Крис Картър
По следите на злото (14)

14.

По време на погребението на специален агент Лари Уилямс валеше дъжд. Не проливен, но равномерен, непрощаващ дъжд, който започна в ранните часове на утрото и не спря до късно вечерта.

Хънтър и Гарсия бяха взели ранен полет от международното летище на Лос Анджелис до летище „Дълес“ във Вашингтон. Нямаше да нощуват там, затова, щом кацнаха, взеха такси направо до гробището „Оук Хил“, парк с площ двайсет и два акра, който се намираше в квартала Джорджтаун във Вашингтон.

На церемонията директорът Кенеди стоеше до свещеника. Лицето му представляваше замръзнала маска на скръб, докато бавно спукаха ковчега в черешов цвят в гроба, изкопан в земята като болезнена рана, която скоро щеше да заздравее. Ковчегът спря на дъното на двуметровия изкоп и двама служители с лопати и яркожълти дъждобрани започнаха да го засипват с пръст.

Присъстващите, повечето агенти на ФБР, които в един или друг период бяха работили със специален агент Уилямс, бавно започнаха да се разпръсват. Хънтър и Гарсия останаха, докато беше хвърлена и последната лопата пръст.

Кенеди също остана, свел глава. Очите му бяха скрити зад стандартните за ФБР слънчеви очила.

Когато гробът най-после беше запълнен с пръст, свещеникът каза няколко последни думи, прекръсти се, стисна ръката на Кенеди и тръгна. Всичко приключи и директорът на НЦАНП се приближи до Хънтър и Гарсия.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той и се ръкува с двамата детективи.

— Опелото беше хубаво — отбеляза Карлос.

Кенеди погледна към гроба.

— Семпло. И без това така би искал Лари. — Той обърна лице към двамата детективи. — Къде сте отседнали?

— Никъде — отвърна Хънтър и погледна часовника си. — Връщаме се в Лос Анджелис. Полетът ни е след малко повече от два часа.

— Сериозно? — Кенеди се намръщи. — Кога пристигнахте тук?

— Преди час и половина — отговори Гарсия.

Кенеди ги стрелна с поглед.

— Но това е лудост. Полетът от тук до Лос Анджелис е пет часа.

— Така е. Не ми говори — рече Карлос. — Да добавим трите часа разлика във времето и че съм на крак от три сутринта. Но не можем да направим нищо. Утре рано сутринта трябва да бъдем в Главното управление на лосанджелиската полиция.

Кенеди кимна.

— Добре. В такъв случай нека ви закарам до летището. Може да говорим по пътя.

Въпреки че за последен път се бяха видели преди по-малко от четиридесет и осем часа, Кенеди изглеждаше състарен най-малко с две години оттогава.

— От кое летище излитате? — попита той, когато тримата се настаниха на задната седалка на големия черен джип, паркиран зад ъгъла, до един бял мавзолей.

— „Дълес“ — отговори Хънтър.

Кенеди даде указания на шофьора, а после свали слънчевите очила, разхлаби възела на вратовръзката си и избърса лицето си с хартиена кърпа. Робърт и Карлос направиха същото.

— Не разполагаме с абсолютно нищо — заяви той с унил и уморен вид.

Детективите знаеха, че Кенеди има предвид „второто пришествие“ на операция „Престъпен ум“.

Само няколко часа след като беше отлетял от Лос Анджелис и бе кацнал във Вашингтон и след като Хънтър му се обади, Кенеди бе събрал специалните екипи на ФБР, за да ги приведе в бойна готовност. Заповедите им бяха елементарни — незабелязано да се приближат до скривалищата на Лушън, да използват фиброоптична оптика, за да огледат постройките, и да нападнат само ако са сигурни, че Лушън е там. Иначе екипите трябваше да се оттеглят и щеше да започне операция по наблюдение с надеждата, че той може да се появи.

