Ю Несбьо
Макбет (1)

Първа глава

Прозрачната дъждовна капка се отрони от небето и полетя през мрака към треперливите светлини на пристанищния град. Студените пориви на северозападния вятър понесоха капката към пресъхналото речно корито, което разполовяваше града напречно, и към закритата влакова линия, на свой ред разполовяваща го надлъжно. Двете координатни оси разделяха града на четири квадранта, номерирани по посока на часовниковата стрелка. Жителите на града ги назоваваха с числа: Първи район, Втори район и така нататък. Не си спомняха техните имена. Впрочем, случеше ли се да срещнеш същите тези жители далече от родния им град и да ги попиташ откъде са, понякога твърдяха, че не си спомнят дори името на самия град.

Прозрачната дъждовна капка посивя, докато пробиваше саждите и отровите, затиснали града с постоянен похлупак от смог, независимо че през последните години фабриките една по една хлопнаха врати, че безработните вече нямаха с какво да си купят топливо за печките; въпреки променливия, но общо взето бурен вятър и нескончаемия дъжд, засилил се — според някои твърдения — преди четвърт век, когато две атомни бомби сложиха край на последната световна война. Точно тогава назначиха Кенет за директор на полицията в града. От своя кабинет на най-горния етаж на Главното управление директорът Кенет коли и беси в града в продължение на двайсет и пет години, без значение кой заемаше кметския стол и без да го е грижа за мнението на високопоставените господа в столицата Капитол. И в резултат вторият по големина град в страната, някога най-важният промишлен център, затъна в тресавище от корупция, фалити, престъпност и хаос. Преди шест месеца директорът Кенет падна от стол в лятната си вила и три седмици по-късно се пресели на оня свят. Разноските по погребението пое градската управа — проекторешението погребението на директора на полицията да става за сметка на общинския бюджет навремето внесе самият Кенет. След пищна траурна церемония, достойна за диктатор, градската управа и кметът Туртел назначиха за началник на полицията Дънкан — широкочел епископски син и дотогавашен шеф на отдел „Организирана престъпност“ в Капитол. У смаяното население припламна надежда.

Изборът на градската управа предизвика изненада, защото Дънкан не принадлежеше към старата школа полицаи с нагаждачески манталитет, а към новото поколение на ерудирани полицейски лидери, привърженици на реформите, на прозрачността, на модернизацията и на ефективната борба срещу корупцията — принципи, напълно чужди на повечето от градските политици.

Дънкан подмени старите началници със свои, и то старателно подбрани кадри — млади, неопорочени идеалисти, чистосърдечно амбицирани да подобрят условията за живот в града — и така допълнително подхрани надеждата на жителите, че полицията вече се оглавява от непреклонен, почтен и далновиден началник, способен да измъкне града от блатото на повсеместната криза.

Над Четвърти район запад вятърът подхвана дъждовната капка и я понесе над най-високата точка на града — радиокулата. А в студиото под нея самотният и неизменно негодуващ срещу обществените недъзи глас на Уолт Кайт — будната съвест на радиожурналистиката — с характерното си гърлено „р“ тъкмо изразяваше умерена надежда, че в лицето на Дънкан градът най-после е намерил спасител. Докато Кенет беше жив, единствен Кайт имаше куража открито да громи директора на полицията и да го уличава в поне част от извършените от него престъпления.

Тази вечер Кайт съобщи за намерението на градската управа да не жали сили да си възвърне пълномощията, узурпирани от Кенет. Навремето в качеството си на директор на полицията той беше прокарал изменения, чрез които съсредоточи в ръцете си реалната местна власт. При успех на градската управа неговият наследник, демократът Дънкан, трудно щеше да проведе съвсем основателно желаните реформи. В анализа си Кайт пророкува, че „след предстоящите местни избори действащият кмет Туртел ще запази поста си. Впрочем, защо го наричаме действащ? Ако наистина действаше, нямаше да е най-дебелият кмет в страната. А ще запази поста си, защото няма достоен съперник. Та кой би могъл да се мери с Туртел и с неговата дразнеща коруба от морална безукорност и простонародна сърдечност, коруба, от която всяка критика рикошира като от броня.“

В Четвърти район изток дъждовната капка прелетя над „Обелиска“, облицован със стъкло двайсететажен хотел с казино, щръкнал като светещ среден пръст над окаяните кафяво-черни четириетажни сгради наоколо. За мнозина представляваше парадокс, че при толкова западнала индустрия, при толкова висока безработица и при толкова ниски доходи хазартните игри в двете градски казина набират все по-голяма популярност сред тукашните жители.

— Градът престана да дава и започна само да взема — прогърмя Кайт по радиото. — Първо сринаха производството, после закриха железницата, та никой да не може да се измъкне. И там, където преди хората си купуваха билети за влака, започнаха да продават наркотици и да тъпчат с тях съгражданите ни, за да ги ограбват необезпокоявано. Никога не съм допускал, че индустриалните магнати, тези хищни експлоататори и печалбари, ще ми липсват, но те бяха направо почтени в сравнение с мошениците от единствените три бранша, които днес гарантират финансова сполука: хазартен бизнес, търговия с наркотици и политика.

В Трети район вятърът, натежал от дъжд, духаше над Главното полицейско управление, над казино „Инвернес“ и по улиците, където лошото време бе отпратило по домовете им повечето минувачи, но някои все още щъкаха бързешком: или търсеха нещо, или се опитваха да избягат. Вятърът се носеше над Централната гара. Там вече не спираха влакове, но в чакалнята се заседаваха призраци и пътници. Призраците на някогашните строители на този град, изпълнени с вяра в себе си, с вяра в работническия морал, в своя бог, в технологията и в своите наследници. А от пазара на дрога пътниците си купуваха така наречената „адска смес“. Този билет с обещание да се пренесат в рая ги отвеждаше право в пъкъла.

