Ю Несбьо
Макбет (30)

Трийсета глава

Дъф бързаше надолу по широки булеварди, покрай великолепни стари сгради, през паркове; минаваше покрай улични музиканти и портретисти. Усмихната двойка до маса на тротоара го упъти, след като той им показа бележката с адреса. Изгледаха малко озадачено брадата му, започнала да се отлепва от едната страна.

Дъф си наложи да не тича. Подмина капитолската катедрала.

На път към машинното Хъчинсън се бе обърнал и се бе качил обратно при Дъф. Изслуша историята му. Дори докато му разказваше неща, на които навярно сам трудно би повярвал, ако ги чуеше от другиго, Дъф забелязваше, че Хъчинсън продължава да кима, все едно всичко му звучи много познато. Сякаш от собствен опит знаеше какво са способни да си причиняват хората един на друг. Дъф приключи, а механикът му набеляза примерен план за бягство. Без колебание, стегнато и премислено — навярно някога Хъч бе изковал този план за себе си. Цялата работа беше съвсем проста: Дъф облича дрехите на Хъч, взема пилотския трап и застава готов до релинга.

— Само внимавай да стоиш с гръб към командния мостик, иначе капитанът ще види, че си ти. Боцманът ще остави ти да действаш, като те види да стоиш готов. Спускаш трапа, слизаш и заставаш на най-долното стъпало, когато лоцманският катер опре о борда. Съобщаваш на кормчията, че трябва да слезеш с тях на брега, преди „Гламис“ да е акостирал, за да вземеш резервна част от корабното дружество. Тази част ни е нужна, за да поправим брашпила^[1].

— Защо?

— Кое защо?

— Защо правиш това за мен?

Хъчинсън сви рамене.

— И аз участвах в пренасянето на онези сандъци с патрони. На кея ни посрещна един мършав плешив полицай със скръстени ръце. Докато сваляхме боеприпасите от кораба и ги товарехме в камиона, имах чувството, че ченгето ще ни заплюе.

Дъф чакаше да чуе продължение на обяснението.

— Пък и хората си правят жестове — изсумтя Хъчинсън. — Явно е нормално — пак изсумтя. — А и ако правилно съм те разбрал, ти си съвсем сам срещу… — посочи горните палуби — … ония. Да речем, че знам какво е.

Сам. Срещу ония.

— Благодаря.

— За нищо, Джонсън.

Механикът стисна протегнатата десница на Дъф. Припряно, малко смутено. После попипа лепенката ни челото си.

— Следващия път ще съм нащрек и ще ти го върна тъпкано.

— Много ясно.

В момента Дъф вървеше на изток от центъра.

— Извинете, накъде е Шести район?

— Нататък.

Мина покрай лавка с вестникарски щендер. Сградите се смалиха, улиците се стесниха.

— Улица „Кожарска“?

— Слезте до кръстовището и после хванете втората или третата вляво — не помня точно.

Изви и заглъхна полицейска сирена. Тук, в столицата, тя звучеше по-различно — не толкова сурово и пронизително. Мелодията й не беше толкова потискаща и проглушително фалшива.

— „Делфин“?

— Нощният клуб ли? Не го ли затвориха? Виждате ли онова кафене? Точно до него е.

Този път погледът на минувача се спря по-продължително върху белега, сякаш му напомняше нещо.

— Благодаря.

— Моля.

Улица „Кожарска“ шейсет и шест.

Дъф огледа имената върху звънците до голямата прогнила дървена врата. Не му говореха нищо. Дръпна вратата. Оказа се отключена. Или по-точно, с развалена брава. Вътре беше тъмно и той постоя малко, докато очите му привикнат. Стълбище. Мокри вестници, смрад на урина. Туберкулозна кашлица зад една врата. Шляпване като при силна плесница. Дъф тръгна по стълбите. На всеки етаж имаше по две врати, а на междинните площадки — по една по-ниска. Натисна произволно избран звънец. Отвътре се разнесе бесен кучешки лай. Чу се шум от тътрещи се стъпки. Вратата се отвори и се появи дребна, почти комично сбръчкана старица. Нямаше предпазна верига.

— Да, миличко?

— Добър ден, госпожо, казвам се комисар Джонсън.

Тя го изгледа недоверчиво. Навярно я бе лъхнала вонята от тениската на Хъчинсън. Така или иначе, миризмата бе успяла да затвори муцуната на рунтавата лаеща топка.

— Търся… — Кого всъщност търсеше? — … един човек. Банко, мой приятел, ми даде адреса.

