Крис Картър
По следите на злото (47)

47.

— Моля те, кажи ми, че имате нещо — с умоляващ глас отговори на обаждането Хънтър.

— Може би — отвърна Шанън Хачър, водачката на екипа за проучвания. Гласът й не прозвуча много убедено. — Но не мога да кажа със сигурност.

— Говори, бързо.

— Там е проблемът, детектив Хънтър, че не открих никакви уиски барове в Лос Анджелис с имена „Църква“, „Църквата“ или други варианти. Същото се отнася и за „библиотека“ и „училище“.

— Мамка му! — прошепна Хънтър със стиснати зъби.

— Но ти ми каза да търся нещо от този род, нали? — продължи Хачър.

— Да, защо?

— Защото в Холивуд има бар на име „Уиски Атенеум“, а както знаеш, атенеум е синоним на библиотека.

Сърцето на Хънтър спря да бие и кръвта му се отдръпна от кожата. Той пребледня като смъртник.

Спомни си третата и последна част на гатанката на Лушън — Търси не очевидното, а нестандартното.

— Лушън не е говорел за бутилка с нестандартна форма — промълви той, въпреки че Гарсия и капитан Блейк го чуха ясно. — Говорел е за името на мястото. Шанън, ти си гениална. Това е. Това трябва да е мястото. Имаш ли адреса и телефонния номер?

— Разбира се. — Хачър му ги продиктува и Хънтър веднага ги каза на Гарсия и капитан Блейк.

Карлос, който още говореше по телефона с Уест, му предаде адреса, а после бързо обърна колата и подкара обратно към Аройо Секо Паркуей.

Капитан Блейк също извади телефона си. Трябваше да се обади на диспечерите и да им повтори същите заповеди, които им беше дала в кабинета на Хънтър, но този път с друг адрес. Проблемът беше, че ако извадеха късмет, може би една-две патрулни коли щяха да стигнат до Холивуд за четири минути. Толкова време им оставаше, но нямаше шанс втори сапьорски екип да стигне там навреме. Бомбата щеше да избухне.

— Мамка му! — възкликна Гарсия и настъпи газта. Хондата „Сивик“ полетя със сто и петдесет километра в час. — Дори ако пътят е чист, ще ни трябват петнайсет-двайсет минути, за да стигнем от тук до Холивуд.

— Направи всичко възможно — рече капитан Блейк.

Хънтър беше приключил с разговора с Хачър и веднага бе набрал номера на „Уиски Атенеум“, който тя му беше казала.

— Звъни — съобщи той на другите. — Хайде, хайде, вдигнете.

До крайния срок на Лушън оставаха три минути и половина.

— Йо! — отговори мъжки глас, когато най-после някой вдигна телефона. — „Уиски Атенеум“. С какво мога да ви бъда полезен?

В ухото на Хънтър прогърмя силна музика.

— Искам да слушате много внимателно онова, което ще ви кажа — отговори той, като се стараеше гласът му да е спокоен и да не потрепери. — Името ми е Робърт Хънтър. Аз съм детектив от специалната секция „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Искам да изведете всички от вашия бар незабавно. Изкарайте всички от сградата и ги отведете на отсрещната страна на улицата. Разбирате ли какво ви говоря?

— Не, не съвсем — отвърна мъжът. Гласът му се засили, опитвайки се да надвика музиката. — Какво искате да направя?

— Изведете всички от сградата и да отидат на отсрещната страна на…

— Не те чувам, приятел — прекъсна го мъжът.

Защото музиката е прекалено силна, по дяволите, помисли си Хънтър.

— Вероятно връзката е лоша — каза мъжът. — Ще затворя и пак ми се обадете, става ли?

— Не, не затваряй… — започна Хънтър, но човекът вече беше прекъснал линията. — Не може да бъде! — каза Хънтър и натисна бутона за повторно избиране на телефона си. До крайния срок оставаха две минути и половина.

Телефонът иззвъня един път… два пъти… три пъти.