Във Втори район вятърът свистеше в зиданите комини на двете най-големи, наскоро закрити металургични фабрики в града: „Грейвън“ и „Естекс“. И двете произвеждаха метални сплави, но точния им състав не знаеха дори леярите. Затова пък бяха наясно, че корейците са започнали да продават същите сплави на по-ниска цена. Навярно климатът в града допълнително подсилваше усещането за упадък; навярно съзнанието, че тук цари фалит и разруха, придаваше на онемелите, угаснали фабрики вида на — по думите на Кайт — „… оплячкосани катедрали на капитализма в град на отстъпници и безверници.“

Дъждът се носеше на югоизток, над улици със строшени улични фенери, където облегнати по сградите чакали не само намираха сушинка от нескончаемия валеж, но и се озъртаха хищно, докато потенциалните плячки бързаха да се доберат до повече светлина и безопасност. В едно скорошно интервю Кайт попита директора на полицията Дънкан защо вероятността да станеш жертва на грабеж в града е шест пъти по-голяма, отколкото в столицата Капитол. Дънкан се зарадва, че поне веднъж му задават лесен въпрос: просто броят на безработните тук бил шест пъти по-голям от броя им в столицата, а на наркоманите — цели десет пъти.

В района на доковете имаше нашарени с графити контейнери и прогнили транспортни кораби, чиито капитани се срещаха на безлюдни места с корумпирани представители на пристанищните власти, за да им бутнат в ръцете кафяви пликове, та да си издействат по-бързо разрешително за акостиране. Впоследствие корабните дружества осчетоводяваха въпросните суми в графата „Други разходи“ и се заричаха никога повече да не поемат рейсове, които да ги отведат в този град.

Един от акостиралите кораби беше М/К1^[1] „Ленинград“ — съветски плавателен съд, от чийто корпус дъждът смъкваше напластена ръжда и изглеждаше, все едно корабът кърви във водата.

Нашата дъждовна капка попадна в конуса от електрическа светлина на прожектор, монтиран върху покрива на една от двете двуетажни дървени постройки, където се помещаваха складове, пристанищни канцеларии, а някога и боксов клуб, отдавна закрит. Дъждовната капка се спусна между стената на сградата и ръждясалото руско „корито“ и падна върху животински рог. Потече по рога, продължи по мотоциклетната каска, към която той бе закрепен, а оттам се плъзна по гърба на кожено яке с надпис „НОРС РАЙДЪРС“ — „СКАНДИНАВСКИ ЕЗДАЧИ“ — избродиран с готически букви. Оттам капката се изтърколи върху седалката на червен мотоциклет марка „Индиан Чийф“ и попадна в главината на бавно въртящото се задно колело. Главината я подхвана и когато изскочи оттам, капката вече беше окаляна, безвъзвратно попила частица от отровната помия в града.

Зад червения мотоциклет се точеха още единайсет. Минаха под прожектор върху покрива на едната двуетажна, притъмняла пристанищна сграда.

Светлината от прожектора нахлуваше през прозореца на канцелария на втория етаж и осветяваше ръка, опряна о обява, в която М/К „Гламис“ търсеше да назначи помощник в камбуза. Пръстите бяха дълги и тънки като на концертен пианист, а ноктите — изрядно подкъсени. Лицето стоеше в сянка и затова не се виждаха проницателните сини очи, волевата брадичка, тънките, амбициозни устни и носът с форма на агресивен клюн, ала белегът, прорязващ лицето по диагонал от челюстната кост до челото, лъскаше като бяла падаща звезда.

— Пристигнаха — съобщи комисар Дъф с надежда хората му от „Наркотици“ да не доловят лекото, неволно потреперване на гласа му.

Очакваше „Норс Райдърс“ да изпратят трима-четирима, максимум петима души да приберат дрогата. Ала в бавно приближаващата в тъмното върволица той преброи дванайсет мотоциклета. Водачите на последните два возеха и по един пътник. Четиринайсет срещу неговите девет. „Ездачите“ положително бяха въоръжени. И то тежко. И въпреки това не неизгодното съотношение на силите предизвика вибратото в гласа на Дъф, а вълнението от сбъдването на най-горещото му желание: конвоя да предвожда именно главният, тарторът. Дъф потри ръце. Най-сетне ще му падне!

През последните няколко месеца се беше покрил вдън земя. Според мълвата червеният му „Индиан Чийф“ бил един от петдесетте мотоциклета, изработени специално по настояване на нюйоркската полиция през 1955 година, тоест цели две години след като моделът окончателно е снет от производство. Над закривена ножница, закрепена отстрани на мотоциклета, проблесна стомана. Възседналият го мъж просто нямаше кой друг да е, освен…

… освен Свено.

Някои слухове го изкарваха мъртъв, според други забягнал в чужбина, сменил си самоличността, отрязал си русите плитки и сега, седнал на тераса в Аржентина, се наслаждавал на старостта си и на възтънките си пурети.

