Ю Несбьо
Макбет (3)

Трета глава

— Огледах се и какво да видя в сумрака? „Ездачите“ лежат проснати по лице — разказваше Макбет. — Навсякъде кръв, парчета стъкло, гилзи.

— Еха! — изломоти подпийналият Ангъс сред оживената глъчка в „Зидаря“ — бар зад Централната гара, където обичайно се събираше Спецотрядът. Измитите от алкохола сини очи на Ангъс гледаха Макбет с нещо, наподобяващо преклонение. — Направо сте ги разпердушинили! Егати екшъна! Наздраве!

— Внимавай с езика, бивш кандидат духовнико — напомни Макбет, но когато осемнайсетте командоси в бара вдигнаха наздравица за него, той се усмихна, поклати глава и също вдигна чаша. Отпи голяма глътка и погледна Улафсон, който държеше тежката халба на „Зидаря“ в лявата си ръка.

— Боли ли, Улафсон?

— Като разбрах, че и един от тях е с ранено рамо, ми поолекна — отвърна Улафсон и смутено си пооправи бандажа под съпровода на дружен гръмък смях.

— Улафсон и Банко изнесоха на гърба си най-трудната част от акцията — у точни Макбет. — Аз само изпълних ролята на осветител, за да блесне целият гений на двамата творци.

— Разкажи до края — насърчи го Ангъс. — И така, с Дъф сте натръшкали всички „ездачи“ на пода. После какво стана?

Ангъс приглади дългата си руса коса зад ушите, сякаш за да чува по-добре.

Макбет обходи с поглед озарените от очакване лица около масата и се спогледа с Банко, преди да продължи.

— Някои се разкрещяха, че се предават. Прахта се слегна. Куршумите бяха разпарчетосали музикалната уредба и най-сетне се възцари тишина. Все още обаче беше доста тъмно, а това криеше рискове. С Дъф тръгнахме от двата срещуположни края на помещението и започнахме да проверяваме „ездачите“ един по един. Мъртви нямаше, но повечето, така да го кажем, спешно се нуждаеха от лекар. Дъф извика, че не намира Свено. — Макбет прокара пръст по запотената си чаша. — Тогава забелязах врата точно зад късата страна на масата, където беше седял Свено. В същия миг чухме рев на мотоциклети. Зарязахме другите и изскочихме навън. Три мотора вече излизаха през портата, единият беше червеният на Свено. Лостовият, мустакат плешивец, тъкмо бе запалил и се канеше да ги последва. Дъф искаше незабавно да тръгнем след тях, но аз се възпротивих, защото в сградата имаше неколцина тежко ранени…

— Да не би да си очаквал това да спре Дъф? — прошепна някой. — Какво му пука, че някакви негодници кървят, щом му се отваря възможност да пипне Свено?

Макбет се извърна. Мъжът седеше сам в съседното сепаре. Витрината с купите на клуба по дартс засенчваше лицето му.

— Да не мислиш, че Дъф ще се загрижи за живота на сган нищожества, докато подвигът е на една ръка разстояние? — Мъжът вдигна халбата си. — И да пропусне шанса да се издигне? Абсурд.

Около масата на Макбет се възцари мълчание.

Банко се прокашля.

— Майната й на кариерата. Не знам как процедирате вие в „Наркотици“, но ние в Спецотряда не оставяме хора в беззащитно състояние да пукнат, Ситон.

Ситон се наведе напред и светлината озари лицето му.

— Никой от „Наркотици“ не е напълно наясно как процедираме — ето това е проблемът, когато шеф ти е човек като Дъф. Прощавай, че те прекъснах, Макбет. И какво? Върна ли се да превързваш рани?

— Свено е убиец. При първа възможност пак ще посегне — отвърна Макбет, без да откъсва поглед от Ситон. — А Дъф се опасяваше, че бегълците ще офейкат по моста.

— Опасявах се, че ще се измъкнат по моста — точно както се пробваха и с камиона — продължи Дъф. — Затова се метнахме на моторите и — газ до дупка. Носехме се с бясна скорост. Едно подхлъзване по някой завой — и с нас беше свършено…

Дъф плъзна по жакардовата покривка в ресторант „Лион“ купичката със златист крем брюле, изяден до половина, извади бутилката шампанско от кофичката с лед и наля на тримата си сътрапезници.

— След първия остър завой в долината видях задните фарове на четири мотора и продължих да натискам газта. Надзърнах в огледалото: Макбет ме следваше плътно.

