай Ангъс не постъпи така. Той прие. Нямам трета буза за обръщане.

Макбет стана и отиде до прозореца.

— Така стигаме и до твоя втори шанс, Ленокс. Журналистът е информиран, че на тази среща ще присъствате и ти, и Ситон. Тя ще се проведе довечера във фабрика „Естекс“. Ангъс мисли, че там ще дойде и фотограф, за да заснеме пещ, където вероятно е бил изгорен бебешки труп. Всъщност ще стане друго. Ти лично ще накажеш предателя.

— Как?

— Тежестта и начинът на изпълнение зависят изцяло от твоето решение. Единственото ми изискване е наказанието да е с летален изход.

Макбет се обърна към Ленокс, който дишаше през устата.

— После Ситон ще ти помогне да се отървете от трупа.

— Но…

— Навярно някъде дават и трети шанс. Например на небето. Впрочем, как са жена ти и децата?

Ленокс отвори уста и издаде нечленоразделен звук.

— Чудесно. Е, Ситон ще дойде да те вземе в шест. В зависимост от избраното наказание времетраенето ще варира, но се очаква да приключите за час и половина. Предупреди очарователната си съпруга, че ще закъснееш малко за вечеря. Ходила е на пазар, така ме осведомиха. Съдейки по покупките, смята да приготви кървавица.

Макбет излезе и тихо затвори вратата.

Ленокс си стисна главата. Мекотело. Безгръбначна твар.

Доза. Незабавно трябва да вземе една доза.

Макбет крачеше с твърда стъпка по коридора и се опитваше да заглуши гласа, който крещеше, че му трябва power. Или адска смес. Или какъвто и да е наркотик. Изкара без дрога повече от седмица. Нещата щяха да се влошат, преди да започне подобрение. Но после всичко щеше да се оправи. Преди беше успявал, щеше да успее и сега. Ох, да не е тази проклета пот! Вонеше на недоволство, страх и болка. Но и това щеше да мине. Всичко отминава. Няма начин. Прекоси приемната.

— Господин директоре…

— Никакви съобщения и обаждания, Присила.

— Ама…

— Не сега. По-късно.

— Имате посетител.

Макбет се закова.

— Пуснала си човек вътре? — посочи вратата на кабинета си.

— Тя настоя.

По лицето на Присила се изписа отчаяние.

— Съпругата ви.

— Какво? — възкликна изумен той.

Разкопча си горното копче на куртката и влезе.

Застанала зад бюрото му, тя съзерцаваше картината на стената.

— Любов моя! Трябва да си подбереш по-издържани творби.

Макбет я гледаше смаян донемайкъде. Под коженото палто беше облякла семпъл, елегантен костюм. Изглежда, идваше от фризьор и имаше отпочинал и енергичен вид. Предпазливо се приближи до нея.

— Как… се чувстваш, скъпа?

— Отлично. Виждам, че тази картина носи пропагандно внушение, но какво всъщност е то?

Макбет не можеше да откъсне очи от нея. Лудата жена от вчера бе изчезнала.

— Скъпа?

Макбет вдигна глава и огледа загрубелите работнически лица.

— Картината е останала отпреди. Ще я махна. Много се радвам, че си по-добре. Да не би… да са ти сменили лекарствата?

— Не. Не вземам никакви лекарства. Край с лекарствата.

— Защото вече няма ли?

Тя се усмихна леко.

— Видях, че запасите ти са свършили. И ти си спрял. — Тя седна в директорския му стол. — Малко е… тесен, не мислиш ли?

— Възможно е. — Макбет се настани в един от столовете за посетители. „Навярно лудостта е била просто лабиринт, лабиринт, от който е намерила начин да се измъкне.“

— Добре че сме единодушни. Сутринта си поговорих с Джак относно плана ви за кметските избори.

— И как ти се стори?

Тя нацупи устни и поклати неопределено глава.

— Справили сте се прилично, но сте забравили едно.

— Кое?

— Смятате да пуснете компромата за Туртел и малолетния любовник в навечерието на изборите. А после ти, убиецът на Свено, да се възползваш от ситуацията и да запълниш вакуума непосредствено преди хората да тръгнат към урните.

— Да? — Макбет се ентусиазира.

— Проблемът е, че този вакуум вече беше запълнен, когато Цимерман обяви решението си да участва в изборите.