Приказки — всякакви, но ето го сега пред очите на Дъф. Тарторът на престъпна банда и убиец на полицаи, който заедно със Сержанта бе основал „Норс Райдърс“ някъде след края на войната. Вербуваха млади мъже без родов корен, повечето от порутените къщи на фабрични работници покрай вонящата на клоака река. Осигуриха им нужната подготовка, приучиха ги към дисциплина, промиха им мозъците и ги превърнаха в отряд безразсъдни бойци, които Свено да използва за целите си. А именно: да разпростре властта си над целия град, да сложи ръка върху разрастващия се пазар на дрога. За известен период имаше изгледи начинанието на Свено да се увенчае с успех. Кенет и Главното управление ни най-малко не му пречеха, тъкмо обратното; от тях Свено си купи нужния му полицейски чадър. Проблемът идваше от конкуренцията. Домашно приготвената от Хеката дрога, известна като адска смес, чисто и просто беше по-добра, по-евтина и винаги налична в излишък на пазара. Но ако анонимният сигнал до Дъф не беше фалшив, предстоящата пратка щеше да е достатъчно голяма да реши за известно време проблемите на „Ездачите“ с доставките. Дъф се надяваше, но не смееше да повярва, докато четеше кратките редове, напечатани на машина, в писмото, адресирано лично до него. Това писмо му се струваше някак прекалено щедър подарък — а при правилното му приложение такъв подарък щеше да изстреля началника на „Наркотици“ нагоре по кариерната стълбица. Директорът на полицията Дънкан още не бе успял да постави свои хора на всички възлови постове в Главното управление. Например, отдел „Гангстерски групировки“ се оглавяваше от стария негодник Кодор, навремето приближен на Кенет. Кодор си запази мястото, защото не намериха конкретни доказателства, че е корумпиран. Това обаче беше само въпрос на време. А Дъф се водеше човек на Дънкан. Когато името на Дънкан започна да се спряга за директор на полицията в града, Дъф му се обади в Капитол и съвсем недвусмислено, макар и малко високопарно, му декларира, че ако градската управа избере за началник не Дънкан, а някой от шайката на Кенет, Дъф ще си хвърли оставката. Не беше изключено Дънкан да е прозрял користен мотив зад това свидетелство за безусловна лоялност. Е, и? Дъф изпитваше най-искрено желание да подкрепи плана на Дънкан за почтена полиция, която на първо място да служи на хората. Ако това желание му помогне да се уреди и с кабинет по високите етажи на Главното управление — още по-добре. Кой не се стреми към повишение?

Това — в дългосрочен план. Сега, тази вечер, се бе съсредоточил върху една-единствена цел: да отнесе главата на онзи върху мотоциклета.

На Свено.

Той се явяваше едновременно средство и цел.

Дъф си погледна часовника. Часът съвпадаше с посоченото в писмото — до минута. Притисна два пръста към вътрешната страна на китката си. Пулсът му туптеше ускорено. Вече не просто се надяваше. Почти бе повярвал.

— Много ли са, Дъф? — попита някой шепнешком.

— Достатъчно са, та да се окичим с големи лаври, Ситон. А единият е толкова едра риба, че пипнем ли го, ще се прочуем в цялата страна.

Дъф избърса замъгленото стъкло. В тясното помещение стояха десетима напрегнати, потни полицаи. Мъже, чиито ежедневни задължения не включваха такъв тип задачи. В качеството си на шеф на „Наркотици“ Дъф еднолично взе решението да не показва анонимното писмо на никого и да използва за акцията хора само от своя отдел. Множеството случаи на подкупни ченгета и теч на информация изключваха да рискува да даде по-широка гласност на получения сигнал. Така Дъф смяташе да се оправдае пред Дънкан, когато началникът му поиска обяснение за соловата му изява. Всъщност Дъф не очакваше шефът да му трие сол на главата. За какво да го критикува? Че е конфискувал рекордно количество наркотици и е заловил тринайсетима гангстери на местопрестъплението ли?

Точно така — тринайсет. Не четиринайсет. Един щеше да загине на бойното поле — стига да се представи удобна възможност.

Дъф стисна зъби.

— Каза, че ще бъдат само четири-пет човека. — Ситон се приближи до прозореца.

— Шубе ли те е, Ситон?

— Мен не, но теб би трябвало да те е страх, Дъф. Разполагаш с деветима души, а аз съм единственият с опит в спецоперации.

Ситон го изрече, без да повишава глас. Беше мършав, жилест, плешив мъж. Дъф не знаеше точно откога Ситон работи в полицията, но беше сигурен, че е бил в системата още по времето на Кенет. На драго сърце би се отървал от него. Не разполагаше с основания да го подозира в непочтеност. Просто усещаше нещо смущаващо у Ситон, макар да не можеше да го конкретизира.

— Защо не повика Спецотряда, Дъф?

— Колкото по-малко хора са въвлечени…

— … с толкова по-малко ще си делиш славата. Защото, ако не греша, това или е призрак, или небезизвестният Свено. — Ситон посочи мотоциклета „Индиан Чийф“, спрял пред трапа към М/К „Ленинград“.

— Свено ли казахте? — обади се изплашен глас в тъмното зад гърба им.

— Да — плюс още дузина главорези — отвърна високо Ситон, без да откъсва поглед от Дъф. — Ако не и повече.

— О, мамка му — изруга друг.

— Дали да не се обадим на Макбет? — предложи трети.

— Чуваш ли? — попита Ситон. — Дори подчинените ти искат Спецотряда да поеме акцията.

— Я млъквай! — процеди Дъф. Обърна се и посочи с показалец обявление на стената. — Тук пише, че в петък, шест часа сутринта, М/К „Гламис“ ще отплава за Капитол и си търси помощен персонал за камбуза. Вие вече дадохте съгласието си да участвате в тази мисия, но сега имате благословията ми да кандидатствате за готвачи. И заплащането, и храната, говори се, били по-добри. Желаещите да вдигнат ръка.