— Съжалявам, млади човече, не познавам никакъв Банко.

— А Алфи?

— Алфи живее на третия етаж отдясно. Внимавай… да не си изгубиш брадата.

— Благодаря.

Дъф отлепи брадата и свали очилата. Качи се на третия етаж. На вратата отдясно нямаше табелка. Звънецът висеше от спираловидно навита жичка.

Дъф почука. Изчака и почука пак — този път по-силно. Пак чу сочното шляпване от първия етаж.

Натисна дръжката. Заключено. Какво да прави — да почака да се появи някой? По-добре, отколкото да се върне на улицата.

Тиха кашлица. Звукът дойде от ниската врата на междинната площадка. Дъф слезе по петте стъпала и дръпна дръжката. Вратата се открехна, но някой я придърпа обратно от другата страна. Почука.

Никакъв отговор.

— Ехо? Ехо, има ли някой вътре?

Притаи дъх и долепи ухо до вратата. Чу нещо, подобно на пращене на хартия. Вътре се криеше някой.

Дъф слезе надолу с тежки, отчетливи стъпки, на втория етаж си събу обувките и на пръсти се качи обратно на площадката.

Хвана бравата и я дръпна. Чу как нещо се скъса, когато вратата се отвори.

Канап.

Дъф се взираше право в собственото си лице.

Снимката не беше особено голяма и беше поместена най-долу вляво под заглавието.

Вестникът се смъкна и пред Дъф се появи лице на старец с дълга, счепкана брада. Седеше наведен напред върху сандък, а панталонът му беше смъкнат до глезените.

Пльок-клозет. Дъф беше виждал такива и преди, в старите работнически жилищни сгради по поречието на реката. Навярно „устройството“ носеше името си от звука, който се чува, когато изпражненията от горните етажи се приземяват в дъното на шахтата. Звук, какъвто се чува и при удряне на сочен шамар.

— Простете — извини се Дъф. — Случайно да сте Алфи?

Мъжът не отговори. Само се взираше втренчено в Дъф.

Обърна се бавно към вестника, погледна снимката и пак вдигна очи към Дъф. Облиза устни.

— По-силно. — Той посочи ухото си.

— Вие ли сте Алфи? — повиши глас Дъф.

— По-силно.

— Алфи!

— Шшт. Да, той е Алфи.

Изглежда заради виковете Дъф не беше чул как някой се е приближил. Усети само нещо твърдо да се опира в тила му. В ухото му зашепна смътно познат глас:

— А това е пистолет, господин комисар. Затова не мърдай. Кажи как ни откри и кой те праща.

Дъф понечи да се извърне, но здрава ръка бутна лицето му напред, към Алфи, който, явно сметнал ситуацията за изяснена, беше подновил четенето на вестника.

— Не знам кои сте — отговори Дъф. — Адресът е останал отпечатан върху лист от бележник в автомобила на Банко. Никой не ме праща. Дойдох сам.

— Какво търсиш тук?

— Макбет се опитва да ме убие. Почти съм сигурен, че е поръчал да очистят Банко и Флинс. В колата на Банко намерих адрес, описан като „сигурен пристан“ и си казах, навярно мястото ще е безопасно и за мен.

Последва пауза. Мъжът зад него явно мислеше.

— Ела.

Завъртяха го, но така, че човекът с пистолета да остане зад гърба му. Поведоха го нагоре по стълбите към вратата, където преди малко бе позвънил. Сега тя стоеше открехната. Избутаха го в просторна стая, където миришеше на спарено, независимо от широко отворените прозорци. В стаята имаше голяма маса с три стола, кухненски бокс с мивка, хладилник, тясно легло, диван и матрак върху пода. И още един човек. Седеше, опрял лакти и длани на масата, и гледаше право в очите на Дъф. Очилата бяха същите, същите бяха и дългите крака, стърчащи изпод масата. Но изглеждаше и някак променен. Или заради брадата, или защото бе отслабнал в лице.

— Малком. Жив си — установи Дъф.

— Сядай, Дъф.

Той се настани на стола срещу заместник-директора на полицията.

Малком си свали очилата и ги избърса.

— Да не си мислеше, че съм се удавил, след като съм убил Дънкан?

— Точно това си помислих първоначално. Но после ми просветна, че зад убийството на Дънкан стои Макбет. Най-вероятно е убил и теб, предположих, за да си разчисти пътя до директорския кабинет. А предсмъртното ти писмо е било чиста фалшификация.

— Макбет заплаши да убие дъщеря ми, ако не го подпиша. Какво искаш, Дъф?

