Ю Несбьо
Макбет (10)

Десета глава

Сутринта, когато откриха убит в стаята му в „Инвернес“ директора на полицията Дънкан, за втори път в цялата история на казиното Лейди разпореди всички гости незабавно да напуснат сградата и на входа да окачат табела „затворено“.

Кейтнес пристигна с целия си наличен състав от криминалистиката и запечата целия етаж.

Участниците в снощния купон се събраха около голямата маса за рулетка в опразнената игрална зала.

Дъф гледаше заместник-директора Малком, седнал откъм едната къса страна на импровизираната съвещателна маса. Малком си беше свалил очилата и ги бършеше, докато се взираше втренчено в зеленото сукно, сякаш очакваше там да намери отговори на многото възникващи въпроси. Държеше първенството по ръст сред присъстващите и понякога Дъф се питаше защо заместник-директорът ходи винаги прегърбен: имаше ли нещо общо, че в качеството му на канцеларски плъх, заобиколен от хора с практически полицейски опит, се чувства неподготвен и инстинктивно се привежда, за да не изпусне нито един подхвърлен жокер или препоръка. Колкото до бледото му лице, едва ли беше в резултат от снощния запой. По-скоро защото най-неочаквано, като гръм от ясно небе, Малком осъмна директор на полицията в града.

Сякаш не смееше да срещне отправените към него погледи, погледите на колеги, които очакваха той да вземе думата.

Дъф се питаше и друго: дали не е прекалено строг към Малком. Бе всеизвестно, че в работата по изковаването на Дънкановата програма Малком изпълни ролята и на длето, и на чук. Но имаше ли качества на ръководител? Другите насядали около масата бяха натрупали дългогодишен стаж начело на ресорите си, а Малком бе прекарал дните си, подтичвайки сгърбен зад Дънкан — един вид асистент, само че доста високо платен.

— Господа — поде Малком и пак заби поглед в зеленото сукно. — Отиде си велик човек. Днес ще се огранича само с тези думи за Дънкан. — Сложи си очилата, вдигна глава и обходи с поглед присъстващите. — Ако беше жив, не би ни позволил да се потапяме в сантименталности и отчаяние. Щеше да изисква да вършим работата, за която сме назначени: да открием виновника или виновниците и да ги тикнем зад решетките. Затова моля да запазите сълзите и възпоминателните речи за по-нататък. По време на тази оперативка ще уточним и координираме първите си действия в разследването. Следващата ни среща ще се проведе в Главното управление в шест следобед. Съветвам ви веднага след края на нашата среща да позвъните на вашите съпруги и тем подобни… — Малком спря за секунда поглед върху Дъф, но Дъф не можа да прецени дали директорът влага подтекст в думите си — … и да ги предупредите, че през следващите няколко дни няма да се прибирате вкъщи. — Направи кратка пауза. — Защото най-важното в момента е да заловим човека, отнел ни директор Дънкан. — Последва продължителна пауза. — Дъф, ти оглавяваш „Убийства“. Искам предварителен доклад след час. Да включва констатираното от Кейтнес и хората й от местопрестъплението.

— Слушам.

— Ленокс, от теб искам подробно да проучиш личния живот на бодигардовете. Също къде са ходили през последните дни, с кого са контактували, какво са си купили, движения по банковите им сметки. Разпитайте семействата и близките им приятели. Ще ти бъдат предоставени всички нужни ресурси.

— Благодаря, сър.

— Макбет, ти вече свърши доста работа по случая, но ще искам още. Опитай се да свържеш това убийство с някой от големите играчи; кой има най-голям интерес от смъртта на Дънкан.

— Не е ли ясно като бял ден? — попита Макбет. — Потопихме пратката на Свено във фиорда, убихме двама от хората му и закопчахме половината „Норс Райдърс“. Свено отвръща на удара…

— За мен не е ясно като бял ден — възрази Малком. Другите го изгледаха изненадани. — Ако Дънкан бе продължил да осъществява програмата си, Свено само би спечелил. — Малком избута няколко жетона, останали на масата след светкавичната евакуация. — Какво беше първото обещание на Дънкан към този град? Да залови Хеката. Сега, след като разтури „Норс Райдърс“, Дънкан щеше да съсредоточи всички полицейски ресурси върху обявената цел. Какво би станало при успех?

— Ако Хеката отиде зад решетките, Свено ще се върне на бял кон — обади се Ленокс.

Малком кимна.

