Ю Несбьо
Макбет (25)

Двайсет и пета глава

— От най-висококачествена вълна — продавачът поглади черния костюм на закачалката.

През витрината на магазина за мъжка мода се виждаше, че е заръмял лек дъждец, а вълнението във фиорда, причинено от силния вятър през последните дни, бе стихнало.

— Ти как мислиш, Бонъс? — попита Хеката. — Този костюм ще стои ли добре на Макбет?

— Нали щяхте да купувате смокинг?

— Както ти е добре известно, на църква не се ходи със смокинг, а през тази седмица Макбет го чакат доста погребения.

— Значи, да не ви показвам смокинги? — попита продавачът.

— Напротив. Покажи ни и костюми, и смокинги, Ал.

— Само ще ви обърна внимание: за галавечеря фракът и бялата риза са си класика.

— Благодаря, Ал, но не отиваме на дворцов прием, а на коктейл в кметството. Как ти се струва, Бонъс? Фракът не е ли малко… — Хеката премлясна — претенциозно облекло?

— Съгласен съм. В одеждите на старите пари новобогаташите изглеждат като клоуни.

— Добре тогава. Тъмен костюм и смокинг. Ал, ще изпратиш ли шивач до „Инвернес“? Пиши всичко на моя сметка.

— Смятайте го за уредено, сър.

— Искаме и смокинг за този господин.

— За мен ли? — възкликна изненадан Бонъс. — Но аз си имам хубав…

— Виждал съм го. Не ми го хвали. Трябва ти нов.

— Така ли?

— Постът ти изисква безукорна външност, Бонъс. Освен това работиш за мен.

Бонъс мълчеше.

— Ще изтичаш ли да донесеш още няколко смокинга, Ал?

— Разбира се. — Продавачът послушно припна надолу по стълбите с кривите си като обръч крака.

— Знам какво си мислиш — обади се Хеката. — Признавам, желанието ми да ви издокарвам в официално облекло е форма на демонстрация на власт, както навремето кралете са държали войниците и лакеите им да са добре облечени. Но какво да правя, като ми харесва.

Бонъс така и не разбра дали белите равни зъби на стареца са истински. Три бяха облечени в големи златни коронки.

— Като заговорихме за власт, как се казва онзи красив младеж, който присъства на вечерята в „Инвернес“? Каси?

— Да.

— На колко години е?

— На петнайсет и половина.

— Хм. Младичък е.

— Възрастта е…

— Не страдам от морални скрупули, но не споделям предпочитанието ти към млади момчета, Бонъс. Само ти обръщам внимание, че този е незаконно млад. И има опасност да ни навлече неприятности. Виждам, темата те кара да се чувстваш неловко. Да говорим за друго. Лейди болна ли е?

— Така твърди психиатърът. Тежка форма на психоза. Възстановяването ще отнеме време. Лекарят допуска, че ще я налегнат мисли за самоубийство.

— Той не е ли длъжен да пази лекарска тайна?

— Скоро доктор Алсакер също ще се нуждае от нов смокинг.

— Само прати фактурата — разсмя се Хеката. — Ще може ли да я излекува?

— По думите му — не и без болничен престой. Но ние не искаме това да се случва, нали?

— Да помислим… Обществена тайна е, че Лейди е един от най-важните съветници на директора на полицията, и няма да е добре през тези критични дни да се разчува, че е откачила.

— Всъщност психозата представлява…

— Да?

— Нищо — преглътна Бонъс.

Кое у Хеката винаги го караше да се чувства сконфузен тийнейджър? Не беше само заради подчиненото му положение. Имаше и нещо друго: нещо плашеше Бонъс до смърт, но той се затрудняваше да го назове. Не каквото виждаше в очите на Хеката, а което не виждаше. Ужасяваща нищост. Пустота и парализиращ нощен мрак.

— Така или иначе, исках да говорим за Макбет. Тревожа се за него. Променил се е.

— Така ли?

