Ю Несбьо
Макбет (26)

Двайсет и шеста глава

Дъф се помъчи да потисне гаденето. Вече четвърти ден беше на борда, но не забелязваше никакви признаци на подобрение. Призляваше му не само от клатенето на кораба, а и от застоялия въздух в камбуза. Тук вътре, зад летящата врата, се усещаше смесица от миризма на гранива мазнина и вкиснало мляко, а оттатък, в салета — корабната столова — вонеше на пот и на тютюн. Стюардът остави Дъф сам да приготви закуската. Все ще се справиш, каза му. Какво толкова? Нарязваш хляб и салам, сваряваш яйца и кафе. Такава задача е по силите дори на новобранец с морска болест.

Събудиха го в шест сутринта. Още с отварянето на очите той повърна в кофата до койката. Всяка нощ спеше в различна каюта, защото, поради недостиг на койки, го пращаха да ляга в легло, чийто титуляр е вахтен. За късмет все му се падаха долни койки, иначе щеше да се наложи да спи с кофата. Успя да изхлузи пуловера през главата си, преди да повърне пак. Докато слизаше към камбуза, спря да повърне веднъж в тоалетната до каютата на щурмана и втори път в мивката преди стръмния трап.

Моряците, на които предстоеше да застъпят на вахта, ометоха закуската и дойде време Дъф да разтреби, преди той и стюардът да започнат да приготвят обяда.

Дъф вдиша дълбоко спарения въздух, стана и влезе в салета.

До най-близката маса седяха четирима души. Думата беше взел гръмогласен, пълен механик с космати подмишници и тениска „Esso-Т“, покрита с петна от машинно масло и пот, а на главата — бейзболна шапка с тигрова шарка и надпис „АфК Хъл Сити“. Започваше и завършваше всяко изречение със сумтене, своеобразни словесни кавички. Ограденото между тях громи по всички по-нискостоящи в йерархията.

— Ей, свързистчето! — провикна се механикът, за да е сигурен, че всички са разбрали към кого се обръща: младия радист с очила в дъното на масата. — Защо не помолиш новия бюфетчик да ти стопли малко рибен пудинг да си напъхаш вътре чушката? До истинска путка така или иначе няма да припариш.

Изсумтя и прихна. Другите се засмяха насила и кратко. Младият радист се усмихна леко и наведе глава още по-ниско над чинията.

Механикът — Дъф беше чул да го наричат Хъч — изсумтя.

— Ама ако съдя по закуската, май хал хабер си нямаш от готвене, а, новобранец?

Последва поредно изсумтяване.

Дъф постъпи като радиста. Наведе глава. Докато акостират в Капитол, трябваше да си трае, да се преструва на любезен и да не се набива на очи.

— Отговори бе, смотаняк! Ти на това бъркани яйца ли му викаш?

— Какво е станало? — попита Дъф.

— Какво било станало! — Механикът забели очи и се обърна към другите. — Новобранецът пита какво било станало! Ами бърканите ти яйца имат вид и вкус на повръщано. На твоето повръщано, мухльо такъв!

Дъф погледна механика. В очите му се четеше присмех и злоба. Като в очите на Лориъл, директора на сиропиталището.

— Съжалявам, ако бърканите яйца не отговарят на очакванията ти — отвърна Дъф.

— „Не отговарят на очакванията ти“! — изимитира го механикът и изсумтя. — Ти да не се намираш в префърцунен ресторант, бе! В морето искаме нормална храна, а не буламачи. Нали, момчета?

Мъжете около него издадоха одобрителни звуци, но Дъф забеляза как двама наведоха глава от неудобство. Най-вероятно се съгласяваха с механика, за да не се превърнат в следващата му мишена.

— За обяд стюардът ще застъпи на вахта. — Дъф се зае да прибира празни чинии и кутии от мляко. — Дано нещата се пооправят.

— Но едно нещо няма да се оправи — продължи да се заяжда механикът — и това е външният ти вид. Какво си я нахлупил тая шапка? Въшки ли имаш? А на това брада ли му викаш? Прилича на обрасла слива. Ти какво? Да не би при раждането да си отнесъл путката на майка си?

Механикът се огледа в очакване на реакция, но този път всичките му слушатели бяха забили нос в пода.

— Имам предложение — обади се Дъф.

Знаеше, че не бива. Беше си обещал да се въздържа.