Дъф погледна крадешком директора на полицията Дънкан, за да провери дали разказът му среща добър прием. Видя мека, дружелюбна усмивка, ала се затрудни да я разтълкува. Дънкан още не бе коментирал в прав текст тазвечерната спецоперация, но самото му присъствие на това скромно празненство не означаваше ли одобрение? Навярно да — и все пак мълчанието на началника пораждаше несигурност у Дъф. По-уверен Дъф се чувстваше, когато гледаше бледия, риж началник на звено „Антикорупция“, комисар Ленокс, който се бе надвесил над масата и с привичния си ентусиазъм жадно поглъщаше всяка дума на Дъф. Големите зелени очи на Кейтнес, оглавяваща „Криминалистика“, също показваха, че вярва безрезервно на всичко, излязло от устата му.

Дъф върна бутилката в кофичката.

— В отсечката преди тунела с Макбет се изравнихме и подкарахме рамо до рамо. Светлините пред нас се уголемяваха все повече. Сякаш бегълците бяха намалили скоростта. Виждах рогата върху каската на Свено. После се случи нещо неочаквано.

Дънкан премести чашата си с шампанско до чашата с червено вино. Дъф се озадачи как да го изтълкува: знак за повишен интерес към разказа му или проява на нетърпение.

— Непосредствено след автобусната спирка два от моторите хванаха разклонението към Форз, а другите два продължиха напред към тунела. След секунди и ние щяхме да се озовем на същия кръстопът. Налагаше се да взема решение…

Дъф наблегна върху думата „решение“. Можеше, разбира се, да използва и друг израз, например „трябваше да избера“. Но „да избира“ може и най-големият некадърник, докато „решение“ предполага квалификация и инициативност, изисква характер и мисловен процес; „решение“ взема човек с качества на лидер. А именно от такъв човек се нуждаеше директорът на полицията сега, когато му предстоеше да определи шефа на новосформирания обединен отдел „Организирана престъпност“. Под шапката му минаваха „Наркотици“ и „Гангстерски групировки“ — сливане, дошло съвсем логично, защото в момента целия пазар на наркотици в града контролираха Хеката и „Норс Райдърс“, които погълнаха по-дребните банди. Въпросът беше кой ще оглави новия отдел — Дъф или Кодор, опитният досегашен началник на „Гангстерски групировки“, собственик на голяма, изцяло изплатена къща в западните части на града. За беда Кодор се ползваше с протекции в градската управа и спадаше към някогашните приближени на Кенет в Главното управление. Въпреки всеизвестната склонност на Дънкан да стига далеч, само и само да се отърве от Кодор и подобните нему, и директорът на полицията бе принуден да се съобразява донякъде с кадруването на местните политици, за да не изгуби контрола над Главното управление. От цялата тази история обаче само един — Дъф или Кодор — щеше да излезе победител, а другият — да остане без отдел.

— Дадох знак на Макбет да завием към Форз.

— И защо? — полюбопитства Ленокс. — Нали другите двама са тръгнали да се прехвърлят през административната граница и следователно — да се откъснат от нашата юрисдикция?

— Да. Точно в това се състоеше дилемата. Свено е хитра лисица. Дали бе изпратил двама от хората си към Форз като примамки, та той да се измъкне през границата, защото разполагаме с улики единствено срещу него? Или се бе досетил как ще разсъждаваме и затова бе направил обратното?

— Наистина ли? — учуди се Ленокс.

— Какво наистина ли? — объркан, Дъф се опита да прикрие раздразнението си, задето Ленокс го прекъсва.

— Наистина ли имаме улики срещу Свено? Доколкото ми е известно, делото за клането в Сток отдавна е прекратено по давност.

— А двата обира в пощенски клонове в Първи район преди пет години? — нетърпеливо припомни Дъф. — Имаме отпечатъци от Свено.

— Само от него ли?

— Срещу другите от бандата нямаме и пукната улика. Тази вечер пак не успяхме да се сдобием с нищо, защото до един носеха каски. Докато завиваха към Форз, видяхме каската на…

— Какво е това клане в Сток? — поинтересува се Кейтнес.

Дъф простена.

— По онова време сигурно още не си била родена — поде дружелюбно Дънкан. — Всичко започна в Капитол непосредствено след края на войната. Полицията тръгна да арестува брата на Свено за дезертьорство, а глупакът взел, че извадил оръжие. Двамата полицаи, изпратени да го задържат, били прекарали войната в окопи и го направили на решето. Няколко месеца по-късно в Сток Свено отмъсти за смъртта на брат си. Нахлул в местния участък и съсякъл четирима полицаи, сред които и служителка в напреднала бременност. После му изгубихме следите и когато излезе от нелегалност, давността на престъплението вече беше изтекла. Моля, продължи, Дъф.