— Боя се, че е развил зависимост. Нищо чудно. Все пак говорим за най-пристрастяващия наркотик на света.

— Power?

— Да. Но не в прахообразната форма. Не съм допускал, че толкова бързо ще се пристрасти към властта. Вече успя да се раздели с чувствата, които го привързват към морала и ближните. Сега властта е единствената му любовница. Нали чу интервюто по радиото преди малко. Копелето щяло да става кмет.

— На практика като директор на полицията разполага с повече власт…

— И може да се погрижи ключова част от правомощията на директора да се прехвърлят на кмета, преди да се настани в кметския кабинет. Помни ми думата, Макбет си мечтае да покори този град. В момента се мисли за непобедим. Способен да ми се опълчи.

Учуден, Бонъс погледна Хеката — беше преплел пръсти върху дръжката на бастуна и разглеждаше отражението си в огледалото.

— Бонъс, би трябвало да е обратното: ти да ми съобщиш, че Макбет ми е вдигнал мерника. Нали затова ти плащам. Сега мъничкият ти мозък сигурно се чуди откъде ли съм разбрал. Питай де.

— Ъъъ… откъде разбрахте?

— Макбет сам го каза по време на интервюто, което чу и ти.

— Напротив. Той заяви, че преследването на Хеката няма да се ползва с приоритета, с който се е ползвало при Дънкан. Поне аз чух това.

— И не се ли учуди, че човек с политически амбиции обявява какво няма да направи за избирателите си? Макбет можеше да обещае да залови Хеката и да открие нови работни места, нали? Умелите политици винаги обещават реки от мед и масло. Но думите на Макбет не бяха предназначени за избирателите, Бонъс, а за мен. Без да се налага, той публично ляга в краката ми и ми размахва опашка. Именно когато хората ти се подмилкват, трябва да бъдеш най-бдителен.

— Според вас той иска да спечели доверието ви… — Бонъс гледаше Хеката, за да се увери, че е на прав път — … и се надява с изявлението си да ви успокои, вие да свалите гарда и после да се отърве от вас?

Хеката отскубна черен косъм от брадавица на бузата си и го огледа внимателно.

— Стига да искам, мога да размажа Макбет като хлебарка. Но аз съм инвестирал много в него, за да го поставя на сегашния му пост. А едно нещо мразя най-много: неизгодните инвестиции. Затова, Бонъс, искам да си държиш очите и ушите отворени и да разбереш какво е намислил. — Хеката разтвори ръце: — Охо, ето го и нашия Ал с още смокинги. Да намерим подходящ за дългите ти пипала.

— Ами ако не успея да разбера? — преглътна с мъка Бонъс.

— Ами тогава няма да си ми нужен, скъпи Бонъс.

Изрече го нехайно и го придружи с уж невинна усмивка. Бонъс потърси какво се крие зад усмивката. Откри единствено нищост. Тъмнина и студ.

— Гледате циферблата — нареди доктор Алсакер и започна да люлее джобния си часовник пред лицето на пациентката. — Отпускате се. Ръцете и краката ви натежават. Чувствате умора. Заспивате. Няма да се събуждате, преди да кажа „кестени“.

Тя лесно се поддаваше на хипноза. Толкова лесно, че на няколко пъти Алсакер провери дали не симулира. При всяко негово посещение в „Инвернес“ администраторът Джак го придружаваше до апартамента. Там тя го чакаше по халат. Отказвала да облече друго. Ръцете й бяха зачервени от всекидневното маниакално търкане и макар упорито да отричаше да е вземала нещо, по зениците й психиатърът разбираше, че е под въздействието на наркотик. Отказът й да постъпи в психиатрично отделение не му позволяваше да контролира медикаментозната й терапия, да следи съня и хранителния й режим, да наблюдава поведението й.

— Да започнем оттам, където спряхме миналия път — предложи Алсакер и погледна записките си.

Впрочем, те не му бяха нужни, за да си спомни случая.