— Свързистчето да си пъхне оная работа под мишницата ти. Той ще усети какво е влажна путка, а ти най-сетне ще си имаш хуй.

Около масата се възцари гробна тишина. Чуваше се само как Дъф подрежда върху подноса чинии с остатъци от сирене, колбаси и краставици.

— Какво каза, копеле? — тихо просъска механикът. Този път без да сумти.

— Ще повторя онази част, която ще те заинтригува най-много. — Дъф остави подноса. — Най-сетне ще си имаш хуй.

Последната дума произнесе отчетливо, за да не остави никакво съмнение.

Дъф се обърна към масата. Механикът се беше изправил и вървеше към него.

— Свали си очилата — изръмжа той.

— Прав си. Като се биеш с лайнар, има риск да се изцапаш.

Механикът изтегли ръката си назад — така издаде къде се е прицелил — и замахна. Дъф отскочи, олюля се малко, но когато почернелият от масло юмрук на механика го подмина, той се спусна рязко напред, сграбчи другата ръка на позагубилия равновесие механик, изви я в китката, с другата си ръка му стисна лакътя и мина зад него. Механикът изкрещя и машинално се наведе напред, за да облекчи болезнения натиск върху китката си. Дъф го блъсна в стената и главата му издрънча. После го дръпна назад и пак го блъсна. Главата му изчатка във водонепроницаемата преграда. Дъф изви ръката на безпомощния си противник още по-нагоре. Усещаше, че нещо е на път да поддаде, да се счупи. Виковете на механика преминаха в писъци, а пръстите му се вкопчиха отчаяно в шапката на Дъф. Дъф блъсна за трети път главата му в стената. Приготви се да го направи за четвърти, но чу глас:

— Достатъчно, Джонсън!

Трябваха му няколко секунди, за да се сети, че с това име се бе представил, за да го вземат на борда. И че гласът е на капитана. Дъф вдигна глава. Той стоеше пред тях. Дъф пусна механика — онзи се строполи на колене с ридания.

— Какво става тук?

Чак сега Дъф си даде сметка колко се е задъхал. Каква възбуда и ярост изпитва.

— Нищо, капитане.

— Мога да правя разлика между нещо и нищо, Джонсън. Говорете. Хъчинсън?

На Дъф му се счу, че онези циври. Дъф се покашля.

— Приятелски облог, капитане. Хванах се на бас, че тази хватка от Файф е по-ефикасна от крошетата, които раздават в Хъл. Може и да съм попрекалил. — Потупа тресящия се гръб на механика. — Съжалявам, друже, но този път Файф би Хъл, ще се съгласиш ли?

Механикът кимна. Продължаваше да хлипа.

Капитанът си свали фуражката и огледа изпитателно Дъф.

— Хватка от Файф, а?

— Да.

— Хъчинсън, нужен си в машинното. Слизай. Останалите си имате работа, нали?

Салетът бързо се опразни.

— Налей ми едно кафе и седни при мен — нареди капитанът.

Дъф се подчини.

Капитанът отпи няколко глътки. После се загледа в черната напитка и промърмори нещо под нос. Точно когато Дъф започна да се пита дали капитанът не е забравил за присъствието му, той вдигна глава.

— По принцип не си правя труда да проучвам подробно биографията на екипажа си, Джонсън. Не виждам смисъл. Повечето са просто устроени хора с ограничен хоризонт, имат минало, което е по-добре да бъде оставено на мира, а бъдещето им едва ли ще премине на борда на М/К „Гламис“. Ясно ми е, че е изключено да се задържат дълго на служба тук, и следователно няма смисъл да се опитвам да ги превъзпитавам. Затова не се интересувам от личния им живот. Вълнува ме само как се справят в колектив, като екипаж на кораба, който е под мое командване.

Капитанът отпи отново. Лицето му се сгърчи. Дъф се затрудни да определи дали заради кафето, дали от болка, или от неприязън към зачекнатата тема.

— Изглеждаш ми човек с образование и амбиции, Джонсън, но няма да те питам как си попаднал тук. Защото знам, че и да те попитам, едва ли ще чуя истината. Но като те гледам, положително си наясно на какви принципи се основава групата. В нея винаги е налице йерархия и всеки заема определено място, поема дадена роля. Капитанът е на върха, новобранецът на борда — в дъното. Докато всички приемат своето положение в йерархията и положението на другите, екипът работи. Това е и моята цел. В момента обаче в дъното на йерархията на „Гламис“ настъпи разместване. Имаме трима кандидати за черна овца. Радистът — защото е най-млад. Ти — защото за пръв път се возиш на кораб. И Хъчинсън — защото е най-глупав и антипатичен.

