Робърт Хауърд
Кулата на слона (3)

2.

Светлината на факлите и пиянският гуляй се стопяваха зад гърба на кимериеца. Захвърлил разкъсаната си туника, той крачеше в нощта гол, ако не се брояха набедрената му превръзка и сандалите с високо завързани връзки. Движеше се с гъвкавата лекота на огромен тигър и стоманените му мускули преливаха под кафявата кожа.

Бе навлязъл в онази част на града, отделена за храмовете. Обграждайки го от всички страни, те блестяха под звездната светлина — снежнобели колони, златни куполи и сребърни арки — светилища на множеството заморски богове. Не се главоболеше с мисли за тях; знаеше, че религията на Замора, както всички неща на цивилизованите, отдавна улегнали хора, бе сложна, засукана и загубила по-голямата част от първичната си същност в лабиринт от условности и ритуали. Той беше прекарал часове, клекнал в дворовете на философите, вслушвайки се в аргументите на теолози и учители, и си бе тръгвал замаян, сигурен само в едно — че на всички тях им има нещо.

Неговите богове бяха прости и разбираеми: Кром им бе господар и живееше във висока планина, откъдето изпращаше живот или смърт. Беше безсмислено да се призовава Кром, защото бе мрачен, див бог и мразеше слабите. Но той даряваше мъжете със смелост в битката, с воля и мощ, за да победят враговете си, което според кимериеца бе всичко, което би трябвало да се очаква от който и да е бог.

Обутите му в сандали крака не издаваха нито звук по блестящия паваж. Не минаваха никакви пазачи — дори крадците на Маул отбягваха храмовете, понеже помнеха, че странни неща са сполетявали нарушителите. Пред себе си варваринът видя да се възвисява към небето Кулата на слона. Размишляваше защо ли е наречена така. Като че ли никой не знаеше. Той никога не бе виждал слон, но смътно разбираше, че става дума за огромно животно с опашки отпред и отзад. Това му бе разказал скитащ шемит, кълнейки се, че е виждал хиляди подобни животни в страната на хирканите, обаче всички знаеха какви лъжци са шемитите. Както и да е, в Замора слонове нямаше.

Блещукащото тяло на кулата студено се издигаше към звездите. На слънчевата светлина тя така ослепително светеше, че малцина издържаха на блясъка и хората разправяха, че е построена от сребро. Беше кръгла, тънка, съвършено цилиндрична, петдесет метра висока и горният й ръб искреше в светлината на звездите с големите скъпоценни камъни, с които бе обсипан. Кулата стоеше сред полюшващите се екзотични дървета на градина, засадена високо над нивото на града. Висока стена обграждаше тази градина, а пространството пред стената, на по-ниско ниво, бе опасано по подобен начин от друга стена. Не се виждаха никакви светлини; изглежда, че кулата нямаше прозорци, поне не над нивото на вътрешната стена. Само скъпоценните камъни лъщяха със студен блясък под звездната светлина.

Отвъд по-ниската външна стена имаше гъсти храсти. Кимериецът се прокрадна по-близо и застана пред бариерата, преценявайки я на око. Беше висока, ала той можеше да скочи и да се вкопчи с пръсти. После щеше да бъде детински лесно да се изкатери и прехвърли през нея, а той не се съмняваше, че по същия начин ще мине и през вътрешната стена. Но се поколеба при мисълта за странните опасности, за които се говореше, че дебнат вътре. За варварина тези хора бяха странни и загадъчни, те не бяха като него — даже не бяха от същата кръв, както живеещите още по на запад бритунци, немедийци, коти и аквилони, а той бе чувал за техните цивилизовани мистерии в миналото. Народът на Замора беше много древен и от това, което бе видял — много зъл.

Помисли си за Яра — върховния жрец, който извършваше странни магии в тази украсена със скъпоценни камъни кула. Косата на кимериеца настръхна, когато си спомни историята, разказана му от пиян паж в двора — как Яра се изсмял в лицето на един враждебно държащ се принц, поднесъл пред очите му ярък, зъл камък и как от дяволския камък изскочили заслепяващи лъчи, обвили принца, той изкрещял, паднал и се свил на малка изсушена буца. Тя се превърнала в черен паяк, който диво се замятал из залата, докато Яра не го смазал с пета.