Зловещите подробности се бяха запечатали в паметта му с огнено клеймо. Записките му трябваха, за да се увери, че наистина е чул историята; че не е плод на въображението му.

Първите редове не съдържаха нищо необичайно. В града имаше много подобни случаи.

— Безработен, алкохолизиран баща и депресирана, агресивна майка. Израснала си до реката в — по твои думи — съборетина или леговище на плъхове. Един от първите ти спомени е как плъховете прииждат към къщата ви по залез-слънце. Мислела си, че къщата всъщност е на плъховете, че ти спиш в тяхното легло, че ядеш от тяхната храна, а когато пълзели из леглото, ти се струвало нормално да те хапят.

— Искаха си полагаемото — отговори тя с тих, нежен глас.

— Като баща ти, когато е идвал в леглото ти?

— И той си искаше полагаемото.

Алсакер плъзна поглед по записките си. Не за пръв път чуваше разказ на момиче, жертва на блудство, но някои подробности от тази история му се струваха твърде… смущаващи.

— На тринайсет си забременяла и си родила дете. Майка ти те нарекла курва. Поискала да изхвърлиш бебето в реката, но ти си отказала.

— Исках си полагаемото.

— Майка ти те изхвърлила от къщи заедно с бебето. Пренощувала си в дома на първия срещнат.

— Той ми каза, че ако бебето не млъкне, ще го утрепе. Затова го взех в леглото при нас. После обаче той ме накара да го преместя, защото го разсейвало. Гледало ни.

— Докато той е спял, ти си претършувала джобовете му и си взела храна от кухнята.

— Взех си полагаемото.

— А именно?

— Каквото всички други имат.

— После какво стана?

— Реката пресъхна.

— Не се отплесвай, Лейди. Какво се случи после?

— Построиха няколко фабрики. В града пристигнаха работници. Започнах да печеля малко повече. Майка дойде да ми каже, че баща ми е починал. Белите дробове. Умрял в адски мъки. Казах й, че съжалявам, задето не съм била там да го видя как се гърчи.

— Не увъртай, Лейди. Карай по същество. Какво стана с бебето?

— Нали знаеш как лицата на бебетата се променят с всеки изминал ден? Изведнъж малкото придоби неговия образ.

— На баща ти ли?

— Да.

— И ти какво направи?

— Натъпках го с мляко и то заспа с блажена усмивка. После му строших главата в стената. Знаеш ли колко лесно се чупи череп? Човешкият живот е невъобразимо крехък.

Алсакер едва преглътна и се покашля.

— Защо го направи? Защото е приличало на баща ти ли?

— Не. Просто най-сетне се сдобих с оправдание да го направя.

— Значи и преди това си го обмисляла?

— Да, разбира се.

— И откъде се разбира?

Тя се умълча. Алсакер забеляза как зениците й потръпват. Заприличаха му на попови лъжички, които се опитват да се откъснат от слузесто жабешко яйце.

— Ако искаш да постигнеш целите си, трябва да можеш да се откажеш от човека, когото обичаш. Ако се катериш с някого нагоре към върха и той сдаде багажа, или го надъхваш да продължи, или режеш въжето.

— Защо?

— Как защо? Залитне ли, повлича и двама ви към пропастта. За да оцелееш, ръката ти трябва да направи онова, което сърцето ти отказва.

— Да убиеш човека, когото обичаш?

— Както Авраам е пожертвал сина си Исак. Амин.

Алсакер потрепери и записа.

— И какво има на този връх, към който се стремиш?

— На върха е върхът. Изкачиш ли го, си горе. По-високо от всичко и всички.

— Задължително ли е да стигнеш дотам?

— Не, разбира се. Можеш и да си креташ в ниското. Из бунищата. В речната тиня. Но тръгнеш ли да се изкачваш, връщане вече няма. Или стигаш до върха, или рухваш в пропастта.

Алсакер остави химикалката.

— И в името на този връх си готова да жертваш всичко, дори любим човек. Нима оцеляването стои над любовта?