Отпи нова глътка.

— Радистът е способен да понесе тази роля. Млад е, достатъчно интелигентен и ученолюбив. А ти, Джонсън, след като натри носа Хъчинсън, току-що се изкачи с няколко стъпала. Напълно е възможно нарочно да си предизвикал сбиването именно за да се изтласкаш нагоре. Но доколкото познавам Хъч, той е започнал пръв. Какъвто е глупак, сам се е наврял между шамарите. Затова сега се оглежда кого да избута под себе си. Най-вероятно ще се нахвърли на някой клетник, който ще се присъедини в Капитол. Там ще ни трябват нови хора, защото моряците непрекъснато напускат М/К „Гламис“. Разбираш ли?

Дъф сви рамене.

— Ето това е моят проблем, Джонсън. Хъч ще продължи с опитите да нарочи някого за аутсайдер, а всъщност аутсайдерът ще си остава той. Предпочитам тази роля да заема друг, някой по-кротък, примирил се с участта си. Но понеже Хъч е злобен скандалджия, смята, че е изял достатъчно бой и е дошъл редът и други да си изпатят. Ще продължава да разбунва духовете на борда. Не е лош механик, но без него екипажът ми ще бъде по-сплотен.

Чу се шумно сръбване.

— Ще попиташ: защо тогава не го разкарам. Ще ми зададеш този въпрос, защото не си моряк и не си запознат с трудовите договори, утвърдени от Моряшкия съюз. Не мога да се отърва от Хъч, докато не намеря обективна причина да го оставя на сушата, физическото посегателство върху член на екипажа ми дава достатъчно основание…

Дъф кимна.

— Трябва ми само съгласието ти и подписа ти. Останалото ще го уредят другите свидетели.

— Беше на шега, капитане. Няма да се повтори.

— Знам. — Капитанът се почеса под брадичката. — Както казах, нямам навика да се ровя из миналото на екипажа ми. Но ти приложи хватка на Хъч, която съм виждал да използват само две професионални групи: военната и морската полиция. Общият знаменател е „полиция“. Сега искам да чуя истината.

— Истината?

— Да. Той ли те удари пръв?

Дъф изгледа продължително капитана. Той навярно отдавна се бе досетил, че Клиф Джонсън не е истинското му име и че никога не е работил в корабна кухня. Капитанът молеше само за фалшив подпис. Когато — ако изобщо някога — започнат да разпитват кой е този Джонсън, Дъф отдавна щеше да е духнал на стотици километри от кораба.

— Ще ви кажа истината — съгласи се Дъф и капитанът се надвеси над масата. — Беше просто шега.

Капитанът се облегна назад. Отпи от кафето. Погледът над чашата беше прикован право в Дъф. Не в очите, а по-нагоре, в челото му. Адамовата му ябълка подскочи и капитанът погледна надолу, докато преглъщаше с мъка. После тресна празната чаша върху масата.

— Джонсън?

— Да, капитане?

— Харесваш ми.

— Моля?

— Нямам причини да смятам, че симпатизираш на Хъч повече от когото и да било на борда. Но не си доносник. Това обърква плановете ми да се разделя с Хъч, но показва колко си принципен. Уважавам хората с принципи, затова прекратявам темата. Страдаш от морска болест и лъжеш, но такива като теб са ценни кадри на борда. Благодаря за кафето.

Капитанът стана и излезе.

Дъф поседя няколко секунди, взе празната чаша и я отнесе в камбуза. Сложи я в мивката, затвори очи, опря длани о студения метален плот и едва овладя позива да повърне. Какви ги вършеше? Защо не призна истината? Че Хъч действително си е най-обикновен бабаит?

Отвори очи. Погледна отражението си в касеролата, окачена пред него. Сърцето му подскочи. Без да усети, шапката се беше вдигнала до косата и откриваше челото му. Сигурно Хъчинсън я беше дръпнал по време на кратката им схватка. Белегът блестеше върху челото като дебела бяла следа след прелетял по небето самолет. Белегът. Ето това бе гледал втренчено капитанът, докато разговаряха.

