Ю Несбьо
Макбет (14)

Четиринайсета глава

Макбет шофираше по калния път между старите фабрични халета. Сивата понеделнишка облачна покривка висеше ниско над комините и не се виждаше от кои се вие дим и от кои — не. Табели „ЗАТВОРЕНО“ висяха пред порти, завързани с вериги — същински железни панделки.

Пресконференцията мина безболезнено. Безболезнено, защото Макбет се яви прекалено надрусан, за да усети каквото и да било. Постара се да седи отпуснат, облегнат назад, със скръстени ръце и остави Ленокс и Кейтнес да отговарят на въпросите, с изключение на адресираните персонално към него. Тях той парираше с „в момента не мога да коментирам“ и придружаваше отказа си с изражение, което създаваше впечатление, че разполагат с доволно количество информация и упражняват пълен контрол над ситуацията. Спокойствие и уравновесеност — ето това се надяваше да е излъчвал. Полицейски директор, недосегаем за околната истерия. На изкрещян въпрос „Нима жителите нямат правото да знаят…“ той се усмихна отегчено и снизходително.

По-късно Кайт, радиожурналистът с характерното „р“, коментира в предаването си, че по време на пресконференцията директорът се прозявал отегчено, демонстрирал незаинтересованост и все си гледал часовника. Майната му на Кайт.

В отдел „Охранителна полиция“ пък, обратното, окачествиха новия директор като много деен, защото лично се отби и пренасочи колите от Втори район запад към Първи район изток. Обясни, че е крайно време патрулите да обхождат и кварталите на обикновените хора; така към обществото се изпраща важен сигнал: полицията не бди само над „престижните“ квартали.

Кайт може да беше кисел, но Банко остана много доволен от поканата за вечеря и най-вече от настояването на Макбет да доведе и Флинс.

— Хубаво е момчето да свиква да общува с важни клечки — подчерта Макбет. — А междувременно ти си помисли какво предпочиташ: да оглавиш Спецотряда, „Оргкрим“ или да ми станеш заместник.

— Аз ли?

— Не се стресирай, Банко, само си помисли. Нали?

Банко се засмя тихо в слушалката. Добродушен както винаги. Сякаш в главата му не се върти нито една лоша мисъл. Навярно просто не изпитва угризения заради лошите си помисли. Е, довечера предателят щеше да се изправи пред своя създател и унищожител.

На вратата към клубните помещения на „Норс Райдърс“ не пазеше никой. Явно не разполагаха с достатъчно персонал, че да поставят охрана.

Макбет слезе от колата и влезе вътре. Спря и се огледа. Обзе го чувството, че години са изминали, откакто двамата с Дъф нахълтаха в същата тази стая. Продълговатата маса я нямаше, до бара стояха трима мъже в кожени якета с емблемата на клуба и с увиснали шкембета и две жени с навирени цици. Едната държеше бебе. То риташе под мускулестата й ръка, татуирана с името „ШОН“.

— Колин, това не е ли…?

— Същият — отговори мъжът до нея — мустакат плешивец. — Той рани Шон.

Макбет си спомняше името от доклада. Странно как непрекъснато забравя имената на хора, с които се запознава, но не и вписаните в служебната документация. Шон. Онзи път пазеше на вратата; Макбет заби кинжала си в рамото му. Този тип още лежеше в следствения арест.

Мъжете се взряха в Макбет с изумление и гняв. Той си пое дъх. В увисналата тишина се чуваше скърцането на дюшемето под стъпките му, докато върви към бара. Вече се разкайваше за изсмърканата линийка адска смес на тръгване от Главното управление, защото наркотикът го правеше склонен към необмислени рискове. Думите, излезли от устата му, само потвърдиха колко е прав в преценката си:

— Я какво мъртвило! Ама къде са се дянали всички? А, да, вярно: или в пандиза, или в моргата. Един „Глендоран“, моля.