Яра не излизаше често от своята вълшебна кула и когато го правеше, то бе, за да омагьоса някой човек или народ. Кралят на Замора се страхуваше от него повече от смъртта и гледаше винаги да е пиян, защото този страх бе повече, отколкото той можеше да издържи трезвен. Яра беше твърде стар — векове, казваха хората и добавяха, че щял да живее вечно заради магията на своя камък, който наричаха „Сърцето на слона“, очевидно с не по-добри причини от тези, поради които бяха кръстили неговото хранилище Кулата на слона.

Потънал в такива мисли, кимериецът изведнъж се притисна до стената. В градината някой ходеше с отмерена стъпка. Ушите му доловиха подрънкване на стомана. Значи оттук все пак минаваха пазачи. Кимериецът изчака, за да чуе дали няма да минат още веднъж, но над тайнствената градина се бе спуснала тишина.

Накрая любопитството го надви. Леко подскачайки, той вкопчи пръсти в перваза и с една ръка се изтегли на ръба. Легнал върху него, погледна надолу към широкото пространство между стените. Наблизо нямаше храсти, но непосредствено до вътрешната стена забеляза някакви грижливо подрязани храсталаци. Светлината на звездите падаше върху зелената морава, а някъде се чуваше ромоленето на фонтан.

Кимериецът предпазливо се спусна от вътрешната страна и изтегли меча си, оглеждайки се наоколо. Разтърси го неприятното чувство да стои така незащитен под звездната светлина и полека тръгна край извиващата се стена, скрит в сянката й, докато се изравни с храстите, които бе забелязал. Тогава, ниско приведен, хукна към тях и едва не се спъна в нещо, което лежеше свито в края на храсталака.

Бърз поглед наляво и надясно му подсказа, че няма враг — поне видим, и той се наведе да разгледа. С острото си дори на звездната светлина зрение видя, че това е як мъж в сребърна броня и шлем с кръст, каквито носеше заморската кралска гвардия. До него лежаха щит и копие и кратко взиране му разкри, че мъжът е удушен. Варваринът неспокойно се озърна. Разбра, че тъкмо този мъж бе чул да минава, докато стоеше скрит до стената. Бе изтекло малко време, ала въпреки това неизвестни ръце се бяха протегнали от тъмнината и удушили войника.

Напрягайки зрението си, той забеляза, че нещо почти незабележимо се движи през храстите близо до стената. Хвърли се натам, хванал меча си. Като пантера, прокрадваща се в мрака, не издаде нито звук, но въпреки това онзи, който дебнеше, го чу. Кимериецът смътно различи огромно тяло, долепено до стената, и изпита облекчение, че това поне е човек. После с ахване, което прозвуча като уплаха, другият рязко се извърна и направи движение подобно на мушкане, но отскочи, видял блясъка на отразената в меча на кимериеца звездна светлина.

— Ти не си войник — изсъска накрая странникът, — ти си крадец като мен.

— А ти кой си? — шепнешком попита кимериецът с подозрение.

— Таурус от Немедия.

Кимериецът свали меча.

— Чувал съм за тебе. Хората те наричат Царя на крадците.

Нисък смях се разнесе в отговор. Таурус беше висок колкото кимериеца, но по-тежък; имаше голям корем и бе дебел, ала всичките му движения издаваха трудно доловим магнетизъм, който личеше и в проницателните очи, живо проблясващи даже под звездната светлина. Беше бос и носеше намотано на ръката си тънко, здраво въже, на което имаше възли през равни интервали.

— Ти кой си? — прошепна той.

— Конан, кимериец — отговори другият. — Дойдох да видя дали мога да открадна брилянта на Яра, който хората наричат Сърцето на слона.

Конан почувства, че коремът на мъжа се тресе от смях, но той не беше подигравателен.

— В името на Бел, бога на крадците! — изсъска Таурус. — Мислех, че само аз имам смелостта да опитам това. И като си помислиш, че тези заморци се наричат крадци, ха! Конан, харесва ми куражът ти. Никога досега не съм споделял приключение, но, в името на Бел, ще опитаме това заедно, ако желаеш.

— Значи ти също си дошъл за камъка?