— Онзи скучняга? Него кой го бръсне за нещо?

— Цимерман може и да не е от най-въздействащите политици, но електоратът го познава и знае какво да очаква от него. Затова се ползва с доверие. А в сегашните смутни времена доверието е важно за хората. Нали именно затова най-вероятно ще преизберат Туртел.

— Наистина ли допускаш, че Цимерман ще ме бие?

— Да. За да го победиш, е необходимо да са изпълнени две условия. Туртел да ти засвидетелства официалната си подкрепа, но Туртел, неопозорен от секс скандал. И ти да заловиш Хеката. Успееш ли да укрепиш позициите си по тези два пункта, ще бъдеш непобедим.

Макбет изпита леко облекчение. Тя беше излязла от лабиринта, намираше се тук, при него.

— Добре, но как ще стане?

— Ще поставим ултиматум на Туртел. Или доброволно оттегля кандидатурата си, като оправдае решението си с напредналата си възраст и влошеното си здраве, и официално ти засвидетелства безрезервната си подкрепа, или ще разкрием какъв гнусен перверзник е, а после ще го арестуват и ще го хвърлят в затвора, където той много добре знае какво се случва с педерастите. Изборът няма да е труден.

— Хм. — Макбет се почеса по брадата. — Ще си създадем враг.

— Туртел ли? Тъкмо обратното. Той знае правилата на властовите игри и ще бъде благодарен, задето му даваме възможност да се спре на по-щадящ вариант.

— Нека помисля.

— Вече е измислено, любов моя. Няма нужда да си блъскаш главата. Време е да очистим кукловода Хеката.

— Не знам дали е добра идея, скъпа. Не забравяй, че натъкнем ли се на противници, той е нашият гарант и покровител.

— Хеката още не е искал да му се отплатиш, задето те направи директор на полицията — напомни Лейди. — Но часът на разплатата наближава. Чакаш да удари ли? — Тя вдигна лакът и ритна отсечено с крак, все едно е кукла на конци. — Готов си да си останеш марионетката на Хеката ли, любов моя? Той няма да се задоволи с опитите ти да разпъваш чадър над него. Ще иска все повече и повече и накрая — всичко. Хората като него са ненаситни. Въпросът е ще позволиш ли на Хеката да управлява града чрез теб? Или… — тя се облакъти на бюрото му — … сам ще станеш кукловодът? Героят, заловил Хеката и впоследствие станал кмет.

Макбет я изгледа продължително. Кимна бавно.

— Ще поканим Туртел на частен блекджек. — Лейди се изправи. — А ти ще изпратиш съобщение на Хеката, че искаш да се видите насаме.

— И защо мислиш, че ще приеме?

— Защото — така ще обясниш — възнамеряваш да му връчиш куфар със злато в знак на благодарност, задето ти е осигурил директорския стол.

— И според теб ще се хване на въдицата?

— Някои хора ослепяват, съзрат ли възможност да се доберат до власт. Други — при възможността да забогатеят. Хеката е от втория вид. Подробностите ще обсъдим по-късно.

Макбет я изпрати до вратата.

— Любов моя. — Той сложи длан на гърба й и погали рошавото палто. — Радвам се, че се върна.

— И аз. — Тя му позволи да я целуне по бузата. — Бъди силен. Нека взаимно си вдъхваме сила.

Проследи я е поглед, докато се носеше грациозно през приемната, и се запита дали някога ще разбере коя е тя всъщност. И дали изобщо иска. Дали пък именно нейната загадъчност не я прави толкова неустоима в очите му.

Ленокс и Ситон паркираха срещу „Естекс“. В тъмнината Ленокс не виждаше ръмящия дъжд. Само чуваше шепота му по покрива и предното стъкло на колата.

— Ето го журналиста — обади се Ситон.

Светлината от фара на велосипеда криволичеше по улицата. Свърна през портата и се изгуби.

— Да му дадем две минути. — Ситон провери картечния си пистолет.

Ленокс се прозина. За щастие успя да си набави нужната доза.

— Сега — изкомандва Ситон.

Слязоха, притичаха през мрака, вмъкнаха се през портата и после във фабриката.

От канцеларията на надзирателя горе се чуха гласове. Ситон подуши въздуха и кимна към желязната стълба.