Макбет забеляза как погледът на бармана се стрелна встрани. Знаеше, че атаката ще дойде отляво и все още разполага с цялото време на света. Поначало Макбет имаше бързи рефлекси, но след доза адска смес ставаше като муха: можеше да се прозине, да се почеше по гърба и да си погледне часовника с изумително мудния секундарник, докато ръката, замахнала да го удари, лети във въздуха. Точно преди мустакатият Колин да го цапардоса, Макбет отскочи назад и юмрукът, прицелил се в прясно подстриганото му слепоочие, потъна във въздуха. Макбет нанесе страничен удар с лакът. При сблъсъка не усети почти нищо, само чу хрущене на хрущял и трополене от съборени столове.

— С лед — уточни Макбет.

После се извърна настрани — точно навреме, за да види, че онзи е свил пръстите на дясната си ръка и се готви за удар, изпънал назад дясното си рамо. Макбет пресрещна полетелия към него юмрук. Но вместо очаквания звук от удар с пестник се чу глух хрясък — кокалчетата на Колин бяха срещнали рикасото^[1]. Последваха проточените му вопли, когато откри, че кинжалът е пронизал целия му юмрук и е потънал в китката. Макбет изтръгна рязко кинжала.

— … и малко сода.

Мустакатият се свлече на колене.

— Какво е това, за бога? — разнесе се глас.

Идваше от страничната врата към гаража. Появи се мъж с голяма брада и кожено яке с по три нашивки на всяко рамо. Държеше пушка със скъсена цев.

— Поръчка — отвърна Макбет и се обърна към вцепенения барман.

— За какво? — Онзи се приближи.

— За уиски. И за още нещо.

— Какво е другото?

— Привет, Сержанте. Ти въртиш бизнеса в отсъствието на Свено, нали? Впрочем, той къде се е покрил този път?

— Казвай за какво си дошъл и дим да те няма, проклето ченге.

— Не искам да обиждам заведението ви, но има какво да се желае от обслужването. Да обсъдим въпроса на спокойствие някъде отзад, Сержанте?

Мъжът го изгледа продължително и свали пушката.

— Вече няма как да навредите на това място.

— Знам. Свено ще хареса поръчката, гарантирам.

Стените на малкия кабинет на Сержанта бяха облепени с плакати на мотоциклети и покрити с рафтове, отрупани с резервни части. В кабинета имаше бюро, телефон, поставки за листове. И стол за посетители.

— Не се настанявай твърде удобно, ченге.

— Искам да дам заявка за мокра поръчка.

Дори да беше шокиран, Сержанта не го показа.

— Сбъркал си адреса. Вече не вършим такива неща за полицията.

— Значи, слуховете са верни? Случвало се е да пречупвате тоя-оня по поръчка на хора на Кенет?

— Ако няма друго…

— Само че този път няма да очиствате конкурент. — Макбет се наведе напред на стола. — А две ченгета. В замяна веднага ще освободя хората ти от ареста и обвиненията срещу тях ще паднат.

— И на какво основание? — повдигна вежда Сержанта.

— Процедурни грешки по делото. Изгубени улики. Такива неуредици се случват непрекъснато. Щом директорът на полицията заяви, че едно дело няма да тръгне в съда, значи няма да тръгне.

— Продължавай. — Сержанта скръсти ръце.

— Първият, набелязан за ликвидиране, е онзи, дето се погрижи пратката, от която щяхте да си вадите хляба, да се озове във фиорда. Старши инспектор Банко. — Макбет видя как Сержанта кимна леко. — Другият е бъдещо ченге, което един ден ще потапя наркопратки.

— И защо ги искаш мъртви?

— Има ли значение?

— Обикновено не питам, но тук става дума за ченгета. Ще се вдигне голяма патърдия.

— Не и в този случай. Известни са ни връзките на старши инспектор Банко с Хеката. Просто не можем да ги докажем. Затова се налага да се отървем от него по друг начин. Този е най-добрият, смятаме ние.