— Благодаря. И така, видяхме каската на Свено да завива към Форз и Стария мост. „Аха — помислих си, — значи той и приятелчето му не са усетили колко сме ги приближили.“ Настигнахме ги само след два-три километра. По-точно, когато все още ни делеше известно разстояние, Макбет стреля предупредително два пъти във въздуха и те спряха. Ние — също. Бяхме излезли от долината и вече не валеше. Имаше добра видимост, лунна светлина, помежду ни — петдесет-шейсет метра. Извадих калашника и им извиках да слязат от моторите, да направят пет крачки към нас и да коленичат върху асфалта с ръце на тила. Те се подчиниха, ние също слязохме от моторите и тръгнахме към тях.

Дъф затвори очи.

И те пак изплуваха пред него.

Коленичили върху асфалта.

Докато крачеше към тях, кожените дрехи проскърцваха. В горния край на зрителното му поле, от ръба на вдигнатия визьор висеше водна капка. Готова всеки момент да се отрони.

— Намирахме се на десетина-петнайсет метра от тях. Неочаквано Свено извади пистолет — описа положението Макбет. — Дъф реагира мигновено. Стреля. Улучи Свено три пъти в гърдите. Той издъхна, преди каската му да се удари в земята. Междувременно и другият бе извадил пищов и се целеше в Дъф, но за щастие не успя да дръпне спусъка.

— Еха! — възкликна Ангъс. — Гръмнал си го, нали?

Макбет се облегна.

— Заклах го.

Банко огледа изпитателно началника си.

— Брей! — прошепна Ситон от тъмното. — Излиза обаче, че Дъф е реагирал по-бързо от теб, когато Свено е извадил оръжие, нали? Ако не знаех, лично аз бих заложил на теб, Макбет.

— Е, щеше да сгрешиш — изгледа го Макбет. Какво целеше Ситон с тези провокации? — Точно както сгреши и Дъф — добави той и отпи от халбата.

— Сгреших — призна Дъф и даде знак на метр д’отела да им донесе още една бутилка шампанско. — Не когато стрелях, разбира се. Сгреших с решението да последваме мотористите, отклонили се към Форз.

Метр д’отелът се приближи към масата и шепнешком поднесе извинение, че след малко затварят. Всъщност, вече минавало полунощ и нямали право да поднасят спиртни напитки. Освен ако началникът на полицията лично не…

— Благодаря — прекъсна го Дънкан, ненадминат в изкуството да се усмихва закачливо и същевременно да повдига строго вежда, — но ще се придържаме към постановеното от закона.

Метр д’отелът се оттегли.

— И на най-добрия се случва да избере погрешна посока — отбеляза великодушно Дънкан. — Кога се усети, че си сбъркал? Когато му свалихте каската ли?

Дъф поклати глава.

— Непосредствено преди да я сваля. Коленичих до трупа и тогава забелязах, че моторът не е на Свено. Нямаше я емблематичната сабя. Тези типове не си разменят моторите.

— Но си разменят каските?

Дъф сви рамене.

— Трябваше да се досетя. Та нали двамата с Макбет току-що си бяхме послужили със същия трик, за да проникнем в клуба им. Свено е нахлузил чужда каска, а своята е дал на едно от двете момчета, свърнали към Форз. После момчетата са намалили нарочно, за да ги приближим и да видим как викингският шлем се насочва към Форз. Самият Свено е минал през тунела, прекосил е моста и се е измъкнал.

— Безспорно много хитър ход на Свено — призна Дънкан. — Явно обаче не си подбира хора със сходен на неговия интелект.

— Какво по-конкретно имате предвид? — попита Дъф и погледна коженото калъфче със сметката, която метр д’отелът постави пред него.

— Защо им е да вадят оръжие срещу полицаи, щом — както ти отбеляза — знаят, че разполагаме с улики само против Свено? Ако бяха позволили да ги арестуват, без да оказват съпротива, щяха да излязат на свобода само след няколко часа.

Дъф сви рамене.

— Изглежда, са ни взели не за полицаи, а за хора на Хеката. Изплашили са се, че ще им видим сметката.

— Или господин директорът е прав — обади се Ленокс. — Просто са си тъпички.

Дънкан си потърка брадичката.

— Колко членове на „Норс Райдърс“ успяхме да приберем на топло?

— Шестима — отвърна Дъф. — Пристигналата на място полиция заварила само най-тежко пострадалите.

— Не съм допускал, че банди от техния калибър изоставят ранените си на врага.

— Така им осигуряват по-бързо достъп до медицинска помощ. В момента са в болница. Утре очакваме да издействаме удължаване на задържането под стража. И ще започнем да ги разпитваме за Свено — независимо колко ги болят раните. Ще го открием, шефе.