— Твърди, че… — започна гласът зад Дъф.

— Чух ви — прекъсна го Малком. — Според вестниците Макбет те преследва, Дъф. Но е напълно възможно двамата с него да действате в комбина, а сведенията в пресата да са измислица, тиражирана, с цел да се внедриш по-лесно сред нас.

— И убийството на семейството ми ли е част от прикритието ми?

— И за това четох, но вече не вярвам на нищо, Дъф. Ако Макбет и цялата полиция наистина са толкова твърдо решени да те пипнат, досега да са успели.

— Извадих късмет.

— И дойде тук. — Малком забарабани с пръсти по масата. — Защо?

— Заради сигурния пристан.

— Сигурен? — поклати глава Малком. — Ти си полицай, Дъф, и неминуемо си даваш сметка, че щом ти си ни открил толкова лесно, значи и Макбет ще може. Издирван човек, който е що-годе интелигентен, ще се скрие някъде сам и ще се спотайва, няма да влезе във връзка с други издирвани. Затова ми дай друг отговор. Защо дойде точно тук?

— Ти как мислиш?

— Искам да го чуя от теб. Пистолетът сочи право към мястото, където се намира кървящото ти сърце — ако имаш такова.

Дъф преглътна. Защо дойде тук? Подходи, разбира се, прекалено оптимистично. Но това беше последната му надежда. Шансовете бяха лоши, но сметката — проста. Дъф си пое дълбоко дъх:

— С Банко имахме уговорка да се срещнем в нощта на смъртта му. Искаше да ми каже нещо. В деня на изчезването ти той последен те е видял. Допусках да те заваря тук. И се надявах да си помогнем взаимно. Имам доказателства, че Макбет е убил Дънкан. Макбет го знае и затова иска да ме очисти.

Малком вдигна вежда.

— И как точно да си помогнем? Нали не си въобразяваш, че полицията в Капитол ще ни подкрепи?

Дъф поклати глава.

— Заповядано им е да ни арестуват и незабавно да ни изпратят на Макбет. Но заедно можем да съборим Макбет.

— За да отмъстим за семейството ти.

— Това беше първата ми мисъл.

— Но?

— Но има нещо по-голямо от отмъщението.

— Директорският пост ли?

— Не.

— А кое?

Дъф посочи отворения прозорец.

— Капитол е прекрасен град, нали? Трудно е да не го харесаш. Нещо повече — няма как да не се влюбиш в него. В този усмихнат рус красавец с лъчезарен поглед. И въпреки това ние двамата с теб не можем да обикнем Капитол, нали? Защото вече сме дали сърцата си на проклетия прогнил град по западното крайбрежие. Опитах се да го отрека, да си внуша, че за мен той не значи нищо, че аз и кариерата ми стоим над град, който не е направил нищо друго, освен да помрачи душите ни, да поквари сърцата ни и да скъси живота ни. Това е равносилно на абсурдна любов, любов, прахосана на вятъра. Но какво да се прави, така сме устроени ние, хората. Късно осъзнаваме кого обичаме истински.

— И си склонен да се пожертваш заради този прогнил град?

— Не ми струва усилия — усмихна се Дъф. — Та аз изгубих всичко. Остана ми само моят живот. Ами ти, Малком?

— Боя се да не изгубя дъщеря си.

— Спасението й минава през разобличаването на Макбет. Чуй ме. Единствен ти си способен да продължиш започнатото от Дънкан. Затова съм тук. Ще те последвам, ако решиш да станеш директор и да управляваш справедливо.

— Аз ли? — изгледа го продължително Малком.

— Да.

Малком се засмя.

— Благодаря ти за моралната подкрепа, Дъф, но нека най-напред изясним някои неща.

— Слушам те.

— Първо, никога не съм те харесвал.

— Разбираемо е. Никога не съм мислил за други, освен за себе си. Не твърдя, че вече съм нов човек, но сполетялото ме напоследък поне промени виждането ми за света. Още не съм помъдрял, но навярно не съм предишният глупец.

— Само така говориш. Какво те спира да казваш каквото искам да чуя? Само че аз не искам да слушам врели-некипели за чудотворни метаморфози. Дори и да си се променил малко, светът си е същият.

— Какво значи това?