Дъф примижа срещу тъмнината към безличните, неподвижни силуети. Опита се да разшифрова мълчанието. Вече съжаляваше, че ги предизвика. Какво ще прави, ако някой от тях наистина вдигне ръка? Обикновено избягваше да се поставя в зависимост от други, но сега се нуждаеше от всеки един от хората пред себе си. Съпругата му твърдеше, че предпочитал да действа соло, защото не харесвал хората. В думите й навярно имаше нещо вярно. Истината обаче по-скоро беше, че хората не го харесват. Никой не му демонстрираше открита неприязън, ала явно черта от характера му — Дъф не знаеше точно коя — отблъскваше околните. Външността и самочувствието му, той знаеше, привличаха определен тип жени, защото той беше учтив, с широка обща култура и по-интелигентен от мнозина.

— Никой? Сериозно? В такъв случай ще се придържаме към плана с няколко дребни промени. Ситон с трите си момчета тръгва надясно и покрива задната половина от колоната. Аз с моите трима поемам наляво. Ти, Сиуард, притичваш наляво и заобикаляш така, че да се озовеш зад бандата и да завардиш трапа, та никой да не може да се качи на борда и евентуално да се измъкне. Разбрано?

Ситон се покашля.

— Сиуард е най-млад и…

— … и най-бърз — прекъсна го Дъф. — Не съм питал за възражения, попитах дали сте разбрали инструктажа. — Огледа безизразните лица пред себе си. — Приемам го за положителен отговор. — Дъф пак се обърна към прозореца.

Нисък, силно кривокрак мъж с бяла капитанска фуражка се заклатурка надолу по трапа под проливния дъжд. Спря пред „ездача“, възседнал червения мотоциклет. Не бе изгасил двигателя и не си беше свалил каската, само бе вдигнал визьора и арогантно разкрачен, слушаше капитана. Изпод каската две руси плитки се спускаха чак до надписа „Норс Райдърс“.

Дъф си пое дълбоко въздух. Провери си пистолета.

Лошото беше, че всъщност Макбет вече се бе обадил. И той получил същия анонимен сигнал — само че по телефона. Предложи на Дъф подкрепление от Спецотряда. Дъф отказа — ставало дума само за един камион — и помоли Макбет да запази информацията в тайна.

По знак на мъжа с викингския шлем един от другите мотоциклети се приближи и Дъф видя сержантските нашивки върху раменете на коженото яке, когато мъжът отвори куфарче за документи пред капитана. Капитанът кимна, вдигна ръка и секунда по-късно проскърца зажадняло за смазка желязо. Кабината на подемния кран светна и стрелата му се вдигна от ръба на кея.

— Още малко и всичко приключва — каза Дъф. Гласът му се бе успокоил. — Изчакваме да си разменят дрогата и парите и после щурмуваме.

Последваха безмълвни кимвания в сумрака. Бяха наизустили скиците. Всеки знаеше точното си местоположение в схемата, но при сценарий с максимум петима куриери. Дали пък някой не бе подшушнал на Свено за готвената полицейска операция? Затова ли се бе появил с такава солидна свита? Слабо вероятно. Ако подозираше, че го грози капан, щеше да отмени цялата сделка.

— Усещаш ли миризмата? — прошепна Ситон.

— Каква миризма? — попита Дъф.

— На страх. — Ситон бе затворил очи, а ноздрите му потръпваха.

Дъф зарея поглед в дъждовната нощ. Ако сега Макбет му предложи помощта на Спецотряда, би ли приел? Дъф прокара пръсти по лицето си, по протежение на диагоналния белег. Вече беше късно да му минават такива мисли. Трябваше да действа — с привичната си решителност. Свено беше тук, а Макбет и бойците му си спяха по леглата.

Макбет лежеше по гръб. Прозина се и се заслуша в барабанящите над него дъждовни капки. Малко се беше схванал, затова се обърна на хълбок.

Белокос мъж повдигна брезента и се вмъкна под него. Седна. Зъзнеше от студ и ругаеше в тъмното.

— Измокри ли се, Банко? — попита Макбет и опря длани о грапавите битумни керемиди на покрива.

— За старец като мен с тежка форма на ревматизъм е истинско проклятие да живее в град, удавен в дъжд. Май е време да се пенсионирам и да се преместя на село. Да си купя къщичка във Файф или някъде из района и да си седя на припек на верандата, а наоколо да жужат пчели и да пеят птички.

— Вместо да киснеш върху покриви до товарното пристанище посред нощ? Сигурно се шегуваш!

Двамата се засмяха приглушено.

Банко включи фенерче тип писалка.

— Ето какво исках да ти покажа.

Макбет взе фенерчето и го насочи към чертежите, които Банко му подаде.

— Ето, за тази „Гатлинг“ ти говорех. Красавица е за картечница, нали?

— Проблемът не е във външния вид, Банко.

— Ами покажи я на Дънкан и му обясни, че Спецотрядът трябва да си я набави. Незабавно.

— Дънкан е против — въздъхна Макбет.

— Кажи му, че докато Хеката и „Норс Райдърс“ разполагат с по-тежки оръжия, ние ще сме губещата страна. Обясни му на какво е способна една „Гатлинг“. Или на какво са способни две!

— Дънкан е против свръхупотребата на оръжие в полицията, Банко. И аз смятам, че позицията му е резонна. След встъпването му в длъжност престрелките действително намаляха.

— Но престъпността продължава да обезлюдява града.

— Това е само началото. Дънкан има план. И е на прав път.

— Така е, съгласен съм, Дънкан е читав човек — простена Банко. — Но е наивен. С „Гатлинг“ ще проведем сериозна чистка…

Прекъсна ги леко потупване по брезента.