— Разбира се. Но напоследък осъзнах, че човек не може да живее без любов. И така, дългогодишното ми оцеленчество ще се превърне в моята гибел, докторе.

В погледа й внезапно проблесна яснота и Алсакер се обнадежди, че тя навярно не е в делириум. Но причината най-вероятно беше хипнозата или просто светъл епизод. Алсакер бе наблюдавал това явление неведнъж. Пациент с тежка психоза или депресия дава вид, че внезапно се подобрява. Подобно на удавник изплува на повърхността със свръхусилие на волята и в резултат у близките и у лекаря, ако е неопитен, лумва надежда. Пациентът се крепи няколко дни над водата, а после, с помощта именно на това последно усилие на волята, прави каквото е заплашвал да стори или просто пак потъва в предишния мрак. Явно причината за внезапното просветление беше хипнозата, защото предишната слузеста ципа отново замрежи погледа й.

— След интервюто по радиото се очаквало в най-скоро време да обявиш кандидатурата си за предстоящите кметски избори — каза Ситон. Беше разтворил вестник върху ниската масичка и си режеше ноктите.

— Писания — колкото щеш. — Макбет си погледна часовника. Туртел закъсняваше с десет минути.

— Ще го направиш ли, шефе?

Чу се щракване и дългият остър нокът на показалеца падна отрязан.

Макбет сви рамене.

— Такива неща не се решават веднага. Нужно е време. Когато идеята узрее, може да е различно.

Вратата се открехна. През тесния процеп се подаде сладкото, прекалено силно гримирано лице на Присила.

— Той е тук, сър.

— Добре, да влезе. — Макбет стана. — Донеси ни кафе.

Присила се усмихна и очите й се изгубиха в топчестите бузи. После се оттегли.

— Аз да…? — Ситон понечи да стане от дивана.

— Остани.

Ситон поднови заниманието си.

— Но стани.

Ситон се изправи.

Вратата се отвори широко.

— Макбет, приятелю! — избоботи Туртел.

Макбет се усъмни дали гостът ще успее да се провре през вратата. И дали неговите ребра, на Макбет, ще се окажат достатъчно здрави да издържат ударите на тежката кметска ръка по гърба му.

— Действаш със замах, трябва да ти се признае.

— Благодаря. Моля, заповядай.

Туртел кимна делово на Ситон и седна.

— Благодаря, че господин директорът ме прие веднага.

— Ти си моят работодател. Аз трябва да се чувствам поласкан, задето ми отделяш от времето си, Туртел. И задето ми идваш на крака, вместо да настояваш да се явя в кметството.

— О, просто не обичам да оставям у хората впечатлението, че ги привиквам за обяснение.

— Това ли се очаква сега от мен? Да давам обяснение? — попита Макбет.

Кметът се разсмя.

— В никакъв случай. Просто исках да видя как си; приспособяваш ли се. Все пак това е голяма промяна. А като сложим и всичко случило се през последните дни… — Туртел забели очи. — Човек лесно може да се опетлае здравата.

— Да не казваш, че съм се опетлал?

— Не, не, не. Ни най-малко. Според мен се справяш със ситуацията дори отвъд очакванията. Все пак си нов в играта.

— Нов в играта…

— Да. Тук всичко протича много динамично. И трябва да реагираш бързо. Да коментираш на прима виста. Често се случва да изпуснеш нещо, което дори не мислиш.

Присила влезе, остави подноса, наля кафе, направи неуместен реверанс и се оттегли.

Макбет отпи от чашата си.

— Хм. За интервюто по радиото ли говориш?

Туртел посегна към захарницата, взе си три бучки и лапна едната.

— Част от думите ти могат да се изтълкуват като критика срещу градската управа и в частност срещу мен. Това не е проблем. Ние, разбира се, ценим високо всеки директор на полицията, способен да нарича нещата с истинските им имена. Нямаме намерение да запушваме ничия уста. Въпросът е обаче дали критиката не прозвуча малко по-остро от предвиденото. Какво ще кажеш?

