Крис Картър
По следите на злото (106)

106.

Докато стоеше зад горящия склад, Лушън усещаше несигурността и безпокойството на Гарсия и знаеше, че трябва да се възползва от тях.

— Робърт не беше на втория етаж — увери го той.

— Глупости.

— Вярно е — възрази Лушън. — Само се замисли. Защо ще си правя целия този труд, ще поемам целия този риск и ще свърша цялата тази огромна работа, за да внеса толкова много болка и вина в живота на Робърт, ако смятах да го убия само няколко дни по-късно? Какъв е смисълът?

— Смисъл или не — рече Гарсия, — как е възможно Робърт да оцелее от такава експлозия?

— Защото аз исках така — отвърна Лушън и после набързо му обясни за капака в пода, който беше направил.

Стомахът на Гарсия се сви. Не знаеше какво да мисли.

— Губиш време — настоя Лушън. — Пушекът там вътре става все по-гъст, а огънят… — Той се изкикоти злорадо. — Замисли се. Робърт изкълчи или счупи глезена си, когато падна. Видях го с очите си. Дори да иска, измъкването оттам с този глезен ще бъде мъчителна борба.

Гарсия беше сигурен, че Лушън лъже, но беше ли готов да рискува? Ставаше дума за Робърт, най-добрия му приятел, партньора му от повече от десет години и човека, който беше спасил неговия живот и живота на Ана повече от веднъж.

Лушън беше прав — времето летеше.

— Робърт умира там вътре — спокойно отбеляза Лушън.

По дяволите, помисли си Гарсия и посегна към белезниците на колана си.

И в същия момент стомахът му се преобърна.

Когато се беше качил в колата си на паркинга на ГУП, той бе направил онова, което винаги правеше, когато си отиваше у дома — откачи белезниците и фенерчето си и ги хвърли на задната седалка.

— Мамка му!

— Няма проблем, ако не се притечеш на помощ на Робърт — каза Лушън. — В края на краищата, ако той умре, ти ще заемеш поста му, нали? Шеф на отдел „Свръхтежки убийства“ в лосанджелиската полиция. Висока длъжност, нали? Чуй, ако не кажеш на никого, че дори не си се опитал да спасиш партньора си, и аз ще си мълча, обещавам.

Да оставиш сам арестуван заподозрян, противоречеше напълно на полицейския протокол. Който и да беше задържаният, каквито и да бяха обстоятелствата… но вратичката тук беше, че процедурно Гарсия не беше арестувал Лушън. Беше му заповядал да спре и да вдигне ръце, но не го беше арестувал официално. Затова, щом Лушън не беше арестуван, тогава Гарсия нямаше да наруши протокола.

Лушън все още държеше ръце високо над главата си и гледаше как складът гори. Гарсия беше на три крачки зад него и се беше прицелил в тила му.

За разлика от Хънтър, Гарсия нямаше научна степен по психология, но не му и трябваше, за да разбере как действат психическото изнудване и манипулация. И Лушън се опитваше да направи точно това. Проблемът на Гарсия беше, че без белезници нямаше абсолютно нищо, никакво средство, с което да обездвижи Лушън.

Но кой казваше, че му трябва някакво средство?

— Майната ти — каза той и частица по-късно заби с всичка сила подметката на десния си ботуш в свивката на дясното коляно на Лушън.

Лушън почувства, че коляното му се размества. Кракът му се огъна под тежестта му и после напълно увисна и той се строполи на земята. Писъкът от болка, който нададе, можеше да събуди мъртъвците.

Треперейки в агония, Лушън най-после се обърна към Гарсия.

— Копеле! — изкрещя той, хвана с две ръце дясното си коляно и от устата му се разхвърчаха слюнки от гняв. — Ти счупи шибания ми крак!

Гарсия поклати глава.

— Не, нещо си се объркал. Ти падна, докато се опитваше да избягаш, и удари коляното си. — Гарсия млъкна и се усмихна. — А, да, удари и главата си.

С едно-единствено светкавично и много силно движение Гарсия стовари ръкохватката на деветмилиметровия си пистолет върху тила на Лушън.

Пред очите на Лушън се спусна мрак.