— Хубаво. Четири тона и половина амфетамин… Множко е.

— Безспорно — усмихна се Дъф.

— Толкова много, че няма как да не се запитам защо не ме информира предварително за готвената акция.

— Заради времето — веднага изстреля Дъф. Беше претеглил плюсовете и минусите на всички възможни оправдания, защото очакваше неизбежния въпрос. — Получих сигнала и трябваше да действам незабавно. Като началник на отдела се наложи да преценя кое е по-важно: да спазя административната процедура или да рискувам да изпуснем четири тона и половина амфетамин, предназначени да попаднат в кръвообращението на младежите в нашия град.

Дъф вдигна очи към Дънкан, който бе спрял замислен поглед върху него. Показалецът на началника се движеше припряно по брадичката — наляво-надясно, надясно-наляво. Дънкан навлажни устни.

— Проля се и много кръв. Нанесени са тежки материални щети по моста. Рибата във фиорда вече сигурно е наркотично зависима. А Свено още е на свобода.

Дъф изруга наум. Защо този лицемерен, арогантен идиот не погледне по-глобално!

— Но пък шестима „ездачи“ са в ареста — продължи Дънкан. — Дори през следващите няколко седмици консумацията на риба да доведе до рязко повишаване на настроението ни, е за предпочитане, отколкото дрогата да се озове в организма на децата ни или… — Дънкан посегна към чашата с шампанско — … в склада ни за конфискувани стоки.

Ленокс и Кейтнес се разсмяха. Кражбите от склада отдавна не бяха тайна за никого.

— Е — Дънкан вдигна чашата. — Добра работа, Дъф.

Дъф премига. Сърцето му биеше бързо и леко.

— Благодаря — отвърна той и пресуши чашата с шампанско.

Дънкан придърпа коженото калъфче със сметката.

— Този път аз черпя — извади касовия бон, изпъна ръка и присви очи. — Само дето не виждам дали сметката е вярна.

— Че то има ли изобщо такъв случай — да е вярна? — пошегува се Ленокс и се усмихна сковано, защото никой не се засмя.

— Дайте на мен. — Кейтнес взе сметката и си сложи чифт бабешки очила с рогови рамки. Дъф знаеше, че очите на Кейтнес не се нуждаят от диоптри, но според нея очилата прибавяли няколко години към възрастта й и й придавали по-авторитетен вид.

Дънкан прояви голяма смелост, поверявайки криминалистиката на Кейтнес. Не че някой се съмняваше в професионалната й компетентност. Беше завършила Полицейската академия с най-висок успех и освен това бе посещавала курсове по химия и физика. Но беше по-млада от другите ръководители на отдели, беше необвързана и чисто и просто твърде привлекателна, та да не се прокрадне съмнение, че при решението на началника Дънкан не е надделял друг мотив. Пламъците от свещите искряха в засмените й влажни очи зад очилата, във влажните й сочни червени устни, във влажните й блестящобели зъби. Дъф затвори очи. Блестящият мокър асфалт… Шляпащ звук от въртящи се гуми. Плисък на кръв по пода, когато момчето издърпа кинжала от врата си. И сега сякаш някой стисна гърлото на Дъф. Той се задъха и ококори очи.

— Всичко наред ли е? — Ленокс вдигна гарафата и останалата вътре вода плисна в чашата на Дъф. — Пийни да се прочистиш от шампанското, че ще шофираш.

— И дума да не става — възрази Дънкан. — Не желая да арестуват моите герои за шофиране в нетрезво състояние или да загинат в пътна злополука. Шофьорът ми няма нищо против да си удължим пътя.

— Благодаря — кимна Дъф, — но Файф…

— … ми е кажи-речи по път — прекъсна го Дънкан. — А съпругата ти и двете ви прекрасни деца ще ми бъдат много благодарни.

— Извинете ме за момент. — Дъф избута стола си назад, стана и се отдалечи.

— Изключителен полицай — отбеляза Ленокс, докато гледаше как Дъф залита на път към тоалетната в дъното на заведението.

— Дъф ли? — попита Дънкан.

— И той, но аз говорех за Макбет. Резултатите му са впечатляващи, хората му го обичат. Вярно, работеше тук и по времето на Кенет, но ние от антикорупционното звено знаем, че Макбет е железен в принципите си. Жалко, защото не притежава формалната квалификация да поеме по-висок ръководен пост.

— Изискването за други квалификации, освен завършена полицейска академия познава и изключения. Вземи Кенет например.

— Така е, но Макбет просто не е един от нас.

— Кои сме „ние“?