— О, за бога, вдигни.

По полицейското радио на таблото на хондата на Гарсия всички чуха новината, че най-близката патрулна кола до бара на булевард Холивуд, е на малко повече от две минути път до там.

— Няма да стигнат навреме — каза Гарсия и въздъхна отчаяно.

Най-после някой отговори от другия край на линията. Този път беше женски глас.

Две минути до крайния срок.

— „Уиски Атенеум“. С какво мога да ви помог…

— Слушайте — прекъсна я с твърд глас Хънтър, но преди да успее да добави още нещо, капитан Блейк грабна телефона от ръката му.

— Аз ще говоря — заяви тя и доближи телефона до ухото си. — Слушайте внимателно — каза Барбара на жената от другия край на линията. — Обажда се капитан Блейк от отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция. — В авторитетния й глас се долови и висока степен на настойчивост и неотложност. — Ще говоря без заобикалки. Някакъв шибан откаченяк е сложил бомба в бара ви. Бомбата ще избухне след…

— Бомби? — извика жената. — Разбира се, че правим. Имаме бомби „Джагър“, „Глитър“, „Доктор Пепър“, „Ирландски коли бомби“… каквото се сетите. Имаме цяло меню с коктейли „бомби“. Нещо определено ли търсите?

— Не! — изрева капитан Блейк. Гласът й се равняваше по децибели на гласа на жената от бара. — Не ме слушате. — Време беше за гротескните детайли. — След една минута и половина всички в бара ви ще умрат, включително ти. Някой е поставил бомба някъде на работното ти място. Истинска е… реална… и ще избухне след деветдесет секунди. Трябва веднага да изкараш всички от там. НЕЗАБАВНО!

Последва кратко мълчание и после жената попита:

— Това някаква шега ли е?

— Не, не е проклета шега. — Гласът на капитан Блейк ставаше неспокоен. — Ситуацията е напълно реална и губим време. Наистина трябва да изведете всички оттам веднага…

— Трябва да говорите с управителя — прекъсна я жената. — Изчакайте.

— Не… няма време за чакане. Губите ценни…

Жената вече беше оставила телефона и тръгнала.

— О, боже мой…! — Капитан Блейк издаде крайно отчаяно ръмжене. — Какво им става на тези хора?

— Нищо, капитане — каза Хънтър. — Те са си просто хора.

Секундите летяха.

— Ало, мога ли да ви помогна? — най-после се обади по телефона мъжки глас, несъмнено управителят на бара. — За каква бомба говорите?

До крайния срок оставаха трийсет и пет секунди.

— Аз съм капитанът на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция. — Сега гласът на Барбара Блейк беше умоляващ. — Трябва незабавно да изведете всички от бара. Това не е шега и не е измама. Някой е поставил в бара ви бомба, която ще избухне след по-малко от една минута.

— Бомба? — попита мъжът. — Истинска бомба?

Капитан Блейк завъртя очи.

— Да, истинска бомба, която ще взриви всичко до небесата и ще убие всички в бара, включително вас и персонала ви.

— Господи! — Управителят на бара най-после схвана картината. — Колко време имам?

Капитан Блейк погледна часовника си и кръвта й се смрази.

— Дванайсет секунди — отговори тя с глас, който явно беше загубил всякаква надежда.

Барбара чу силен трясък, когато мъжът хвърли телефона. Три секунди по-късно музиката спря.

Седем секунди до крайния срок.

— Моля, всички да слушат! — Капитан Блейк чу, че управителят на бара крещи в другия край на линията.

ХЕЙ!

Три секунди до крайния срок.

— Всички трябва да излязат веднага…

Чу се много силен гръм и линията прекъсна.

Мобилният телефон на Хънтър в ръката на капитан Блейк изпиука, известявайки съобщение.

Хънтър го взе от нея и погледна екранчето. Непознат номер. Той веднага отвори съобщението, което съдържаше само една дума, последвана от емоджи усмихнато личице.

БУУМ :-)