— От бягството на Лушън изминаха повече от четиридесет и осем часа — каза Кенеди. — Ако се е отправил към някое от убежищата, за които знаем, вече трябваше да е там.

— Казах ти, че вероятността е малка — рече Хънтър.

— Ще държа екипите на място още четиридесет и осем часа. След това става безсмислено.

Двамата детективи се съгласиха.

— И между другото — добави Кенеди, обръщайки се към Хънтър, — ти се оказа прав.

— За какво? — попита Робърт.

— За това как е успял да избяга — поясни Кенеди. — Хипнотизирал е единия надзирател в лечебницата. Гледах видеозаписа от камерата за наблюдение. Късно същата нощ, докато единият надзирател прави последната си обиколка, Лушън му казва нещо — някаква команда. И надзирателят изпада в унес ей така, изведнъж. — Кенеди щракна с пръсти. — Още една команда и надзирателят отключва килията му. След това надзирателят влиза в килията и Лушън го набутва в ъгъла с тоалетната — сляпата точка за камерата. Надзирателят е бил горе-долу със същия ръст и телосложение като него. Лушън го убива, взима униформата му и отива в контролната стая. Не поглежда към камерата на вратата, но единият от двамата кретени вътре натиска бутона и го пуска да влезе. От там нататък следва истинска касапница. В контролната стая няма камера за наблюдение, затова точната последователност на събитията е неизвестна, но както знаем, Лушън убива всички в стаята и залага капан, за да убие още един надзирател или медицински помощник, който се появи пръв, и прави всичко това за по-малко от пет минути.

— Явно не е избягал пеша, нали? — попита Гарсия.

— Не — отвърна Кенеди. — Взел е пикап, „Шевролет Колорадо“, на единия от надзирателите, които е убил в контролната стая.

— Открихте ли пикапа? — попита Робърт.

— Да. Беше оставен в зона за почивка на магистрала „Мейнардвил“ в Тенеси. Лушън очевидно е взел друга кола, но няма как да разберем каква е. Магистрала „Мейнардвил“ води до US 441, където лесно е могъл да смени посоката и да отиде на север, към Кентъки, но ние работим по версията, че е продължил на юг и към град Ноксвил.

Хънтър погледна въпросително директора на НЦАНП.

— Вчера сутринта в багажника на беемве е бил открит труп на мъж — обясни Кенеди. — Колата е била на третия етаж на покрит паркинг в центъра на Ноксвил. Жертвата, някой си Рос Бакстър, четиридесет и три годишен, от Ноксвил, е имал рана в лявото слепоочие. — Той повдигна рамене. — Нанесена е с не много остър, но не и точно тъп предмет. Не и много дълъг, вероятно седем-осем сантиметра, но достатъчно дълъг, за да проникне през черепа на Бакстър и да разкъса средната му менингеална артерия. Смъртта е настъпила вследствие на кръвозагуба и мозъчен оток, дължащ се на прекалено високо кръвно налягане в черепа. Въпреки че трупът е намерен вчера, часът на смъртта е някъде между осемнайсет и двайсет и четири часа по-рано и това съвпада с времето, за което Лушън е могъл да стигне до Ноксвил. Причината да не сме сигурни дали убийството е дело на Лушън, е, че Бакстър е бил известен като скандалджия. Според разкритията на детективите от полицията на Ноксвил, изглежда, той бил кавгаджия открай време, както си спомнят повечето хора. Списъкът на онези, които са го мразели, е дълъг колкото телефонен указател. Убийството му може да е отплата от някой, с когото се е заяждал твърде често.

— Колата проверена ли е за пръстови отпечатъци? — попита Гарсия.

— Да. Никъде не са открити отпечатъци на Лушън.

— Няма ли камера за наблюдение на паркинга?

— Има няколко, но за наш лош късмет беемвето на Бакстър е било паркирано на сляпа точка. Нямаме видеозапис на случилото се. Имаме кадри, записани от камерите на входа и на изхода от паркинга. ФБР и Маршалската служба проверяват местонахождението на всяко превозно средство, което е влязло и излязло от паркинга в деня, когато е бил убит Бакстър.