Макбет подпря брадичка на показалеца си и се загледа замислено в празното пространство.

— Лично на мен не ми прозвуча прекалено остро, господин кмете.

— Виждаш ли, точно това имах предвид и аз! Не си вложил язвителна нотка в думите си. Защото двамата с теб искаме едно и също, Макбет. Най-доброто за града. Да задвижим институционалната машина, да снижим безработицата. От опит знаем, че по-високата заетост се свързва със спад на престъпността и на продажбата на наркотици, а съответно — и с по-малко кражби. Съвсем скоро броят на затворниците ще намалее драстично и всички ще се питат как директорът Макбет е успял да постигне нещо, оказало се непосилно за предшествениците му. Както добре знаеш, по закон всеки кмет има право само на два мандата. Ако, дай боже, ме преизберат и изкарам още четири години, ще дойде време за ново лице. Тогава градът вероятно ще почувства, че има нужда точно от човек, доказал професионализма си като директор на полицията.

— Още кафе? — От препълнената чаша на Туртел кафявата течност потече в чинийката. — Знаете ли какво казваше моят приятел Банко, господин кмете? Момиче се целува, докато е влюбено.

— А това ще рече? — Туртел гледаше неодобрително пълната чинийка.

— Че човешките чувства са променливи. Сега градът ме обича, но четири години са много време.

— Може и така да е. Човек обаче трябва да подбира битките си, Макбет. В момента си пред дилема: да обявиш война на действащия кмет — ход, в исторически план рядко довеждал до победа — или да потърпиш четири години и тогава да си осигуриш подкрепата на оттеглящия се от поста кмет — ход, в исторически план доказал се като печеливш в множество случаи.

— Такова обещание се дава лесно и се нарушава още по-лесно.

Туртел го погледна и поклати глава.

— Дългогодишната си политическа кариера дължа на стратегически съюзи и партньорство, Макбет. Кенет се погрижи да осигури на директора на полицията толкова широки правомощия, че аз като кмет бях — и все още съм — изцяло зависим от благоразположението на полицейския началник. Вярвай ми, знам, че наруша ли обещанието си, ще си изпатя много лошо. Ти си интелигентен мъж и учиш бързо, Макбет, но ти липсва опит в сложната тактическа игра, наречена политика. Мимолетната популярност и две-три ефектни изказвания по радиото не са достатъчни. И моята подкрепа няма да е достатъчна сама по себе си, но ще ти помогне да постигнеш повече, отколкото би могъл сам.

— Ако не виждаше в мое лице сериозен противник, не би дошъл тук да ме разубеждаваш да се кандидатирам на тези избори.

— Мислиш си така, защото още не си навлязъл в политиката и ти липсва широка перспектива. А нещата стоят по следния начин: в случай че през следващите четири години аз продължа да съм кмет, а ти — директор на полицията, градът ще бъде изправен пред сериозен проблем, ако двете най-влиятелни фигури в него са водили ожесточена предизборна битка, която им пречи да работят в екип. При този сценарий, както навярно се досещаш, е изключено да подкрепя евентуалната ти бъдеща кандидатура за кмет.

Както навярно се досещаш. Отсянка на пренебрежителност. Макбет отвори уста, за да възрази, но мисълта му не се преобразува в слово.

— Ето какво ще ти предложа — продължи Туртел. — Отказваш се от кметската надпревара и в замяна няма да чакаш четири години, за да получиш моята подкрепа.

— Как така?

— В деня, когато заловиш Хеката — огромна победа и за двамата ни — ще направя официално изявление, че на следващите избори се надявам ти да бъдеш моят наследник. Какво ще кажеш, Макбет?

— По радиото заявих, че Хеката не ми е приоритет номер едно.

— Чух. Изтълкувах думите ти като опит да се предпазиш от обществения натиск, който Дънкан сам си навлече, давайки твърде оптимистични и конкретни обещания. А сега залавянето на Хеката ще дойде като бонус. Защото ти не си се отказал да го пипнеш, нали?