Сержанта кимна. Макбет беше очаквал това обяснение да му вдъхне доверие.

— Как да сме сигурни, че ще спазиш твоята част от сделката?

— Ще ти кажа. — Макбет присви очи и огледа еротичния календар над главата на Сержанта. — В бара има петима свидетели, които могат да разкажат как директорът на полицията Макбет е дошъл тук лично с молбата да изпълните негова поръчка. Нали не очакваш да ви дам повод да ме разнасяте?

Сержанта се отпусна назад върху стола и облегалката се удари в стената. Оглеждаше изпитателно Макбет, докато проръмжаваше и си подръпваше брадата.

— Кога и къде искаш да бъде извършено убийството — в случай че се наемем?

— Тази вечер. Знаеш ли къде се намира възвишението „Бесилката“ във Втори район запад?

— Там са обесили прапрадядо ми.

— По главния път точно над уличките, където богаташите пазаруват, има голямо кръстовище.

— Сещам се.

— Мишените ще пътуват в черно волво „РУ“. Ще се намира близо до кръстовището между шест и половина и седем без десет. Най-вероятно в седем без четвърт, защото шофьорът държи на точността.

— Хм. В района бъка от патрулки.

— Тази вечер ще е различно — усмихна се Макбет.

— Сериозно? Ще си помисля и преди четири ще имаш отговор.

Макбет се изсмя.

— Искаш да кажеш, че Свено ще си помисли. Извади химикалка да ти издиктувам моя телефонен номер и регистрационния номер на волвото. А, да не забравя…

— Какво?

— Искам главите им.

— Моля?

— Главите на двете ченгета. Искам да ми ги донесете.

„Ти луд ли си?“ — изразяваше физиономията на Сержанта.

— Клиентът иска обратна разписка — уточни Макбет. — При последната поръчка да пратят някого на оня свят не си поисках. Груба грешка, защото не изпълниха дословно указанията ми.

Едва в късния следобед Дъф успя да вземе решение.

От сутринта главата му гъмжеше от въпроси, но те се придвижваха мъчно по мозъчните му канали. Едва-едва кретаха и автомобилите по шосето пред Дъф в момента. По моста „Кенет“ още се бавеха с ремонта на мантинелата и трафикът на изток беше пренасочен към Стария мост. Автомобилната колона се извиваше чак до Втори район. Дъф пъплеше от кръстовище на кръстовище, а то повдигаше въпроса „Накъде? Надясно, наляво или направо?“.

Дъф се чувстваше изправен и пред тежък вътрешен кръстопът. Да информира ли Макбет и ръководството какво узна от наркоманчето на кея?

Или да премълчи? Защото не беше изключено едноокото хлапе да е излъгало или Банко да успее да опровергае обвиненията. Какви ще бъдат последствията за Дъф, ако в тази и бездруго объркана ситуация набеди незаслужено Банко, който благодарение на Макбет се бе превърнал в един от силните на деня?

Дъф можеше, естествено, да изложи получената информация, без да се ангажира с мнение и да остави Ленокс и Макбет да преценят доколко е достоверна. Но така щеше да се лиши от възможността да натрупа точки, като лично закопчае и разобличи Банко. А в момента Дъф имаше въпиюща нужда да лъсне професионалния си имидж.

От друга страна, след фиаското на товарното пристанище Дъф не можеше да си позволи още една издънка. Заради онзи провал се сбогува с „Оргкрим“, а при следващ гаф като нищо щеше да се прости и с „Убийства“.

С това терзанията му не свършваха. Останеше ли Макбет за постоянно на поста директор, шефският стол в „Оргкрим“ се овакантяваше и при правилно изиграни карти Дъф имаше добри шансове да си го върне.