— Чак пък толкова — измърмори Макбет. — Наистина ли допускаш, че един озверял бандит като Свено е способен да разсъждава толкова рационално?

Малком леко повдигна вежда:

— Говорим за човек от работническата класа, който без образование и без чужда помощ държи крупен дял от наркобизнеса в този град вече повече от трийсет години. И питаш дали е способен да разсъждава рационално! Как няма да съумее да се абстрахира от личните си емоции, когато от това зависи бъдещето на бизнеса му!

— Има логика — подкрепи го Дъф. — Хеката ще намаже най-много от ликвидирането на Дънкан. Значи, според теб той е в дъното на цялата работа?

— Не се ангажирам с конкретна хипотеза, но Дънкан многократно е заявявал на всеослушание, че арестът на Хеката е приоритет номер едно. За Хеката всеки друг полицейски директор би бил за предпочитане пред Дънкан.

— Особено ако въпросният директор е послушко — добави Дъф и чак тогава си даде сметка как могат да се изтълкуват думите му. Затвори очи. — Извинявай, Малком, не исках да прозвучи така…

— Няма проблем — увери го Малком. — Тук всеки има право да разсъждава и да се изказва свободно. Твоите думи са следствие от моите разсъждения. Възможно е Хеката да смята, че аз ще му бъда по-удобен от Дънкан. Да му покажем, че греши. — Малком премести жетоните върху черен сектор. — И така, първоначалната ни работна хипотеза е Хеката. Дано в шест часа знаем повече. А сега на работа.

Банко усети как сънят го напуска. Как го напуска Вера. Примига. Църковните камбани ли го бяха събудили? Не. В стаята имаше някого. До прозореца стоеше човек и разглеждаше рамкирана фотография.

— Махмурлук, а? — попита мъжът, без да откъсва очи от снимката.

— Макбет? Как…

— Флинс ми отвори. Видях, че се е нанесъл в моята стая. Носи и трандафорите, дето ти ми ги купи.

— Колко е часът?

— А пък аз си мислех, че обувките с остър връх вече са демоде.

— Точно по тази причина ти не си ги взе, като се изнесе. Но за Флинс твоите вещи са реликви.

— Затрупал се е с книги и учебници. Много е прилежен. С тази нагласа ще стигне далеч.

— Упорит е, да.

— Старанието обаче невинаги е достатъчна гаранция за успех, защото конкуренцията е голяма. Всичко опира до шанс, до способност и до смелост да се възползваш от предоставилата се възможност. Сещаш ли се кой е правил тази снимка?

Макбет му показа фотографията, Флинс и Банко под изсъхналото ябълково дърво. Върху тях падаше сянката на фотографа.

— Ти я направи. Какво искаш? — Банко си разтърка лицето.

Макбет беше прав. Наистина го мъчеше махмурлук.

— Дънкан е мъртъв.

Банко отпусна ръце върху завивката.

— Какви ги говориш?

— Бодигардовете му са го заклали снощи в „Инвернес“, докато е спял.

Банко усети пристъп на гадене и вдиша дълбоко няколко пъти, за да не повърне.

— Ето ти я възможността — подхвърли Макбет. — Изправени сме пред избор. Единият път води в ада, другият — в рая. Дойдох да те питам ти по кой ще поемеш.

— В смисъл?

— Искам да знам дали си с мен.

— Нали вече ти отговорих. С теб съм.

Макбет се обърна към него с усмивка.

— И го заявяваш, без дори да знаеш в ада ли ще те отведа, или в рая?

Лицето му беше бледо, зениците — силно смалени. Сигурно заради острата сутрешна светлина, предположи Банко. Ако не познаваше Макбет толкова добре, би предположил, че пак е посегнал към наркотиците. Отпъди тази мисъл и изведнъж прозрението го връхлетя със силата на леденостуден потоп.

— Ти ли беше? — попита Банко. — Ти ли го уби?

Макбет наклони глава и впери очи в Банко. Гледаше го, както човек оглежда парашут, преди да скочи, или жена, преди да я целуне за пръв път.

— Да — призна той. — Аз убих Дънкан.

Банко усети, че се задушава. Стисна очи с надеждата, когато ги отвори, всичко това да е изчезнало. Макбет да е изчезнал.

— Ами сега?

— Сега трябва да убия и Малком — отвърна Макбет. — Тоест, не аз, а ти.

Банко отвори очи.

— Заради мен — добави Макбет. — И заради моя наследник Флинс.