— Не съм, разбира се. Хеката е почти неуловим, но ако ми се удаде възможност…

— Моят опит сочи, че възможностите, уви, не се представят сами — прекъсна го Туртел. — Нужно е сам да ги създадеш и да съумееш да се възползваш от тях. Какъв е планът ти за залавянето на Хеката?

Макбет се прокашля и повъртя чашата в ръце. Помъчи се да си събере мислите. Изведнъж усети, че започва да се затруднява с жонглирането. Беше вдигнал твърде много топки във въздуха, а изпуснеше ли една, всички щяха да паднат и щеше да се наложи да започне отначало. Прекаляваше ли с приема на power? Или дозата не му стигаше? Макбет потърси с поглед Ситон, седнал до масичката, но оттам не можеше да получи кой знае каква помощ. Само Лейди беше способна да му помогне. Трябва да спре дрогата, да говори само с нея. Никой, освен нея не може да раздуха мъглата, да внесе ред и яснота в мислите му.

— Ще му устроя капан — отвърна Макбет.

— Какъв капан?

— Още не съм уточнил подробностите.

— Говорим за враг номер едно на града, затова те моля да ме държиш в течение. — Туртел се изправи. — Ще можеш ли утре след погребението на Дънкан да ме запознаеш с плана в най-общи линии? И да ме осведомиш какво си решил за изборите.

Макбет стисна протегната ръка на Туртел, без да става. Туртел кимна към стената зад него.

— Винаги съм харесвал тази картина, Макбет. Не ме изпращай.

Макбет го проследи с поглед. Туртел сякаш надебеляваше с всеки изминал ден. Не беше докоснал кафето си. Макбет завъртя стола към картината отзад. Голямото платно изобразяваше мъж и жена, и двамата в работнически дрехи, хванати за ръка. Зад тях се точеше върволица деца, а зад върволицата се виждаше изгряващото слънце. Широка перспектива. Сигурно Дънкан бе наредил да я окачат. За Кенет се говореше, че държал в кабинета си свой портрет. Макбет разгледа внимателно творбата, но така и не схвана идейния й замисъл.

— Ти какво мислиш, Ситон?

— Какво да мисля? Туртел да си гледа работата. Теб те харесват повече.

Макбет кимна. Със Ситон си приличаха: и на двамата им липсваше широка перспектива. Само Лейди умееше да гледа всеобхватно на нещата.

Лейди се беше заключила в стаята.

— Трябва да поговорим — настоя Макбет.

Никакъв отговор.

— Скъпа!

— Разстроена е заради детето — поясни Джак.

Макбет се обърна към него.

— Взех й го. Започна да мирише и не знаех какво друго да направя. Тя е сигурна, че вие сте ми наредили да й го отнема.

— Ясно, Джак. Просто ми е нужен съветът й по един въпрос… и… така де…

— Предвид състоянието й в момента едва ли ще получите адекватен съвет. Може ли да попитам… не, прощавайте, съвсем изключих, че вие не сте Лейди, сър.

— На нея ли ти приличам?

— Не, но… Тя има навика да споделя свои размисли с мен, а аз й помагам според силите си. Не че успявам да я посъветвам кой знае какво, но понякога само да изречеш на глас даден проблем избистря мисълта.

— Хм. Направи по едно кафе, Джак.

— Веднага, сър.

Макбет излезе на мецанина. Погледна надолу към игралната зала. Поредната тиха вечер. Не видя познати лица. Къде бяха отишли?

— В „Обелиска“ — отговори му Джак и му подаде чаша димящо кафе.

— Моля?

— Редовните ни клиенти са в „Обелиска“. Това се чудехте, нали?

— Да.

— Вчера се отбих в „Обелиска“ и преброих вътре петима наши посетители. Поговорих си с двама от тях. Оказва се, че не само ние шпионираме „Обелиска“, а и те пращат свои хора на разузнаване при нас. Разучили са кои са редовните ни клиенти и са им предложили по-примамлива оферта.