— Започнаха да разтоварват, шефе.

Лекото фъфлене при „з“-то издаде младия снайперист Улафсон, нов в Спецотряда. Последният в четворката на покрива беше неговият връстник Ангъс. Макбет обаче знаеше, че при нужда всичките двайсет и четирима елитни бойци от Отряда биха се отзовали без никакво двоумение и самоотвержено биха зъзнали тук заедно с тях.

Макбет изгаси фенерчето, върна го на Банко и пъхна чертежите във вътрешния джоб на черното си кожено яке. После повдигна брезента и излази по корем до ръба на покрива.

Долу, пред палубата на М/К „Ленинград“, прожекторът на сградата осветяваше праисторически на вид камион в камуфлажно зелено.

— „ЗИС-5“ — прошепна Банко.

— От войната ли?

— Мдам. „С“-то е заради Сталин^[2]. Е, как ти се струва хавата?

— Според мен Дъф не е очаквал толкова много посрещани на пратката. Свено пък очевидно е угрижен.

— Дали подозира, че полицията е предупредена за сделката?

— Ако подозираше, изобщо нямаше да се появи. По-скоро се бои от Хеката. Свено знае, че ушите и очите на Хеката са по-големи от нашите. Какво ще правим?

— Чакаме и наблюдаваме — сви рамене Макбет. — Ако Дъф избута акцията сам, няма да се намесваме.

— И накара тези двама хубавци да се разкарват посред нощ само за да наблюдават?

— Дойдоха напълно доброволно — засмя се тихо Макбет. — Предупредих ги, че може да им доскучае.

— Разполагаш с прекалено много свободно време, Макбет — поклати глава Банко. — Вземи се задоми.

Макбет разпери ръце. Изпод брадата върху широкото му тъмно лице грейна усмивка:

— Ти и момчетата сте моето семейство. За какво ми е друго?

Улафсон и Ангъс се засмяха приглушено зад гърба им.

— Кога ще порасне това момче?! — промърмори отчаяно Банко и избърса водата от оптичния мерник на винтовката „Ремингтон 700“.

Ако не беше ниската слоеста облачност отвъд френския прозорец на помещението, целият град, проснат в краката на Бонъс, щеше да се вижда като на длан. Той протегна настрани високата си чаша и едно от двете млади момчета в бричове за езда и с бели ръкавици мигом се спусна и я напълни догоре. Знаеше, че трябва да намали алкохола — не заради цената на шампанското; Бонъс не го плащаше от джоба си. Лекарят го предупреди, че на неговата възраст е редно човек да преосмисли вредните си навици. Но на него не му се искаше да се разделя с този живот. Да, беше съвсем просто. Услаждаха му се стридите и рачешките опашки. Харесваше му да седи в дълбоки меки кресла и да плакне око по тези млади сервитьорчета. Е, засега си оставаше с гледането, но кой му е виновен, че не си е поискал нещо повече?

Взеха го от рецепцията на „Обелиска“ и го качиха в специално помещение на последния етаж с изглед към пристанището — от едната страна — и към Централната гара, Работническия площад и казино „Инвернес“ — от другата. Посрещна го висок мъж с провиснали бузи, приветлива усмивка, вълниста тъмна коса и студени очи. Наричаха го Хеката. Или Невидимата ръка. Невидима, защото малцина го бяха виждали. Ръка, защото през последните десет години по един или друг начин повечето хора в града бяха докоснати от неговия бизнес. По-точно, от неговия продукт. Синтетичен наркотик, лично негово производство, на улицата известен под наименованието „адска смес“. Продукт, който — по груби сметки на Бонъс — бе изстрелял Хеката сред челната четворка на градските богаташи.

Хеката се извърна от телескоп, поставен върху Стойка пред прозореца.

— В този дъжд не се вижда добре — оплака се той, подръпна тирантите на бричовете си за езда и извади лула от джоба на туиденото сако, метнато върху облегалката на близкото кресло.

„Ако предварително знаех, че всички ще изглеждат като британска ловна дружинка, щях да си облека нещо друго, а не този скучноват костюм“ — помисли си Бонъс.

— Кранът се размърда, значи разтоварват. Добре ли те обслужват, Бонъс?

— Отлично. — Бонъс отпи от шампанското. — Но да си призная, не съм много сигурен какво точно празнуваме. И защо съм поканен.

Хеката се засмя, вдигна бастуна и посочи прозореца.

— Любуваме се на панорамата, скъпи ми калкане. Понеже си дънна риба, си виждал само търбуха на света.

Бонъс се усмихна. И през ум не би му минало да оспорва обръщенията на Хеката. От този едър и твърде влиятелен мъж зависеше благото му. И съответно нещастието.

— Отгоре светът изглежда по-красив — продължи Хеката. — Не по-истински, но по-красив. Празнуваме и това — бастунът посочи пристанището.

— Тоест…?

— Най-голямата пратка наркотици, внасяна в страната, скъпи Бонъс. Четири тона и половина чист амфетамин. Свено инвестира в покупката всички средства на клуба плюс още. Долу виждаш човек, заложил всичко на една-единствена карта.

— И защо го е направил?

— От отчаяние, разбира се. Убеди се, че посредственият турски продукт на „Райдърс“ няма шансове срещу моя домашно приготвен. Но покупката на толкова голяма партида качествен амфетамин от Съветския съюз означава, че са получили отстъпка за количество и транспортните разходи за килограм са намалели. Това ги прави конкурентоспособни по отношение и на цените, и на качеството. — Хеката опря бастуна в мокета и погали позлатената дръжка. — Много далновидно от страна на Свено. Успее ли да прибере пратката, ще поразклати баланса на силите в нашия град. Наздраве за достойния ни конкурент.