Дъф затвори очи и си наложи да запази спокойствие и внимателно да премисли случилото се.

Потеглиха от пристанището рано. Вестниците още не се бяха появили по уличните будки. Значи, няма как капитанът да е прочел в пресата съобщение, че полицията издирва Дъф. Но може да е видял лицето му по време на излъчената снощи пресконференция. Появи ли се шок в очите на капитана, когато видя белега — ако изобщо го беше видял? Не. Защото капитанът, като добър актьор, не би издал, че го е разпознал, преди да повика подкрепление. Понеже не можеше да направи почти нищо, Дъф предпочете да приеме, че капитанът не го е познал. Ами другите? Невъзможно. Дъф стоеше гърбом към тях, когато капитанът заповяда да напуснат салета. Само Хъчинсън го виждаше в лице. Дори да беше видял белега, Хъчинсън не му приличаше на човек, който се задълбочава във вестници.

Дъф отвори очи.

След две денонощия, в сряда, щяха да пристигнат в Капитол.

Четирийсет и осем часа. Две денонощия кротуване. Все някак ще устиска.

Органът засвири. Застанал между редовете от скамейки в катедралата, Макбет усети как целият настръхва. Тръпките не се дължаха нито на музиката, нито на свещеника, нито на възпоминателното слово на кмета, нито на ковчега на Дънкан, който точно в момента шестима мъже изнасяха по пътеката, нито дори на факта, че не беше взел power. Причината беше новата униформа. При всяко движение грубият вълнен плат жулеше кожата му и го побиваха тръпки. Старата униформа беше от по-евтина, износена, но приятна на допир материя. Нищо не пречеше, разбира се, да облече новия черен костюм, доставен в Главното управление. Изпращачът можеше да е само Хеката. Костюмът беше вълнен, но от по-фин и качествен плат от униформата. И въпреки това боцкаше. Пък и щеше да наруши традицията, ако на погребение на полицай се появи цивилен.

Ковчегът мина покрай реда на Макбет. Съпругата на Дънкан и двамата му синове вървяха зад него със сведени глави. Едното момче неочаквано вдигна поглед към Макбет. Той побърза да забие очи в пода.

Хората постепенно се присъединяваха към процесията. Макбет се изравни с Туртел.

— Хубаво слово — отбеляза Макбет.

— Благодаря. Наистина съжалявам, че кметството не пое разноските по погребението. Но с толкова закрити фабрики и падащи постъпления от данъци летвата за всякакви подобни прояви на почит се е вдигнала. Доста нецивилизовано, ако питаш мен.

— Кметството има моето разбиране.

— Но едва ли можем да очакваме разбиране от семейството на Дънкан. Съпругата му ми позвъни и каза, че било редно ковчегът да мине по улиците, та хората да покажат отношението си, солидарността си към делото му.

— Според теб хората щяха ли да го направят?

Туртел сви рамене.

— Честно да ти кажа, не знам, Макбет. Моят опит показва, че тукашните жители не се вълнуват от реформи, освен ако не им носят храна на масата и пари за бира. Мислех, че в града текат промени, но ако беше така, убийството на Дънкан щеше да нажежи обществените страсти до червено. А вместо това хората сякаш са се примирили, че в този град доброто винаги е губещата страна. Само Кайт се осмели да си отвори устата. Утре ще присъстваш на погребението на Банко и на сина му, нали?

— Разбира се. Опелото ще се състои в Работническата църква. Банко не беше особено религиозен, но там е положена съпругата му Вера.

— А опелото на съпругата и децата на Дъф ще се проведе тук в катедралата, доколкото разбрах.

— Да. Няма да присъствам в лично качество.

— В смисъл?

— Ще дебнем скрити, в случай че Дъф реши да се появи.

— А, да. Но кой би искал да изпрати децата си до гроба? Особено ако е виновен за смъртта им.

— Странно, че вината е доживотна дамга, а честта и славата са от ден до пладне.

— Като те слушам, май знаеш какво е да се чувстваш виновен, Макбет.

— Признавам, че отнех живота на най-близкия ми човек, кмете.

— Какви ги говориш? — Туртел се закова намясто.

— На майка ми. Починала е при раждането ми. Да вървим напред.

— А баща ти?