— Каква?

— Кредит.

— Това е незаконно.

— Неофициално, разбира се. Няма да проличи във финансовите им отчети. Обвини ли ги някой, ще отричат до последно.

— Какво ни пречи да им отправим контраоферта?

— Според мен проблемът се корени по-надълбоко, сър. Виждате ли колко малко хора има долу на бара? В „Обелиска“ се вие опашка. Там бирата и твърдият алкохол са с трийсет процента по-евтини. Това увеличава хем посещаемостта и оборота на бара, хем залозите в казиното.

— Според Лейди ние се стремим да привлечем по-отбрана клиентела, която държи на качеството.

— Посетителите на игрални домове най-общо се делят на три категории, сър. Играчите от първата нехаят за качеството на килимите или колко скъп коняк се предлага. Искат сръчно крупие, маса за покер с провинциалисти, чиито джобове да изпразнят, и — ако е възможно — да играят на кредит. Тази категория посещава „Обелиска“. Към втората спадат споменатите провинциалисти, дошли на екскурзия в града. Преди идваха в „Инвернес“, защото ни се носеше славата на „истинското“ казино. Но впоследствие започнаха да се блазнят от непретенциозната, купонджийска и разюздана атмосфера в „Обелиска“. Просто някои хора винаги ще предпочетат бингото пред операта.

— „Инвернес“ е операта, така ли?

— Те искат евтина бира, евтини мацки. За какво иначе да бият път дотук?

— А третата категория какви клиенти включва?

Джак посочи долу към игралната зала:

— Тузарите. Те не искат да се мешат с простолюдието. Засега само те ни остават верни. Но не се знае какво ще стане, защото в „Обелиска“ планират догодина да отворят нова игрална зала, с дрескод, по-висок под на мизите и по-скъпи марки коняк на бара.

— Хм. Ти какво предлагаш да направим?

— Аз ли? — засмя се Джак. — Аз съм обикновен администратор, сър.

— И крупие. — Макбет погледна масата за блекджек, където тримата — той, Лейди и Джак — се срещнаха за пръв път. — Ще те помоля за съвет, Джак.

— Крупиетата само следят клиентите да поставят залозите си, сър. Не дават съвети.

— Тогава поне ме изслушай. Туртел дойде при мен с молба да не се кандидатирам на предстоящите кметски избори.

— А вие имахте ли такова намерение, сър?

— Не знам. Първо го допусках, после се отказах, но сега пак започвам да се замислям. Особено след като Туртел снизходително се зае да ме открехва какво всъщност представлявала политиката.

— О, сигурен съм, че от вас би излязъл блестящ кмет, сър. Само си представете какво бихте направили за града, вие и Лейди!

Макбет гледаше сияещото лице на Джак, неподправената радост, наивния оптимизъм. И все едно виждаше себе си на по-млади години. Изведнъж му се прииска да е на мястото на администратора.

— Ако се кандидатирам, рискувам да изгубя много, защото Туртел обеща да ме подкрепи на вота чак след четири години. Той е прав: почти винаги преизбират действащия кмет.

— Хм. — Джак се почеса по главата. — Освен ако, разбира се, в навечерието на изборния ден не избухне скандал. Скандал толкова грандиозен, че гражданите да се откажат да гласуват за Туртел.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Лейди ме помоли да се поразровя около младежа, когото Туртел доведе на партито. Според мои източници съпругата на кмета се е преместила да живее във вилата им във Файф, а момчето се е нанесло при Туртел. То още не е навършило възрастта за законни сексуални контакти. Нужни са ни конкретни доказателства, че Туртел мърсува с него. Свидетели. Негов иконом или прислужница, да речем.

— Това е гениално, Джак! — Възбудата от възможността да закове Туртел сгорещи бузите на Макбет. — Ще намерим доказателства, а аз ще накарам Кайт да организира предизборен дебат, излъчван пряко. По време на дебата ще запратя неприличната връзка право в лицето на Туртел и ще го сваря напълно неподготвен! Как ти се струва идеята?