Той вдигна чашата и Бонъс послушно направи същото. Тъкмо преди да отпие обаче, Хеката спря, огледа критично чашата, посочи някакво петънце и я подаде на едно от младите момчета. То мигом започна да я бърше с ръкавицата си.

— За лош късмет на Свено обаче — продължи Хеката, — трудно е да поръчаш голяма партида наркотици от съвсем нов доставчик и някой от бранша да не надуши сделката. Уви, явно този „някой“ е подал в полицията анонимен, но точен сигнал за часа и мястото на сделката.

— Този някой случайно да не сте вие?

Хеката се усмихна тайнствено, взе чашата, обърна дебелия си задник към Бонъс и се наведе към телескопа.

— В момента спускат пратката на сушата.

Бонъс стана и отиде до прозореца.

— Кажете ми, защо не ударите Свено, а предпочитате да сте само зрител? Намесите ли се, хем ще ликвидирате единствения си конкурент, хем ще пипнете четири тона и половина качествен амфетамин, а после ще го продадете на улицата за… колко милиона?

Хеката отпи от шампанското, без да отмества очи от окуляра.

— Мммм… „Круг“. Водят го най-хубавото. Затова пия само такова. Но кой знае, поднесат ли ми друга марка, току-виж ми допаднала и съм минал на нея.

— Не искате на пазара да се появи нещо по-различно от вашата адска смес ли?

— Капитализмът и свободната конкуренция са моята религия. Кълна се в тях. Но право на всеки човек е да следва природата си и да се бори да наложи монопол и хегемония. А дълг на обществото е да се опитва да воюва с нас. Ние просто си играем ролите, Бонъс.

— Амин.

— Тихо! В момента предават парите. — Хеката потри ръце. — Време е за шоу…

Дъф стоеше до входната врата с ръка на дръжката, вслушваше се в дишането си и се опитваше да обхване с поглед хората си. Те се бяха подредили в колона нагоре по тясното стълбище зад него. Течаха последни приготовления преди началото на акцията. Едни сваляха предпазителите на оръжията си, други даваха финални напътствия на свой другар. Трети си шепнеха молитвата.

— Куфарът е предаден! — извика Ситон от горния етаж.

— Сега! — изкомандва Дъф, блъсна вратата и се прилепи към стената.

Мъжете се запровираха един по един покрай него и изскачаха навън в тъмнината. Последен излезе Дъф. Усети дъждовни капки по главата си. Видя движещи се силуети. Два-три мотоциклета стояха без водач. Дъф вдигна мегафона към устата си:

— Полиция! Останете по местата си и вдигнете високо ръце! Повтарям, полиция! Останете по…

Първият изстрел пръсна стъклото на вратата зад гърба му, вторият жулна панталона му. Пат-пат-пат! Звукът напомняше пуканки в микровълнова. Автоматично оръжие. Мамка му.

— Стреляйте! — изкомандва Дъф, захвърли мегафона, плонжира и докато се опитваше да се прицели с пистолета, установи, че е попаднал в локва.

— Недейте! — прошепна някой до него.

Дъф вдигна глава. Ситон. Стоеше неподвижно с отпусната надолу пушка. Какво, акцията ли саботираше? Как смееше да…?

— Заловиха Сиуард — прошепна Ситон.

Дъф премига енергично, заслепен от мръсните пръски в очите си, и устреми поглед напред. Взе на прицел един от „Норс Райдърс“. Онзи си седеше спокойно на мотоциклета с автомат, насочен към полицаите, без да стреля. Какво ставаше тук, дявол да го вземе?

— Не мърдайте от шибаните си места и всичко ще бъде наред. — Плътният глас дойде от тъмното извън обсега на прожекторите. Определено не се нуждаеше от мегафон.

Чак сега Дъф забеляза, че седалката на мотоциклета „Индиан Чийф“ е празна. Две фигури се сляха в сумрака; от каската на по-високия силует стърчаха рога, а той държеше пред себе си фигура, с една глава по-ниска. С изгледи да се скъси с още една глава. В мрака проблесна острие на сабя: Свено я бе опрял в гърлото на Сиуард.

Дъф се опита да се изправи.

— Сега — прогърмя басовият тембър на Свено изпод вдигнатия визьор — ние си прибираме багажа и се омитаме. Тихо и кротко. Двама от хората ми ще останат да ви пазят — да не ви щукне някоя глупост. Например, да тръгнете подире ни. Ясно?

Дъф се сгърчи и пак се надигна.

— На твое място щях да си остана в калта, шефе — прошепна Ситон. — И бездруго вече здравата оплеска пейзажа.

Дъф си пое дъх. Издиша. Пак вдиша. Мамка му, мамка му!

— Е? — Банко насочи снайпера към действащите лица на кея.

— Май все пак ще се наложи да впрегнем младежта — изкоментира Макбет. — Но да изчакаме още малко. Нека първо Свено и хората му се оттеглят от сцената.

— Какво? И ще ги оставим да се измъкнат — с камиона и дрогата?

— Не казах това, скъпи Банко. Предприемем ли нещо сега, долу ще стане касапница. Ангъс?

— Да, шефе? — отзова се мигом младежът.