Ленокс се усмихна и вдигна чашата с шампанско.

— Подбрал си за шефове на отделите хора, които — независимо харесва ли ни, или не — се схващат като част от елита. Всички сме израснали в западните части на града или в Капитол, имаме образование, а фамилните ни имена се ползват с уважение. Докато Макбет е… как да се изразя… представител на широките маси, ако ме разбираш.

— Разбирам. Слушай, тази несигурна походка на Дъф малко ме притеснява. Ще отидеш ли…

За щастие в тоалетната нямаше никого.

Дъф си закопча ципа, застана до един умивалник, развъртя кранчето и си наплиска лицето. Чу как вратата зад него се отвори.

— Дънкан ме помоли да проверя как си — съобщи Ленокс.

— Мхм. Според теб той какво мисли?

— За кое?

Дъф откъсна салфетка и си подсуши лицето.

— За… цялата акция.

— Навярно същото като всички ни: свършил си чудесна работа.

Дъф кимна.

— Много ти се ще да оглавиш „Оргкрим“, а? — изсмя се късо Ленокс.

Докато сапунисваше ръцете си, Дъф срещна в огледалото погледа на началника на звено „Антикорупция“.

— Намекваш, че съм кариерист ли?

— В кариеризма няма нищо лошо — оправда се Ленокс. — Просто е забавно човек да те наблюдава как…

— Притежавам нужните качества, Ленокс. В такъв случай не е ли мой дълг към нашия град, към бъдещето на нашите деца да сторя всичко по силите си, за да поема „Оргкрим“? Какво, по-правилно ли е да отстъпя най-големия отдел в криминалната полиция на Кодор? И двамата отлично знаем, че за да се задържи толкова дълго на поста си при Кенет, той така или иначе си е изцапал ръцете с кръв.

— О, схванах — засмя се Ленокс. — Води те чувството за дълг, а не личната ти амбиция. Добре, Свети Дъф. Позволи ми да ти отворя вратата. — Ленокс се поклони ниско. — В такъв случай, предполагам, се отказваш доброволно от евентуално повишение на заплатата и от другите привилегии, които се полагат на началника на „Оргкрим“.

— Заплатата, честта и славата не ме интересуват — отвърна Дъф. — Но обществото възнаграждава онези, които допринасят за благоденствието му. Покажеш ли презрение към възнаграждението, значи показваш презрение към обществото. — Дъф огледа лицето си в огледалото.

По какво се познава дали човек лъже? Проличава ли си изобщо, ако лъжецът вярва искрено на собствените си твърдения? Колко време ще му отнеме на Дъф да си внуши, че версията за убийството на двамата младежи, която той и Макбет се наговориха да лансират пред останалите, е самата истина?

— Изми ли си най-после ръцете, Дъф? Дънкан иска вече да се прибира.

Навън ръмеше. Пред „Зидаря“ командосите се сбогуваха.

— Преданост и братство! — извика високо Макбет.

— Калени в огън, сплотени до последна капка кръв — отговориха му другите в нестроен хор.

Пръснаха се пеша в различни посоки. Макбет и Банко тръгнаха на запад. Минаха покрай уличен музикант, който повече виеше, отколкото пееше „Meet Me On The Corner“, и продължиха през изоставените, запустели фоайета и коридори на Централната гара. Странен топъл вятър се провря вътре и вдигна във въздуха отпадъци между дорийските колони — някога красиви, а днес, след дългогодишно замърсяване и занемаряване, готови всеки момент да рухнат.

— Ще ми разкажеш ли какво всъщност се случи? — попита Банко.

— По-добре ти ми разкажи пак за камиона и Кенет — настоя Макбет. — Падане от цели деветдесет метра! — Смехът му отекна под каменния свод.

— Стига, Макбет — усмихна се Банко. — Какво стана по пътя към Форз?

— Казаха ли докога ще бъде затворен мостът за ремонт?

— Тях може да излъжеш, но не и мен.

— Хванахме ги, Банко. Нужно ли е да знаеш повече?

— Ти ми кажи.

Банко размаха ръка, за да прогони смрадта от стълбището към тоалетните, където жена на неопределена възраст, превита надве и с увиснала пред лицето коса, се беше вкопчила в парапета.

— Не.

— Е, добре тогава.

Макбет спря — беше видял седнал до стената младеж с чашка за просия. Момчето надигна глава. Черна превръзка покриваше едното му око, а другото гледаше, премрежено от наркотично опиянение. Макбет пусна банкнота в чашката и сложи длан върху рамото на момчето.

— Как е? — попита тихо.

— Нали виждаш, Макбет.

— Можеш да се справиш — окуражи го полицаят. — Никога не го забравяй. Способен си да спреш.

