Крис Картър
По следите на злото (48)

48.

Младите мъж и жена в бар „Уиски Атенеум“ на булевард Холивуд най-после бяха постигнали съгласие каква хартия да използват за поканите на сватбата си. Всъщност не беше „съгласие“, а по-скоро „отстъпване“ от страна на бъдещия съпруг. И по-рано бяха водили подобни спорове и той знаеше, че няма как да победи, колкото и разумно и логично да звучи. Щом годеницата му искаше скъпа хартия, щеше да я получи. Точка по въпроса.

— Още едно питие? — попита той и взе менюто, оставено на масата.

— Защо не? — отвърна тя и погледна часовника си. — Още е рано. — Младата жена се наведе над масата, за да целуне годеника си. — Какво ще пиеш този път?

— О, ще остана на уиски — отговори мъжът и прелисти менюто на съответната страница. — Но мисля да опитам нещо малко по-различно. Нещо с не толкова силен аромат на торф. Може би някое ирландско. А ти?

— Ммм, не съм сигурна — отвърна тя и се обърна да види списъка със специалните коктейли на дъската до бара. — Може да пия „Тамаринд Маргарита“, какво ще кажеш?

Той повдигна рамене.

— Звучи добре… предполагам. Ти ще го пиеш.

— Да — убеди се жената. — Вземи ми едно такова, моля.

— Един коктейл „Тамаринд Маргарита“ идва — каза мъжът и дръпна назад стола си, за да стане. — Скъпа — намръщи се той, — виждала ли си онзи човек, който остави раницата си тук? — И бързо огледа заведението.

Тя съвсем беше забравила за това.

— Не — отговори и изви врат да огледа бара.

— Той каза, че отива до тоалетната — рече бъдещият съпруг. — Но това беше преди няколко минути. Мислиш ли, че все още е тук?

— Не знам. Искаш ли да провериш?

— Какво, да проверя тоалетната? Аз дори не го познавам. Мислиш ли, че трябва да го направя?

— Не съм сигурна. — Погледът й се отмести към раницата върху стола до масата им.

В същия момент мобилният телефон с предплатена карта в раницата се съживи. Екранът му светна, за да съобщи за постъпващо обаждане. Частица от секундата по-късно „Уиски Атенеум“ престана да съществува.