Имаше будни сини очи, открито лице — по него емоциите стояха като изписани с едър шрифт — и дълга руса коса, каквато друг началник, освен Макбет не би разрешил. Макбет беше убеден в необходимата физическа подготовка на Ангъс и Улафсон. Сега им оставаше да натрупат и практически опит. Конкретно на Ангъс му трябваше да позакоравее. По време на интервюто за работа сподели и причината да прекъсне следването си в семинарията: осъзнал, че Бог няма; единствено хората са способни да спасят и себе си, и себеподобните си. Затова вместо свещеник решил да стане полицай. За Макбет мотивацията на младежа беше достатъчно убедителна. А и му хареса безстрашието на Ангъс, куражът му да търпи последствията от идейните си лутания. Но Ангъс трябваше да се научи да владее емоциите си и да проумее, че в Спецотряда работят действени практици, занаятчии, които вършат черната работа, за да бъде гарантирано върховенството на закона, философстването е за други.

— Слез от задната страна, докарай колата и стой в готовност при задния изход.

— Слушам. — Ангъс стана и излезе.

— Улафсон?

— Да?

Макбет му хвърли поглед. Неизменно полуотворената уста, фъфленето, примижалите очи и дипломата с нисък успех от Полицейската академия породиха сериозно колебание у Макбет, когато Улафсон пожела да го вземат в Спецотряда. Момчето обаче настоя и Макбет реши да му даде шанс, както навремето и той получи такъв. А и му трябваше снайперист да наследи Банко и макар теоретичните дисциплини явно да не бяха силна черта на Улафсон, Господ го бе надарил с фантастични стрелкови умения.

— На последния изпит ти счупи двайсетгодишния рекорд, поставен от онзи, дето лежи ей там. — Макбет посочи Банко. — Поздравления. Уникално постижение. Знаеш ли какво означава?

— Ами… не, шефе.

— Чудесно, защото точно в момента то не означава нищо. Днес ще гледаш старши инспектор Банко и ще попиваш. Днес не ти ще бъдеш героят. По-нататък ще видим. Разбрано?

Отпуснатата челюст и долната устна на Улафсон се размърдаха, но така и не успяха да произведат отговор. Той само кимна.

— Сигурно все пак си леко притеснен? — Макбет сложи длан върху рамото му.

— Малко, шефе.

— Нормално е. Опитай се да се отпуснеш. И още нещо, Улафсон.

— Да?

— Не пропускай.

— Какво става? — поинтересува се Бонъс.

— Оттук нататък сценарият ми е напълно ясен. — Хеката изправи гръб и завъртя телескопа настрани. — Това вече не ми трябва.

Седна в креслото до Бонъс. Бонъс и друг път беше забелязвал навика му да се разполага до човека, а не отсреща. Навярно не му допадаше да е изложен на погледа на събеседника си.

— Хванаха ли Свено и амфетамина?

— Обратното. Свено хвана един от хората на Дъф.

— Какво?! Това не ви ли притеснява?

— Никога не залагам само на един кон, Бонъс. Повече ме тревожи общата картина. Какво ще кажеш за началник Дънкан?

— За заканата му да ви залови ли?

— Самата закана не ме безпокои, но той отстрани мнозина от бившите ми партньори в полицията и това вече започна да създава сътресения на пазара. Хайде, Бонъс, ти разбираш от психология. Виждал си Дънкан, чувал си го да говори. Наистина ли е толкова неподкупен, колкото го изкарват?

— Всеки си има цена — сви рамене Бонъс.

— Напълно си прав, но тази цена невинаги се измерва в пари. Не всички са толкова елементарни като теб.

Бонъс пропусна язвителната реплика покрай ушите си просто защото не я възприе като обидна.

— За да разбере човек как да подкупи Дънкан, е нужно да проумее стремежите му.

— Дънкан се натяга да служи на общото благо — подхвърли Хеката. — Да спечели любовта на града. Да му издигнат паметник, но не по негова инициатива.

— Значи ще ви се опъне. По-лесно е да подкупиш алчни вредители като нас, отколкото стожери на обществото от рода на Дънкан.

— Не бих окачествил Дънкан като стожер на обществото.

— И защо?

— Опитите на отделния индивид да забогатее обуславят всеобщия прогрес — гласи основният постулат на капитализма. Това си е закономерност и се случва, независимо даваме ли си сметка, или не. Такива като нас двамата са стожери на обществото, а не заблудени идеалисти от типа на Дънкан.

— Сериозно ли мислите така?

— Така е мислел социалният философ Адам Хенд.

— Че производството и продажбата на наркотици служат на общественото благо?

— Че всеки, който удовлетворява някакво пазарно търсене, участва в градежа на обществото. Хора от сорта на Дънкан, с техния стремеж да наложат контрол и ограничения, са противоестествени и в дългосрочен план вредни за всички ни. Затова в името на обществения интерес ме занимава как да бъде обезвреден Дънкан. Кое е слабото му място? Какво да използваме: секс, дрога, семейни тайни?

— Признателен съм ви за доверието, сър, но наистина нямам представа.

— Много жалко. — Хеката тупна леко бастуна в мокета, докато наблюдаваше как един от младежите се мъчи да отвори нова бутилка шампанско. — Жалко, защото започнах да подозирам, че Дънкан има една-единствена ахилесова пета.

— А именно?

— Продължителността на живота.

Бонъс се сепна.

— Дано не сте ме поканили, за да ме молите да…

— По никакъв начин, скъпи калкане, имаш позволението ми да си кротуваш в тинята.

Бонъс си отдъхна с облекчение, без да сваля очи от момчето, успяло най-сетне да свали телената кошничка около тапата.

— Но твоята безскрупулност и безпринципност ти осигуряват власт над хора, над които искам да властвам и аз. Мога, надявам се, да се осланям на помощта ти при необходимост. Нещо повече — надявам се да се превърнеш в невидимата ми ръка.