— И откъде знаеш? — изфъфли едва разбираемо момчето.

— Повярвай ми, други вече са го правили. — Макбет се изправи и двамата с Банко продължиха пътя си.

— Бог да те благослови, Макбет! — извика треперливо след тях младежът.

Влязоха във фоайето в източното крило на гарата. Вътре цареше оглушителна тишина — като в църква. Наркоманите се бяха отдали на обичайните си занимания: седяха, лежаха, подпираха се по стените или на пейките, клатушкаха се в своеобразен бавен танц подобно на космонавти в атмосферата на чужда планета — планета с различна гравитация. Част от тях се взираха мнително в двамата полицаи, но повечето не им обърнаха никакво внимание. Сякаш притежаваха рентгеново зрение и вече бяха установили, че тези двамата няма да им продадат нищо ценно. Повечето хора тук бяха драстично изпосталели и в толкова окаян вид, че трудно можеше да се установи колко дълго са живели. Или колко им остава.

— И никога повече няма да се изкушиш да опиташ пак? — попита Банко.

— Никога.

— Повечето „чисти“ наркомани мечтаят за една последна доза.

— Не и аз. Да се махаме оттук.

Отправиха се към стълбището за левия изход и спряха под стряхата. Още валеше. Отстрани, върху боядисани в черно релси, на нисък фундамент стоеше нещо, което в мрака наподобяваше праисторическо чудовище: Бърта, сто и десет годишният първи локомотив в страната, символът на господстващата някога вяра в бъдещето. Широкото, величествено, леко полегато стълбище водеше към притъмнелия безлюден Работнически площад, където някога кипеше живот, имаше сергии и пътници сновяха напред-назад. Сега площадът се бе превърнал в призрачно място, където вятърът шепнеше и свистеше. В дъното на площада блещукаха светлините на монументална бетонна сграда, някога подслонявала Железопътното бюро, но западнала, след като закриха железницата. Впоследствие я купи частно лице и след мащабен ремонт се превърна в най-лъскавата и шикозна гледка, която градът предлагаше: казино „Инвернес“. Банко беше влизал там само веднъж и веднага разбра, че това място не е за него. Или, по-точно, той не принадлежи към тамошната клиентела. Банко се доближаваше по-скоро до профила на традиционния посетител на „Обелиска“, където гостите не бяха толкова изтупани, напитките не бяха толкова скъпи, а проститутките — не толкова красиви и дискретни колкото в „Инвернес“.

— Лека нощ, Банко.

— Лека нощ, Макбет. Спокойни сънища.

По тялото на приятеля му премина лека тръпка, после белите му зъби проблеснаха в мрака:

— Поздрави Флинс и му предай, че снощи баща му е извършил голям подвиг. Какво ли не бих дал да видя с очите си как Кенет пада от собствения си мост…

Банко чу тихия смях на Макбет, докато потъваше в мрака и дъжда над Работническия площад. Смехът му най-сетне заглъхна и Банко изпита безпокойство. Макбет не беше само приятел и колега, беше му като син, дете, което Банко обичаше почти колкото Флинс. Затова Банко изчака Макбет да се появи на светлото в дъното на площада. Видя го как спря пред входа, където висока жена с дълга огненочервена коса и в дълга червена рокля излезе и го прегърна, сякаш дух й бе известил за появата на нейния любим.

Лейди.

Навярно бе узнала какво се е случило по-рано тази вечер. Жена като Лейди положително имаше информатори, които да й доставят сведения за ставащото в подземните среди на този град. Иначе не би могла да се наложи като собственик на преуспяващо казино.

Двамата продължаваха да се прегръщат. Беше красива жена, а някога сигурно е била още по-красива. Никой не знаеше възрастта на Лейди, но беше ясно, че е на доста повече от трийсет и три, на колкото беше в момента Макбет. Може би приказката, че за истинската любов няма граници и възраст, беше вярна.

А може би не.

Възрастният полицай се обърна и тръгна на север.

Във Файф шофьорът на полицейския директор свърна по пътя, както му наредиха. Чакълът захрущя под гумите.

— Спри тук. Останалото ще го извървя пеш — каза Дъф.

Шофьорът удари спирачка. В настъпилата тишина чуха песента на щурците и шумоленето на листата на дърветата.

— Не искаш да ги събудиш. — Дънкан плъзна поглед към малката боядисана в бяло къща, окъпана от лунна светлина. — Съгласен съм. Най-скъпите ни хора трябва да спят спокойно, без да подозират каквото и да било, което би смутило почивката им. Хубаво местенце си имате.

— Благодаря. Съжалявам, задето ви удължих пътя.