Чудеше се дали да не се посъветва с Кейтнес, но това би значело да й разкрие какво знае. А направи ли го, оттам нататък няма как да продължи да пази новата информация в тайна. Щеше да се наложи да предприеме нещо. Да рискува.

Накрая Дъф избра път без сериозни рискове. Ако надеждите му се оправдаят, ще пожъне лаври.

Свърна по малкия железопътен мост и спря на площадката пред скромната бетонна къща на отсрещната страна. Краткото разстояние между Главното управление и дома на Банко му отне повече от четирийсет и пет минути.

— Дъф. — Банко отвори секунди след като посетителят позвъни. — Какво има?

— Явно отивате на празненство.

— Да. Тъкмо се колебая дали да го взема. — Банко вдигна кобура със служебния пистолет.

— Остави го тук. Само ще ти издува сакото. Този възел обаче не е никак подходящ.

— И защо? — Банко наведе глава и опря брадичка в яката на бялата риза в напразен опит да види възела на вратовръзката си. — От петдесет години все така я връзвам.

— Така бедняците си връзват вратовръзките, Банко. Ела да ти покажа как да…

Банко отблъсна ръката му и закри възела с длан.

— Аз съм си беден човек, Дъф. Мислех, че си дошъл да искаш помощ, а не да предлагаш.

— Така е, Банко. Може ли да вляза?

— Ако беше дошъл по-рано, щях да те поканя да изпием чаша кафе, но за жалост ни сварваш на вратата. — Банко остави кобура върху рафта за шапки отзад. — Флинс! — извика той към стълбите.

— Идвам! — чу се отгоре.

— Да излезем навън — предложи Банко и си закопча палтото.

Застанаха под козирката над циментовото стълбище, боядисано в бяло. Дъждът звънтеше по тръбите на улуците. Банко предложи цигара на Дъф. Той отказа. Банко запали.

— Днес ходих на товарното пристанище — подхвана Дъф. — Едно момче, наркоман, поиска да говори с мен. Има само едно око. Разказа ми как изгубил другото.

— Как?

— Един ден я закъсал за дрога, но бил на червено. Мотаел се из Централната гара и забелязал възрастен мъж с бастун, обкован със злато. Опитал се да изпроси от него някой петак.

— Старецът да не е бил Хеката?

— Спрял и разлюлял пред очите му пликче. Било пълно с първокачествена адска смес — току-що сварена, топла-топла. Момчето щяло да я получи при две условия. Първо, да отговори кое сетиво най се бои да изгуби. Момчето веднага отговорило „зрението“. Тогава старецът поставил и второто условие: да пожертва едното си око.

— Без съмнение Хеката.

— На въпроса на момчето защо му е чуждо око, Хеката отговорил, че понеже има всичко, държи да лиши купувача от най-ценното за него. Какво толкова, добавил. Искам само половината ти зрение — че и по-малко. Помисли само колко повече ще цениш другото си — вече единствено — око. Когато губиш, не знаеш какво печелиш.

— Не разбирам такива хора.

— Аз също, но те съществуват. Жадуват за самата власт повече, отколкото за евентуалните привилегии от нея. Предпочитат да притежават безполезното дърво, вместо ядливите му плодове. Само и само за да се поперчат, че е тяхно. А после да го отсекат.

Банко издуха кълбо дим.

— Как постъпил младежът?

— Някакво лице с неопределен пол, жена мъж, придружаващо Хеката, му помогнало да си извади окото. Когато после си бил дозата, цялата болка изчезнала. Наркотикът заличил всички белези, изтрил всички болезнени спомени. Момчето описа преживяването като сюблимно; и до ден-днешен не съжалява за решението си. Непрекъснато копнее да изпита същото блаженство отново и отново.

— Има ли и друга цел?

— Да. Да отмъсти на онзи, който му е отнел окото.

— Да се нареди на опашката от преследвачи на Хеката.

— Според мен това момче ще ни помогне да го заловим.