— Когато разбрал, че е бременна, избягал в морето. Повече не се вяснал. Израснах в сиропиталище. С Дъф бяхме съквартиранти. Но ти едва ли някога си виждал стая в детски дом, Туртел.

— О, виждал съм. Нали съм откривал едно-две такива заведения.

Излязоха на стълбите. От северозапад ги забрули влажен вятър. Долу, по чакълестата алея, ковчегът се наклони застрашително.

— Мдам… И морето е начин да се измъкнеш.

— Да не би да критикуваш баща ми, Туртел?

— Нито аз го познавам, нито ти. Просто отбелязвам, че морето бъка от такива като него. Мъже, отказали да поемат отговорността, с която ги е натоварила природата.

— А това прави нашата отговорност — твоята и моята — още по-голяма, кмете.

— Точно така. Е, какво реши?

Макбет се покашля.

— Според мен най-добре за града ще бъде директорът на полицията да си остане директор на полицията и да продължи ползотворното си тясно сътрудничество с кмета.

— Ето това е умна приказка, Макбет.

— Ако, разбира се, сътрудничеството работи.

— За какво намекваш?

— За слуховете, че в „Обелиска“ се практикува проституция и се отпускат нелегални кредити на отделни играчи.

— Първото обвинение е старо, второто — ново. Но както ти е добре известно, много е трудно да се провери доколко подобни слухове отговарят на истината. Затова по-добре да не се пилее време в проверки.

— Разполагам с конкретни подозрения и с имената на поне двама облагодетелствани клиенти. С помощта на ефективни методи за разпит и обещание за амнистия ще успея да разбера дали наистина „Обелиска“ им е предложил да играят на кредит. После Комисията по хазарта най-вероятно ще трябва да затвори казиното, докато тече проверка за мащаба на извършените закононарушения.

Кметът подръпна най-долната гънка на гушата си.

— Значи, няма да се явиш на изборите, но в замяна искаш да затворя „Обелиска“?

— Просто смятам, че политическото и административното ръководство на града трябва да бъде последователно в прилагането на законите. В противен случай може да бъде заподозряно, че е купено от онези, които безнаказано погазват правилата.

Кметът премлясна. Все едно дете смуче маслина, помисли си Макбет, или нещо, чийто специфичен вкус изисква време, за да му свикнеш.

— Тук става дума за редица нарушения, но, както отбелязах, е трудно да се провери доколко слуховете са верни — промърмори сякаш на себе си Туртел. — Ще отнеме време.

— Е, и?

— Ще подготвя Комисията, че е възможно да постъпи информация, която да наложи затварянето на казиното. Между другото, къде е красивата Лейди? Очаквах да присъства, с Дънкан бяха…

— За жалост е леко неразположена. Нищо сериозно.

— Ясно. Поздрави я от мен и й пожелай бързо оздравяване. Е, да слезем да поднесем съболезнования на семейството.

— Ти върви пръв, ще мина след теб.

Туртел се помъкна надолу по стълбите. Притисна ръката на госпожа Дънкан между дланите си. Устните му се размърдаха, а главата му се наклони в искрено съчувствие. Наистина приличаше на костенурка. Една негова реплика обаче упорито се загнезди в ума на Макбет. Как беше? „И морето е начин да се измъкнеш.“

— Всичко наред ли е, шефе? — попита Ситон.

По време на церемонията остана отвън. Църквите не му понасяли. Макбет не възрази. Ако някой искаше да му види сметката, едва ли щеше да го причака в църквата.

— Проверихме всички пътнически кораби, напускащи града — каза Макбет. — Някой обаче сети ли се да провери товарните?

— За пътници без билети ли?

— Да. Или да провери екипажа.

— Съмнявам се.

— Разпрати подробен словесен портрет на Дъф до всички кораби, напуснали пристанището в и след деня на бягството му. Веднага.

— Слушам, шефе. — Ситон взе стълбите на два разкрача и се изгуби зад ъгъла.

Мередит. Мередит вече я нямаше. Ала белегът в сърцето му си остана. И въпреки това Макбет нямаше да отиде на погребението й. Защото за него тя отдавна беше мъртва; от толкова време, че отдавна бе забравил коя е била. Изтърколиха се толкова години — дори той вече не помнеше кой е бил навремето.

Прехвърли тежестта на другия си крак. Платът жулна бедрото му, замириса му на влажна вълна. И той потрепери.