— Понякога няма начин да минеш напряко, Дъф. При следващия сигнал от типа на този за „Норс Райдърс“ искам и ти да си удължиш пътя и непременно да минеш през мен. Разбрано?

— Тъй вярно.

Показалецът на Дънкан шареше наляво-надясно по брадичката.

— Наша грижа е да направим този град по-добро място за всички, Дъф. Но това значи всички загрижени да си сътрудничат и да мислят повече за общото благо и по-малко за своето.

— Разбира се. Само да ви уверя, че съм склонен да поема всякаква задача, стига тя да е в служба на гилдията и града, сър.

Дънкан се усмихна.

— В такъв случай ти дължа благодарност, Дъф. Само още нещо…

— Да?

— По думите ти четиринайсетимата „ездачи“, сред които и Свено, са били повече, отколкото си очаквал да се появят, за да приберат пратката. Би било по-дискретно да изпратят двама-трима от своите хора да откарат камиона, без да вдигат толкова шум.

— Точно така.

— А хрумвала ли ти е възможността Свено да е бил предупреден? Хората му да са подозирали за готвената от вас засада? Опасенията ти от изтичане на информация навярно не са безпочвени. Лека нощ, Дъф.

— Лека нощ.

Дъф се спусна към къщата и вдъхна миризмата на пръст и трева, попила вече в сутрешната роса. Беше му минало през ума, а сега Дънкан го изрече на глас. Теч на информация. Предател отвътре. Той, Дъф, ще открие къртицата. И то още утре.

Макбет лежеше по гръб със затворени очи. Зад гърба си чуваше равномерното й дишане, а басовите честоти от музиката в казиното бумтяха в синхрон с глухите удари на сърцето му. Игралният дом работеше цяла нощ, ала вече беше късно дори за най-изгладнелите за хазарт и най-зажаднелите за алкохол. Гостите, отседнали в хотела, се прибираха по стаите си. Някои сами, други с половинката си. Трети с платена компания. Лейди не се бъркаше в тези неща, стига жените, предлагащи услуги в казино „Инвернес“, да следват неписаните й правила: да са неизменно дискретни, винаги със спретнат външен вид, трезви, да не са преносителки на венерически болести и винаги, ама абсолютни винаги да са красиви.

Веднъж, малко след като се бяха събрали, Лейди го попита защо не се заглежда по тези жени. Той се усмихна и отговори, че пред очите му е само тя. Едва по-късно тя се убеди, че той говори съвсем сериозно — и съвсем буквално. И без да я открие с поглед, той я виждаше. Чертите й се бяха отпечатали върху ретината му като с огнено клеймо. Нужно беше само да затвори очи и тя се появяваше пред него — където и да се намираше той. Преди Лейди в живота му нямаше друга. Че се бяха появявали жени да ускорят пулса му и женски сърца, които той да разтупти — появявали се бяха. Една успя дори да остави белези в сърцето му. Ала с мимолетните си увлечения той не бе влизал в сексуален контакт. Когато узна това, Лейди попита с усмивка дали съдбата й е поднесла истински девственик. Тогава той й сподели историята си — история, дотогава известна само на двама души в целия свят. И тя на свой ред му разказа своята.

Копринените чаршафи в луксозния хотелски апартамент притискаха с тежестта и цената си голото му тяло подобно на треска. Хем го сгорещяваха, хем го охлаждаха. По дишането й разбра, че се е събудила.

— Какво има? — прошепна сънливо тя.

— Нищо. Просто не мога да заспя.

Тя се сгуши в него, а ръката й започна да гали гърдите и раменете му. Понякога — като сега — дишаха в ритъм. Сякаш представляваха един организъм, както сиамските близнаци имат общи бели дробове. Така се чувстваха онзи път, когато довериха тайните си един на друг и той разбра, че оттук нататък няма да е сам.

Дланта й се плъзна по рамото му, надолу по ръката, по татуировките, по лакътя. Милваше белезите. И за тях й беше разказал. И за Лориъл. Макбет и Лейди нямаха никакви тайни един от друг. Тайни — не, но той я бе помолил да му спести някои неприятни подробности. Тя го обичаше — за него само това имаше значение. Само това го интересуваше от нейната биография.

Макбет се обърна по гръб. Дланта й милваше корема му. Спря, зачака. Тя беше кралицата. И нейният предан поданик послушно се изправи и изду чаршафа.

