Крис Картър
По следите на злото (33)

33.

Юниън Стейшън се намира между Малкото Токио и Китайския квартал, в североизточния ъгъл на Централен Лос Анджелис. Това е най-голямата пътническа гара в западната част на Съединените щати, която обслужва средно сто и десет хиляди пътници всеки ден. Гарата е изумителна в архитектурно отношение и величествена. Таванът в голямата зала е висок двайсетина метра и макар да изглежда дървен, е направен от солидна стомана. Облицованият с плочки под в големите салони на гарата има интересна ивица в средата от лъскав мрамор и травертин. От двете страни на великолепната чакалня има затворени вътрешни дворове с градини. Подът от циментови плочки възпроизвежда шарките на черга на племето навахо. За жалост повечето пътници минават по него толкова забързано, че не отделят време да спрат и да оценят красотата на мястото.

Освен това Юниън Стейшън беше само на три спирки от мястото, където Лушън се бе качил на метрото, след като говори по телефона с Хънтър, и той слезе точно там. От гарата изборът на посоки беше почти безброен. Лушън можеше да вземе друга линия на метрото и да отиде където поиска в Лос Анджелис от долината Сан Фернандо до Пасадина, от източен Лос Анджелис до Лонг Бийч и Южния залив. Ако желаеше, можеше да се качи на влак „Амтрак“ и да отиде до всяка точка на Съединените щати, но той нямаше намерение да напуска Лос Анджелис, поне засега.

Седна до единия от вътрешните дворове с градини в чакалнята на Юниън Стейшън и се вгледа в електронното табло с разписанието на метрото. Чакаше и наблюдаваше пътниците, които бързаха през голямата зала във всяка възможна посока. Въпреки привидно хаотичната атмосфера на гарата Лушън я намираше за очарователно спокойна.

През две пейки от него седеше дядо с трима внуци — две момчета и едно момиче. Момичето изглеждаше на шестнайсет, а момчетата, които бяха близнаци и явно бяха наследили някои от чертите на дядо си, бяха една-две години по-малки от сестра си. Дядото беше на седемдесет и няколко, плешив, с рошави вежди и добри сини очи, скрити зад очила с дебели стъкла. Седеше с ръце на коленете, кръстосал крака. Внуците му седяха на пейката срещу него не защото до него нямаше място, а защото явно не искаха.

И тримата внуци държаха смартфони. Момичето изглеждаше съсредоточено само върху едно нещо — щракаше си селфита от различни ъгли и след това ги качваше в сайта на някаква социална мрежа.

Единият от близнаците държеше смартфона си настрани — пейзажна позиция — и го движеше в кръг като волан, очевидно напълно погълнат в някаква състезателна видеоигра. Другото момче разглеждаше снимки — поне така се стори на Лушън. Втренчваше се в екрана за една-две секунди, а после кимаше или изкривяваше лице в неодобрителна гримаса и плъзгаше показалец по екрана надясно или наляво.

От време на време дядото се опитваше да общува с някого от внуците си, като задаваше въпроси, които повечето пъти оставаха без отговор, или казваше нещо, което в най-добрия случай получаваше кимане или клатене на глава в отговор. Понякога, когато някое от децата се усмихнеше на екрана на телефона си, възрастният мъж също се усмихваше само за да се опита да установи контакт с младото поколение, но хлапетата дори не го поглеждаха. Тогава тъжните очи на стареца отново се съсредоточаваха върху ръцете му и той седеше мълчаливо още една-две минути, а после опитваше отново само за да бъде пренебрегнат по същия начин. Ако се опиташе да покаже интерес към онова, което внуците му гледаха на екраните, те бързо се облягаха назад и обръщаха телефоните си така, че той да не ги види.

Не, дядо, няма какво да видиш тук.

Сцената беше интересна и в същото време ужасно тъжна.

Веднъж се живее, помисли си Лушън, като говореше наум на трите хлапета. Моля ви, на всяка цена прекарвайте по дванайсет часа на ден погълнати в интернет, търсейки одобрение от хора, които познавате бегло, и докато го правите, не забравяйте да пренебрегвате малцината, които наистина ви обичат и държат на жалкото ви съществуване.

Лушън наблюдава стареца и внуците му петнайсетина минути и това го изпълни с импулс, който познаваше много добре — желанието да научи тези хлапета на ценен урок: „колко важен е животът… или всъщност липсата му“, но когато мисълта започна да се оформя в съзнанието му, отново съзря таблото с разписанието на метрото. Беше толкова вглъбен в наблюдението на сцената с тъжното семейство, че забрави да провери таблото. Влакът, който чакаше, щеше да замине след по-малко от две минути, а перонът, от който тръгваше, беше чак в другата страна на гарата.

Лушън взе раницата си и бързо стана. В същия момент скочи и единият от внуците на стареца — момчето, което плъзгаше пръст по екрана наляво и надясно. То тръгна към обществените тоалетни, като продължаваше да гледа снимки на смартфона си. Лушън го проследи с поглед няколко секунди, достатъчно, за да изпита едно много познато чувство, което се вкопчи в тялото му като прегръдка на невидимо зло същество, което първо го сграбчваше и после шепнеше в ухото му. Шепотът се разпространяваше във вените му като чист токсин, отравяше всичко в него и го отвеждаше на място в съзнанието му, където цареше мрак.

Лушън отново погледна таблото с разписанието. До заминаването на влака му оставаше една минута и двайсет секунди. Той видя, че момчето влезе в тоалетната.

Чувството в него се засили… Мястото в съзнанието му стана още по-мрачно.

Една минута.

Решения, решения.