— Разбира се. Прехвърлих стената, когато онзи бе от другата страна на градината. Скрих се в храстите. Той ме чу или помисли, че е чул нещо. Щом дойде насам, не беше никак трудно да мина зад него и да го сграбча за шията, за да лиша глупака от живота му. Както повечето хора, той бе полусляп на тъмно. Добрият крадец трябва да има очи като котка.

— Направил си една грешка — каза Конан.

Очите на Таурус гневно блеснаха.

— Аз? Аз — грешка? Невъзможно!

— Трябвало е да изтеглиш тялото в храстите.

— Седнал новакът да учи майстора! Пазачите се сменят в полунощ. Ако мине някой да го потърси и го открие, те веднага ще изтичат при Яра да му изпеят новината. Това ще ни даде време да избягаме. А ако не го намерят, ще тръгнат да го търсят навсякъде и ще ни сгащят.

— Прав си — съгласи се Конан.

— Така. Сега внимателно. Губим време с тези проклети разправии. Във вътрешната градина няма пазачи, искам да кажа — пазачи хора, макар да има по-опасни часови. Те бяха онова, което дълго ме притесняваше, но накрая измислих начин да го заобиколя.

— Ами войниците от долната част на кулата?

— Старият Яра живее в помещенията над тях. По този път ще влезем и ние и, надявам се, ще минем. Ще се спуснем надолу по кулата и ще удушим Яра, преди да е издал звук, за да ни омагьоса с някоя от проклетите си магии. Поне ще опитаме. Шансът е да се превърнем в паяци или крастави жаби срещу богатство и власт над света. Всички добри крадци трябва да умеят да рискуват.

— Ще направя онова, което би сторил всеки — каза Конан, събувайки сандалите си.

— Тогава следвай ме — и извръщайки се, Таурус скочи, хвана се за ръба на стената и се изтегли отгоре й. Ловкостта му бе изумителна, като се има предвид огромното му тяло — той сякаш прелетя над зида. Конан го последва и притиснали се към широката горна част на стената, те заговориха шепнешком:

— Не виждам светлина — промълви Конан. Долната част на кулата изглеждаше съвсем като онази, която се виждаше извън градината — идеален блестящ цилиндър, без забележими отвори.

— Има хитро построени врати и прозорци — отговори Таурус, — но са затворени. Въздухът, който войниците дишат, идва отгоре.

Градината беше като басейн от сенки, където храсти и ниски дървета с разперени клони тъмно се полюшваха под звездната светлина. С изострените си сетива Конан усещаше очакващата ги заплаха, която се носеше над градината. Той чувстваше горещия поглед на невидими очи и долавяше тънък мирис, от който космите на тила му инстинктивно настръхваха, както настръхва козината на ловно куче при подушване на враг.

— След мен — прошепна Таурус, — дръж се отзад, ако ти е мил животът.

Извадил от джоба си нещо, което приличаше на медна тръбичка, немедиецът леко скочи на моравата от вътрешната страна на стената. Конан бе до него с изваден меч, но Таурус го бутна зад гърба си, близо до стената, без сам да показва желание да пристъпи напред. В позата му личеше напрегнато внимание, а погледът му, както и погледът на Конан, беше прикован върху храстите на няколко метра от тях. Те помръдваха, макар бризът да бе утихнал. И изведнъж две огромни очи светнаха над люшкащите се сенки, а отзад блеснаха в тъмнината и други огнени точки.

— Лъвове! — прошепна Конан.

— Да. През деня ги затварят в подземието под кулата. Ето, затова няма пазачи в тази градина.

Конан бързо преброи очите.

— Пет са, а може да има и още в храстите. Всеки момент ще се нахвърлят…

— Тихо! — изсъска Таурус, отдели се от стената внимателно, сякаш стъпваше върху остриета на бръсначи, и вдигна тънката тръбичка. Ниско ръмжене се надигна зад храстите и блестящите очи се придвижиха напред. Конан просто физически можеше да почувства големите лигави челюсти и опашките, които шибаха кафявите тела. Въздухът се изпълни с напрежение и кимериецът стисна по-силно меча си, очаквайки атаката и стоварващата се непреодолима тежест на гигантските тела. В този момент Таурус допря тръбичката до устните си и силно духна. От другия й край излетя дълга струя жълтеникав прах и образува плътен жълто-зеленикав облак, който се спусна над храстите, скривайки блестящите очи.