Дъф се сгуши в леглото до съпругата си. Заслуша се в равномерното й дишане и усети топлината на гърба й. И споменът за снощните събития — както и нощта — започнаха да избледняват. Близостта на жена му открай време му действаше така. Запозна се с нея като студент. Тя бе израснала в заможно семейство от западните квартали и макар в началото родителите й да бяха резервирани, постепенно приеха трудолюбивия, амбициозен млад мъж. Тъстът сметна, че Дъф е от достатъчно представително семейство. Останалото си дойде едно по едно: брак, деца, къща във Файф, където малките да растат, без да дишат отровния градски въздух; кариера, делници. Нескончаеми делници, дълго работно време, дългоочаквано повишение. А времето летеше. Какво да се прави. Тя беше добра жена и съпруга, не ще и дума. Умна, грижовна, предана. А той? Нима той не беше добър съпруг? Осигуряваше финансово семейството, пестеше за образованието на децата, купи къща, ремонтира старата сауна до езерото. Нито жена му, нито баща й имаха от какво да се оплачат. Но Дъф си беше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се промени. Каквото и да се говори обаче за дома и семейството, едно е сигурно: носи ти спокойствие. Семейството си има собствено темпо, собствен дневен ред и не се вълнува какво се случва извън него. Понякога Дъф имаше нужда от това откъсване от заобикалящата го реалност.

— Прибираш се… — промърмори тя.

— При теб и децата.

— … посред нощ — довърши тя.

Той се изтегна и се заслуша в тишината помежду им. Опита се да долови какви вибрации излъчва съпругата му. Нежно докосна рамото й, притисна върховете на пръстите си към изморените мускули; там, където знаеше, че ще й достави удоволствие.

Затвори очи.

И всичко пак се върна пред него.

Дъждовната капка, увиснала от ръба на визьора. Коленичилият пред него мъж, застинал неподвижно. Каската с рогата. Дъф искаше да му каже нещо, ала не успя. Вдигна пушката към рамото си. Не можеше ли поне да се размърда? Капката ей сега ще се отрони.

— Дъф — обади се Макбет зад гърба му. — Дъф, недей…

Капката се откъсна и полетя.

Дъф дръпна спусъка. Пак. И пак.

Три изстрела.

Коленичилият отпред се килна и рухна настрани.

Последва оглушителна тишина. Дъф приклекна до мъртвия и свали каската му. Видя, че това не е Свено, и сякаш го поляха с кофа леденостудена вода. Очите на младежа бяха затворени, изглеждаше кротко заспал.

Дъф се извърна, хвърли поглед към Макбет. Усети как очите му се наливат със сълзи. Не можеше да отрони и дума, само поклати глава. В отговор Макбет кимна и свали каската на другия. И той младеж. Дъф усети как нещо се надига към гърлото му и го запушва. Зарови лицето си в шепи. През риданията си чу молбите на момчето да отекват над безлюдната местност като крясъци на чайки.

— Не ме убивайте! Нищо не съм видял, на никого няма да кажа! Умолявам ви! И бездруго никой съдия няма да ми повярва! Ще си…

Нещо преряза гласа. Дъф чу плисък върху асфалта, после сподавено гъргорене. Накрая всичко утихна.

Обърна се. Чак сега забеляза, че момчето е било облечено в бяло. Платът попиваше кръвта, бликаща от процеп във врата му.

Макбет стоеше зад момчето с кинжал в ръка. Гърдите му се повдигаха бурно.

— Готово — дрезгаво изговори той и се покашля. — Вече сме квит, Дъф.

Дъф притисна върховете на пръстите си там, където знаеше, че ще боли.

С другата си ръка запуши устата на мъжа, за да заглуши виковете и да го прикове към болничното легло. Мъжът отчаяно дърпаше белезниците, с които бе захванат към рамката на леглото. На дневната светлина, нахлуваща през прозореца, Дъф ясно виждаше паяжината от фини капиляри около разширените, почернели от шок зеници в оцъклените очи под татуировката „Норс Райдър до гроб“ на челото. Видя и как неговите два пръста се обагрят в червено, когато бръкна под превръзката, а после със сочен звук потънаха в раната на рамото.

„… всякаква задача, стига тя да е в служба на гилдията и града“ — помисли си Дъф.

И повтори въпроса:

— Кой е ухото ви в полицията?

Извади пръстите си от раната. Мъжът престана да вика. Дъф отмести длан от устата му. Мъжът мълчеше.

С един замах Дъф отпори превръзката и бръкна с пет пръста в раната.

Знаеше, че ще получи необходимия му отговор. Беше само въпрос на време. Всеки човек си има пределен праг на търпимост. Щом този праг бъде надхвърлен, човек не издържа, нарушава всяка татуирана клетва и прави всичко, абсолютно всичко, дори онова, което никога не е допускал. Защото вечната преданост е нечовешка, а предателството — човешко.