Запромъкваха се нагоре. Ленокс усещаше главата си блажено изпразнена от мисли. Леденият метален парапет пареше дланите му. Застанаха пред вратата. Наркотичното опиянение му внушаваше чувството, че седи в топла уютна стая и се наблюдава отстрани. Тихите гласове му напомняха за едно време, когато беше малък и чуваше гласовете на родителите си от дневната.

— Кога ще излезе? — попита Ангъс.

Отговорът беше произнесен с провлечена арогантност и гърлени „р“-та:

— Като изключим, че по радиото материалът не излиза, а се излъчва, очаквам…

Ситон отвори вратата. Някой сякаш натисна копчето за стоп на касетофон. Зад очилата очите на Уолт Кайт бяха големи. От страх. От възбуда. Или от облекчение? При всички случаи не от изненада. Ленокс и Ситон се появиха точно в уречения час.

— Добър вечер — поздрави Ленокс и по лицето му се разля топла усмивка.

Ангъс се изправи, столът зад него се прекатури, той бръкна под якето си, ала замръзна, видял картечния пистолет на Ситон.

В последвалата тишина Кайт закопча жълтото си непромокаемо яке. Държаха се като в мъжка тоалетна. Не се поглеждаха, не говореха. Кайт си тръгна бързо и с наведена глава. Беше си свършил работата. Остави другите трима във вонята.

— Какво чакаш, Ленокс? — попита Ангъс.

Ленокс забеляза протегнатата си ръка и пистолета в нея.

— Журналистът да се отдалечи достатъчно, за да не чуе изстрела — отвърна.

Адамовата ябълка на Ангъс подскочи.

— И ще ме застреляш?

— Имаш ли друго предложение? Дадоха ми картбланш по какъв начин да се случи.

— Добре.

— Добре? В смисъл „разбирам“ или в смисъл „застреляй ме“?

— В смисъл…

Ленокс дръпна спусъка. От изстрела в затвореното помещение усети физически натиск върху тъпанчетата си.

Първо стисна очи, после погледна. Ангъс продължаваше да стои пред него, само че с отворена уста. В класьора на рафта зад него зееше дупка.

— Съжалявам. — Ленокс направи две крачки напред. — Изстрел в главата ми се вижда най-хуманният начин, но човешката глава е твърде малка. Стой мирен, ако обичаш… — и Ленокс неволно се изкикоти.

— Комисар Ленокс, недейте…

Вторият изстрел улучи. Третият — също.

— Не го приемай като критика. — Ситон погледна мъртвия. — Но щеше да е по-удобно, ако го беше застрелял до пещите. Сега ще трябва да го мъкнем дотам.

Ленокс мълчаливо наблюдаваше как локвата кръв под тялото на младия мъж се разширява и се разтича настрани. Имаше нещо омайващо във формите и цветовете, в искрящото червено, в набъбващото във всички посоки петно подобно на червен балон.

Събраха гилзите, измиха пода, изстъргаха куршума, заседнал в стената. Пренесоха Ангъс в халето, свалиха му часовника и ланеца със златен кръст и напъхаха тялото в една пещ. Затвориха я и я запалиха. Зачакаха. Ленокс се взираше в улея от дъното на пещта, по който нещо се стичаше в съд на пода. От пещта се чуваше тихо съскане.

— Какво става с…

— Изпарява се — не дочака края на въпроса Ситон. — При температура над две хиляди градуса всичко се изпарява или става на пепел. С изключение на метала. Той само се топи.

Ленокс кимна. Не можеше да откъсне очи от улея. Появи се сива, трепереща капка с ципа. Приличаше на кора върху сварено мляко.

— Оловото се топи при триста и трийсет градуса.

Постояха още, съскането спря.

Появи се златиста капка.

— Минахме хиляда градуса — отбеляза Ситон.

— Какво… е това?

— Злато.

— Но нали свалихме…

— От зъбите. Обикновено чакаме да надхвърли хиляда и шестстотин градуса — в случай че някой има стомана по тялото си. После остава само да оберем пепелта с прахосмукачка. Ей, добре ли си?

Ленокс кимна.

— Малко ми се вие свят. Не бях… ъъъ… застрелвал човек. Ти вече си го правил. Сигурно още помниш какво ти е било първия път.

— Да — тихо потвърди Ситон.

Ленокс понечи да попита как се е почувствал тогава, но нещо в блясъка от очите на Ситон го отказа.