Таурус бързо изтича обратно при стената. Конан гледаше, без да разбира. Плътният облак се спусна над храстите, от които не се разнесе нито звук.

— Каква е тази мъгла? — попита неспокойно кимериецът.

— Смърт! — изсъска немедиецът. — Ако се появи вятър и я духне към нас, ще трябва да бягаме през стената. Но не, няма вятър, а вече се разсейва. Изчакай, докато не изчезне изцяло. Ако вдишаш от нея, това означава гибел.

След малко във въздуха бяха останали само призрачни жълтеникави облачета, които скоро изчезнаха, и Таурус подкани спътника си напред. Те се прокраднаха към храсталаците и Конан ахна. Там, в сенките, лежаха проснати пет големи кафяви тела със завинаги изгаснал огън в очите. Сладникава, гъста миризма се носеше във въздуха.

— Умряха без звук! — прошепна кимериецът. — Таурус, какъв беше този прах?

— Направен е от черен лотос, чиито цветове се полюшват в затънтените джунгли на Хитай, където живеят само жълтоглавите жреци на Юл. Тези цветове убиват всеки, който ги помирише.

Конан приклекна до големите тела, уверявайки се, че те никому не могат да навредят. Поклати глава; магията на екзотичните земи бе нещо тайнствено и ужасно за варварите на Севера.

— Защо да не убиеш по същия начин и войниците в кулата? — попита той.

— Защото това бе всичкият ми прах. И изобщо начинът, по който се сдобих с него, е достоен да ме направи най-големия крадец на света. Откраднах го от един керван на път за Стигия. Измъкнах го със златотъканата му торбичка под навитата на кълбо змия, която го пазеше, без да я събудя. Но тръгвай, в името на Бел! Цялата нощ ли ще прахосаме в разговори?

Те леко се прокраднаха през храстите към блестящата основа на кулата и там, в пълно мълчание, Таурус разви намотаното въже, на края на което имаше здрава стоманена кука. Конан разбра плана му и не задаваше въпроси, а немедиецът хвана въжето малко под куката и го завъртя над главата си. Конан опря ухо в земята и се вслуша, но не успя да чуе нищо. Очевидно войниците не бяха заподозрели присъствието на натрапниците, които не вдигнаха шум, по-голям от нощния вятър, полъхващ между дърветата. Ала варваринът бе обхванат от странно безпокойство, може би от обгръщащата ги миризма на лъвове.

Таурус хвърли въжето с плавно движение на силната си ръка. Куката полетя във въздуха нагоре и навътре по странен, труден за описване начин и се скри зад посипания със скъпоценни камъни перваз на горната площадка. Очевидно тя се закачи здраво за нещо, защото предпазливото подръпване, а после и силното опъване не дадоха признак на отпускане или провлачване.

— Късмет да стане от първия път — прошепна Таурус. — Аз…

Дивашкият инстинкт на Конан го накара рязко да се извърне, защото приближаващата ги смъртна опасност бе абсолютно безшумна. Един бърз поглед бе разкрил пред очите на кимериеца огромното светлокафяво тяло, което се издигаше към звездите, възвисявайки се за смъртоносен удар. Никой цивилизован човек не би могъл да постигне дори половината от скоростта на варварина. Мечът му ледено проблесна на звездната светлина, подкрепен от всеки грам мускули и самообладание. В следващия момент човекът и звярът се стовариха на земята.

Изричайки тихо неразбираеми проклятия, Таурус се надвеси над купчината и видя крайниците на спътника си да мърдат, докато той се мъчеше да изпълзи под огромната тежест, която отпуснато лежеше върху него. Бегъл поглед показа на немедиеца, че лъвът е мъртъв, с полуразцепен череп. Той хвана тялото, с негова помощ Конан го отмести встрани и се изправи на крака, все още стискайки меча си, от който капеше кръв.

— Ранен ли си, човече? — ахна Таурус, смаян от изумителната бързина, с която се разви този епизод, при който нещата висяха на косъм.

— Не, в името на Кром! — отговори варваринът. — Но никога в досегашния ми неспокоен живот не съм бил тъй на ръба. Защо това проклето животно не изръмжа преди нападението?