— И как точно ще ни помогне един окаян роб на наркотиците?

— В така нареченото предсмъртно писмо на Малком той хвърля вината върху „Норс Райдърс“. Според младежа обаче зад цялата история стои Хеката. И зад писмото, и зад убийството на Дънкан. Хеката и Малком са се сдушили и действат в комбина. А вероятно има замесени и други полицаи.

— В наши дни това е много популярна теория. — Банко изтръска пепел от цигарата си и си погледна часовника. — Плати ли му за нея?

— Не. Платих му обаче за друга информация. В деня на изчезването на Малком момчето го видяло на кея заедно с теб.

На път към устата на Банко цигарата замръзна във въздуха. Той се засмя.

— С мен? Как ли пък не.

— Момчето описа убедително и външността ти, и колата ти.

— На кея не съм бил нито аз, нито колата ми. Не ми се вярва да си похарчил обществени средства за подобни врели-некипели. Кой блъфира — ти или наркоманчето?

Лъхна ги студен вятър и Дъф потрепери.

— По думите на момчето Малком бил в компанията на възрастен мъж, чест спътник на Макбет. Мъжът дошъл с волво „РУ“. Носел пистолет. На мое място ти нямаше ли да платиш за тази информация?

— Само ако съм отчаян. — Банко изгаси угарката в парапета от ковано желязо. — Впрочем, не, дори тогава не бих го направил — при положение че се опитват да натопят мой колега.

— Защото за теб лоялността е на пиедестал, нали?

— Полицейската общност е немислима без професионална лоялност.

— Докъде се простира твоята лоялност към системата?

— Аз съм просто устроен човек, Дъф. Не разбирам накъде биеш.

— Щом си толкова лоялен към службата, предай ни Малком. В името на общността. — Дъф посочи сивата пелена от мъгла и дъжд пред тях. — В името на този град. Къде в Капитол се укрива убиецът на Дънкан?

Банко духна фаса и от него се посипа пепел. После го прибра в джоба на палтото си.

— Нищо не знам за Малком. Флинс! Прощавай, господин комисар, но закъсняваме, а сме канени на вечеря.

Банко се спусна по трите стъпала и излезе под дъжда. Дъф го последва.

— Говори с мен, Банко! Виждам, че те мъчи вина и гузна съвест. Не си зъл, не си и подлец. Някой по-висшестоящ те е вкарал в грях. Доверил си се на неговата преценка. А той те е предал. Трябва да заловим Малком!

— Флинс! — извика Банко към къщата, докато отключваше автомобила си.

— Или искаш да ни завърти спиралата на хаоса и да се отприщят анархистични настроения? Нашите предци строяха железопътни линии и училища. Ние строим бардаци и казина.

Банко се качи в колата и натисна два пъти клаксона.

Вратата на къщата се отвори, Флинс, издокаран в костюм, излезе на стълбите и се позабави, докато си отвори чадъра.

Банко смъкна прозореца, навярно за да не се запотява предното стъкло. Дъф провря ръце и натисна прозореца, за да го свали още малко, докато говореше през тесния процеп:

— Чуй ме, Банко. Ако си признаеш, не мога да ти помогна кой знае колко. Това ти е ясно. Но ти обещавам, че бъдещето на Флинс няма да пострада. Няма да бъде третиран като син на предател, а като син, чийто баща се е пожертвал за града си. Давам ти дума.

— Здравейте. Вие не сте ли комисар Дъф?

Дъф се изправи.

— Здравей, Флинс. Същият. Приятна вечер.

— Благодаря!

Дъф изчака Флинс да се качи във волвото и Банко да запали. Тогава тръгна към колата си.

— Дъф!

Той се обърна.

Банко беше отворил вратата.

— Не е каквото си мислиш.

— Така ли?

— В полунощ ела при Бърта.

Дъф кимна.

Волвото потегли, мина през портата и потъна в мъглата.