— Попаднали ли са на нещо? — попита Хънтър.

— Все още не знаем — отговори Кенеди. — Идентифицирали са и са открили всяко превозно средство с изключение на две. — Директорът на НЦАНП бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тефтерче. — Червен форд мустанг с регистрационни табели от Нашвил и гарвановочерно ауди А6 с номера от Чарлстън.

— Чарлстън? — попита Карлос.

— Западна Вирджиния — потвърди Кенеди и продължи: — Фордът е регистриран на името на някой си Франк О’Брайън, трийсет и три годишен, от Литъл Рок, Арканзас. Той е музикант и от седем години живее в Нашвил. Успяхме да разберем, че О’Брайън изчезва от време на време — турнета, концерти, студийни записи, такива неща.

— Сам ли живее? — попита Гарсия.

— Да. Съседите му не са го виждали най-малко от два дни и никой, с когото разговаряхме, няма представа къде може да е. Не отговаря и на мобилния си телефон.

— Ами другата кола? — попита Робърт.

— Аудито е регистрирано на Алиша Камбъл, четиридесет и една годишна, от Чарлстън, независим консултант по ипотеки. Съпругът й Уорън Камбъл е адвокат. В утрото на бягството на Лушън от затвора господин Камбъл и съпругата му се скарали сериозно. Тя взела колата и оттогава никой не я е виждал и чувал. Алиша Камбъл също не отговаря на мобилния си телефон. В цялата страна е разпространен бюлетин за издирването на двете коли, но все още не е забелязана нито една от тях. — Кенеди отново пъхна тефтерчето в джоба си. — Проблемът е, че са изминали два дни от смъртта на Бакстър. Два дни, откакто са видени двете превозни средства. Дори ако Лушън е убил Бакстър и е карал или форда, или аудито, много вероятно е вече да е зарязал колата и да я е заменил с друга.

— А някой видял ли е Лушън? — попита Карлос. — Снимката от ареста му вече е показана навсякъде.

Кенеди въздъхна унило.

— Да, получихме над сто обаждания. Според тях Лушън е забелязан в цялата страна — Западна Вирджиния, Кентъки, Тенеси, Северна и Южна Каролина, Охайо, Индиана, Алабама, Ню Йорк… къде ли не. Ако искате вярвайте, но се обади един човек, който мисли, че го е видял в местен супермаркет в Аляска.

Хънтър изобщо не се изненада. Всеки път, когато по националните новини покажеха снимката на беглец, имаше стотици фалшиви обаждания, обикновено не от злоба, а защото хората наистина вярваха, че са видели човека на снимката. Фактът, че някои мислеха, че вероятно ще получат някаква награда за информацията, също допринасяше за големия брой обаждания, регистрирани от властите.

— Истината е, че Лушън бяга от повече от четиридесет и осем часа и ние нямаме представа къде може да е — продължи Кенеди. — Няма с кого да разговаряме. Той беше в затвора от три години и половина и не е общувал с външния свят. Не го е посещавал никой. Не е получавал и не е изпращал писма. Дори не се е обаждал по телефона нито веднъж. Няма и адвокат. Отказал се е от правото си на адвокат. Единствените хора, с които е говорил, след като е бил арестуван, са психолозите от Отдела за поведенчески анализ и няколко надзиратели, повечето от които впоследствие е убил.

Мобилният телефон на Хънтър завибрира в джоба на якето му. Той го извади и погледна екранчето — „непознат номер“.

— Един момент — каза Робърт на Кенеди и отговори на обаждането. — Детектив Хънтър, отдел „Свръхтежки убийства“.

— Здравей, Скакалец.

Сърцето на Хънтър спря да бие.

— Отдавна не сме разговаряли, стари приятелю.