Крис Картър
По следите на злото (75)

75.

Хънтър се опита за последен път да разубеди Трейси, когато излязоха от бар ресторанта „Заешката дупка“.

— Трейси, моля те, остави колата си тук и ела с мен или поне ми позволи да ти повикам такси. Моля те, не шофирай. Не и в състоянието, в което си в момента.

Трейси обаче вече не слушаше. Тя мина ядосано покрай него, пресече улицата и скочи в колата си.

Очевидно беше, че емоционалното й състояние ще изложи нея и вероятно други хора на риск, ако седне зад волана. Тялото й трепереше, зрението й беше замъглено от сълзите и не беше необходимо да си експерт, за да се досетиш, че вниманието й няма да е съсредоточено върху пътя, нито върху шофирането. Хънтър знаеше това и въпреки че бързаше да отиде на местопрестъплението, направи единственото, което можеше да стори поне за да я държи под око — качи се в колата и потегли плътно след Трейси.

На отсрещната страна на улицата, недалеч от мястото, където беше спряла тя, Лушън наблюдаваше сцената с учудена усмивка на устните.

— О, не, Робърт — каза си той, докато гледаше как Трейси и Хънтър заминават. — Тя изглежда много ядосана на теб, възможно ли е това? Възможно ли е да те намрази до края на живота си? Възможно ли е да те обвини за смъртта на родителите си? Възможно ли е завинаги да проклина деня, в който сте се запознали? — Лушън се изсмя на глас. — Да, Скакалец, мисля, че твърде възможно. — Той се качи във вана си.

Много искаше да гледа какво ще се случи по-нататък, когато Хънтър и Трейси стигнат до дома на родителите й. С огромно удоволствие би наблюдавал реакцията им на произведението на изкуството, което им беше оставил, но щеше да бъде много рисковано да ги проследи и да наблюдава от тълпата зяпачи, които несъмнено щяха да се съберат около полицейския периметър.

— Не — каза Лушън и включи двигателя. — Моята работа тук свърши. — Той отмести очи към предмета на предната седалка до него и се усмихна. — Поне засега.