— Горе-долу добра.

— Защо горе-долу?

— Сетих се, че на петнайсет години вие сте се пренесли да живеете при бездетен мъж. Не е изключено кметът на свой ред да ви замери с компромат.

Макбет усети как кръвта се оттича от лицето му.

— Какво? Един вид, аз и Банко…

— Туртел няма да се посвени да го използва срещу вас, ако вие хвърлите първия камък, сър. В любовта и в политиката всичко е позволено. Освен това има риск да накърните имиджа си, защото сте се възползвали от служебното си положение, за да тършувате из личния живот на Туртел.

— Хм, имаш право. На мое място ти как би постъпил?

— Нека помисля. — Джак отпи от кафето. После пак. Остави чашата на масата помежду им. — Компроматът за връзката му с малолетен трябва да изтече отдругаде, не от вас. Но като основен опонент на Туртел вие неминуемо ще бъдете основен заподозрян. Следователно скандалното откритие трябва да гръмне в медиите, преди да обявите кандидатурата си. За да се застраховате срещу евентуални подозрения, е добре дори първоначално да оповестите, че няма да се кандидатирате; ще се явите на изборите най-рано след четири години; в момента ви вълнуват единствено задълженията ви на директор на полицията. После, след като Туртел отпадне от надпреварата заради сексскандала, с известна неохота ще заявите, че в създалата се усложнена обстановка все пак сте склонен да се нагърбите с отговорния пост, защото в рамките на съвсем кратък срок е нужно да бъде избран нов градоначалник. На журналистическите въпроси относно Туртел ще отказвате коментар, ще покажете колко високо стоите над подобни сплетни, защото ви интересува само как да вкарате града… по радиото употребихте много сполучлив израз… как беше…

— … да вкарам града в правия път. Сега разбирам защо Лейди те използва за съветник, Джак.

— Благодаря, сър, но не преувеличавайте приноса ми.

— Не го правя. Така или иначе, притежаваш изключителна прозорливост.

— Навярно е по-лесно да си крупие и наблюдател, отколкото пряк участник — предвид всички рискове и силни емоции, които бушуват у участниците, сър.

— Според мен си дяволски добро крупие, Джак.

— И бих ви посъветвал да разгледате картите си по-внимателно, за да проверите дали няма начин да се изиграят още по-добре.

— В смисъл?

— При положение че не се кандидатирате сега, Туртел ви е обещал подкрепата си при следващите избори, но тази подкрепа няма да е ценна, ако го разобличат в педофилия, нали?

Макбет си поглади брадата.

— Така е.

— Затова по-добре още сега поискайте от него друго в замяна. Кажете му, че дори не сте сигурен дали имате желание да се борите за кметското място когато и да било. По-скоро предпочитате да поискате нещо конкретно, нещо, което да получите още сега.

— Например?

— Какво искате, сър?

— Какво… — Макбет видя, че Джак му сочи игралната зала. — Повече посетители?

— Именно. Посетителите на „Обелиска“. Но правомощията ви като директор на полицията не позволяват да затворите „Обелиска“, дори да разполагате с данни за незаконно кредитиране на клиенти.

— Не позволяват ли?

— Покрай работата ми като крупие ми попадна информация по въпроса. Органите на реда могат да предявяват обвинения на отделни лица, но само Комисията по хазарта има правото да затваря казина, сър. А тази комисия е под шапката на…

— На кметството. На Туртел.

На Макбет всичко му се проясни. Не му трябваше power. Ще изхвърли оставащото му количество в тоалетната. Дрънна звънец.

— Май имаме гости на рецепцията. — Джак стана.

Макбет го хвана около лакътя.

— Само почакай Лейди да чуе какво сме измислили. Планът ни ще я излекува по-бързо от магическа пръчица. Как ще ти се отблагодарим за всичко, което правиш за нас, Джак?

— Няма нужда, сър — усмихна се скромно администраторът. — Достатъчно е, че ми спасихте живота.