— Възприемаш ме като сравнително почтен човек и това ме радва. Но ако ще те включвам в моя отбор, държа да се уверя, че ангелските ти крила няма да ти попречат да стъпваш здраво по земята. Нали не мислиш, че е възможно човек да стигне дотам, докъдето съм стигнал аз, без да си затваря очите за някои неща? Без да приеме някои установени практики кой се измъква от закона и кой — не и в чий джоб потъват кафявите пликове. Ако отнемеш на зле платен полицай всичките му привилегии от днес за утре, как ще си осигуриш неговата лоялност? Вероятно е за предпочитане да спечелиш някои малки битки, отколкото неизменно да губиш големите?

Дъф гледаше брадатия мъж, сякаш за да се увери, че наистина е Малком.

— Искаш да кажеш да не преследваме Хеката, а дребните му конкуренти, така ли?

— Искам да кажа, че трябва да сме реалисти, скъпи ми Дъф. На никого не е нужен директор на полицията, който не знае как функционира този свят. Ще създадем по-добър и по-чист град от нашите предшественици, Дъф, но тази работа си има цена.

— Тоест, да вземаме подкупи?

— И аз като теб искам само хубави неща. Но Рим не е бил построен за един ден. Ти си борец, Дъф, но недей да заставаш срещу твоите хора. Смекчи непримиримостта си към безчестието и ще видиш как нещата ще се оправят в дългосрочен план. Схващаш ли?

— Смяташ да вземеш пари от Хеката, а не да воюваш срещу него?

— Не можем да спечелим битката срещу Хеката, Дъф. Все още не. Докато съберем сили да тръгнем срещу него, ще го караме да покрива част от разходите ни, за да сме способни да се борим срещу другата престъпност в града. А, както е всеизвестно, тя не е никак малко.

Едва сега Дъф усети умора. И странно облекчение. Битката приключи. Вече можеше да се предаде и да си отдъхне. При Мередит. Поклати глава.

— Не мога да се съглася на подобно нещо. Ти се оказа не онзи, който се надявах да бъдеш, Малком. И последната ми надежда умря.

— И какво? Нима има по-добри от мен? Ти, например?

— Не аз. На борда на кораба, с който дойдох, се запознах с мъже, по-достойни и от двама ни, Малком. Ставам, за да си вървя. Бързо решавай ще ме пуснеш ли, или ще ме застреляш.

— Не мога да те оставя да си тръгнеш, защото вече знаеш къде е скривалището ми. Освен ако не се закълнеш да го запазиш в тайна.

— Подобно обещание между двама бегълци от закона едва ли ще има особено висока стойност, Малком. Отказвам да се кълна, че ще мълча. Моля само да се прицелиш в главата ми. Семейството ми ме чака.

Дъф стана, Малком — също. Той постави длани върху раменете на Дъф и го натисна да седне обратно в стола.

— Ти ми зададе няколко въпроса, Дъф. А в интервюто често въпросите са по-показателни и разобличаващи от отговорите. Въпросите ти бяха точни. Аз влязох в ролята на подкупен негодник, за да те изпробвам. В началото нямаше как да съм сигурен, че справедливият ти гняв е непресторен. Сега, когато ти стана, готов да поемеш куршума в името на една по-чиста полиция и в името на града, се уверих, че си напълно искрен.

Дъф премига объркано. Изведнъж тялото му натежа, сякаш ей сега ще припадне.

— В тази стая сме трима. Трима мъже, готови да си сложат главата в торбата, за да продължат делото на Дънкан. — Малком си сложи избърсаните очила. — Трима мъже, по-достойни от другите, или просто изгубили толкова много, че никак им се свиди да пожертват и малкото им останало. Такава е логиката на революцията. Покълва от семето на личната саможертва. Затова да не се опиваме от собственото си морално превъзходство, а да установим имаме ли воля да постъпим правилно, независимо как се нарича горивото, захранващо тази воля: чувство за справедливост; жажда за мъст на овдовял съпруг и почернен баща; срам от извършена измяна; самодоволство на привилегирован моралист; страх на набожен — да не гори в ада. Защото в момента най-много ни е нужна воля. Защото лесен път към справедливостта и чистотата няма.

— Трима мъже — повтори Дъф.

— Ти, аз…

— И Флинс — довърши Дъф. — Как се отърва, момче?

— Татко ме изрита от моста — отвърна Флинс. — Намери време да ме научи на онова, на което така и не бе научил Макбет. Да плувам.

Малком въздъхна, после се усмихна. И за своя изненада Дъф усети, че и той се усмихва. В гърлото му напираше нещо. Не ридание, а смях. Малком също се засмя, след него прихна и Флинс. Смехът на войната.

— Защо се хилите?

Обърнаха се. Старият Алфи стоеше на вратата с въпросително изражение и вестника в ръка. Тримата избухнаха в още по-гръмък хохот.