Чу се силен гърмеж.

— Изхвръкна най-после! — засмя се Бонъс и прегърна през кръста момчето, докато то се опитваше да напълни в чашите поне част от бликналия от бутилката фонтан.

Дъф лежеше неподвижно върху асфалта. До него хората му, също застинали намясто, гледаха как на по-малко от десет метра пред тях „Норс Райдърс“ се готвят да се ометат. Тъмнина обгръщаше Сиуард и Свено, но Дъф виждаше как тялото на младия полицай се тресе от паника. Виждаше и острието, опряно във врата му. Представяше си как и при най-лекия натиск или движение кожата се разпаря, сабята пробива сънната артерия, а кръвта на момчето изтича за секунди. При мисълта за последствията самият Дъф изпадна в паника. Освен дето щеше да си изцапа ръцете с кръвта на свой подчинен и да лепне доживотно позорно петно в биографията си, щеше да отговаря и за провала на акция, протекла под личното му ръководство, и то непосредствено преди началникът да посочи кой ще оглави „Оргкрим“.

Свено кимна на един от хората си, онзи слезе от мотоциклета, застана зад Сиуард и насочи пистолет към главата му. Свено смъкна визьора пред лицето си, излезе на светло, размени две-три думи с мъжа със сержантските нашивки на коженото яке, яхна червения „Индиан Чийф“, допря два пръста до каската за поздрав и потегли. Дъф едва се сдържа да не изпрати няколко куршума по него. Сержанта даде заповед и след секунда двигатели заръмжаха в нощта.

Всички потеглиха след Свено и Сержанта. Останаха само два празни мотоциклета.

Дъф си каза, че не бива да се поддава на паниката, а трябва да разсъждава. Да диша, да мисли. Четирима с отличителните атрибути на „Норс Райдърс“ останаха на кея. Единият стоеше в сенките зад Сиуард. Вторият, на светло, държеше полицаите на мушка с автомат „АК-47“. Другите двама, навярно дошлите като пътници, се качиха в камиона. Шофьорът завъртя ключа, Дъф чу напрегнатия, продължителен стон на двигателя и за миг го обзе надежда старото желязно чудовище да не запали. Изруга, когато се разнесе тихо ръмжене. То постепенно се усили до шумно, оглушително хъхрене. Камионът потегли.

— Ще им осигуря десет минути преднина — извика мъжът с автомата. — Дотогава си мислете за нещо приятно.

Дъф се вторачи в задните фарове на камиона, които бавно се разтваряха в мрака. За нещо приятно, а? Току-що измъкнаха под носа му четири и половина тона дрога. Размина се със златна възможност да предприеме най-масовия арест след войната. Да, Дъф и хората му знаеха кой се крие зад каските, но това нямаше да им помогне в съда. Как да заявят пред заседателите и съдията, че са видели лицата им, като видяха само четиринайсет шибани каски? Дъф затвори очи. Иди, че мисли за нещо приятно!

Свено.

Изпуснаха го на косъм! Мамка му, мамка му!

Дъф се ослуша с надежда да долови нещо обнадеждаващо, ала чу само безсмисления шепот на дъжда.

— Банко държи на мушка „ездача“ зад полицая — обяви Макбет. — Ти хвана ли другия, Улафсон?

— Да, шефе.

— Трябва да стреляте едновременно. На едно. Ще броя от три. Банко?

— Трябва ми или повече светлина върху мишената, или по-млади очи. Има опасност да улуча полицая.

— Моята цел е отлично осветена — прошепна Улафсон. — Искаш ли да се разменим?

— Ако полицаят долу умре от наш куршум, по-добре Банко да сгафи. Банко, с каква максимална скорост се движи подобен натоварен сталинистки камион?

— Около шейсет километра в час.

— Времето ни изтича, ако искаме да спечелим всички взятки. Ще се наложи да импровизираме.

— Да не мислиш да изпробваш кинжала?

— От такова разстояние? Благодарско за високата оценка! Ей сега ще видиш, старче. В буквалния смисъл.

Банко вдигна глава от оптичния мерник и установи, че Макбет се е изправил, стъпил е здраво за опора и е напънал пръта на прожектора, монтиран върху покрива. Вените на мощния му врат се издуха, а зъбите проблеснаха. Банко се затрудни да определи дали се усмихва, или гримасничи от физическото усилие. Прътът беше завинтен здраво, за да устоява на бурния северозападен вятър през осем от дванайсетте месеца в годината, но Банко бе виждал как Макбет вади коли от снежни преспи.

— Три — изпъшка Макбет.

Първите винтове изскочиха от металните гнезда.

— Две…

Прътът се откачи и с едно дръпване Макбет изтръгна кабела от стената долу.

— Едно!

Макбет насочи прожектора към корабния трап.

— Давай!

Нещо изплющя като камшик. Дъф отвори очи. „Ездачът“ с автомата политна напред, без да протегне ръце, и първа в земята се удари каската му.

Мястото, където стоеше полицай Сиуард, вече беше осветено и Дъф видя ясно и него, и мъжа отзад. Не държеше пистолета опрян в главата на Сиуард, а бе облегнал брадичка върху рамото му. На ярката светлина Дъф видя и дупката във визьора. Застреляният се свлече, плъзгайки се като медуза по гърба на Сиуард, и рухна на земята.

Дъф се обърна.

— Тук горе, Дъф!

Той заслони очи с длан и вдигна глава. Зад ослепителния лъч отекна смях и над кея се просна гигантска сянка.

Смехът обаче стигаше да го познае.

Макбет. Ама разбира се. Кой друг!