— Всички неща в тази градина са особени — каза Таурус. — Лъвовете нападат тихомълком, а така е и с останалите видове смърт. Хайде, ела. Макар и почти да не вдигнахме шум, войниците може да са чули нещо, ако не са заспали или пияни. Този звяр е бил в другата част на градината и се е отървал от смъртта на лотосовите цветове, но сигурно повече няма. Сега трябва да се изкатерим по това въже и едва ли има нужда да питам един кимериец дали може да го направи.

— Ако издържи тежестта ми — изсумтя Конан, изтривайки меча си в тревата.

— Ще издържи три пъти моята — отвърна Таурус. — Изплетено е от косите на мъртви жени, които измъкнах от техните гробници в полунощ, и е пропито със смъртоносния сок на дървото упас, за да е яко. Ще се кача първи, а ти ме последвай веднага.

Немедиецът стисна въжето и обхващайки го с крака, почна да се катери. Правеше го като котка, противно на привидната тромавост на голямото си тяло. Кимериецът го последва. Въжето се люлееше и въртеше, но това не пречеше на катерачите; и двамата имаха и по-опасни изкачвания преди. Високо над тях блестеше ръбът на кулата, издавайки се малко навън, така че въжето се спускаше може би на половин метър от стената — факт, който силно подпомагаше изкачването.

Все по-нагоре се катереха те в пълна тишина, а светлините на града се разстилаха все по-нашироко пред погледа им, докато се издигаха, и сиянието на звездите все по-силно помръкваше от блясъка на камъните по издадения ръб на кулата. И ето, Таурус протегна ръка, хвана се за перваза и се изтегли през него. Конан поспря за момент на самия ръб, омаян от големите студени камъни, чийто блясък заслепяваше очите му: диаманти, рубини, смарагди, сапфири, тюркоази, лунни камъни, поставени в блестящ обков от сребро. От разстояние техният различен блясък се сливаше в пулсиращо сияние, но сега, отблизо, те блещукаха с милион Дъгоцветни лъчи, хипнотизирайки го с искренето си.

— Това е фантастично съкровище, Таурус — прошепна той, но немедиецът нетърпеливо го прекъсна:

— Хайде! Ако вземем Сърцето, тези и останалите други неща ще бъдат наши.

Конан прекрачи през искрящия ръб. Площадката на върха на кулата бе малко под перваза. Тя бе плоска, изградена от някакъв тъмносин материал, примесен със злато, така че всичко това изглеждаше като огромен сапфир, поръсен с блестящ златен прах.

В другия край на площадката имаше нещо като стая, построена на покрива. Беше от същия сребрист материал, както стените на кулата, и стените й бяха нашарени с фигури, направени от по-малки скъпоценни камъни; единствената й врата бе златна, повърхността й — на люспи, украсени с камъни, блестящи като лед.

Конан хвърли поглед към пулсиращия океан от светлини, който се простираше далече под тях, после погледна Таурус. Немедиецът изтегляше въжето си и го намотаваше. Той показа на Конан мястото, където се беше забила куката — острият й връх бе попаднал под един огромен камък от вътрешната страна на перваза.

— Отново сме имали късмет — прошепна той. — Човек би помислил, че общото ни тегло е трябвало да изтръгне камъка. Тръгвай след мен, истинските рискове започват едва сега. Намираме се в леговището на змея, но не знаем къде лежи скрит.

Като дебнещи тигри те се прокрадваха по тъмния бляскав под и спряха пред искрящата врата. С ловката си и предпазлива ръка Таурус опита да я отвори. Тя се предаде без никаква съпротива и спътниците надзърнаха, готови за всичко. Над рамото на немедиеца Конан видя блестяща стая, стените, таванът и подът на която бяха посипани с големи бели камъни. Те ярко я огряваха и навярно бяха единственото й осветление. Изглеждаше, че тук няма никакъв живот.

— Преди да си отрежем всички пътища за отстъпление — изсъска Таурус, — иди до перваза и огледай всички посоки; ако забележиш войници в градината или нещо подозрително, върни се и ми кажи. Ще те чакам в тази стая.

Конан не видя особен смисъл в това и у него се зароди леко подозрение към спътника му, но направи, както Таурус бе поискал. Когато се обърна, немедиецът се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба си. Конан предпазливо отиде до ръба на площадката — на мястото, където се бяха изкачили, и не долови никакво съмнително помръдване в смътно различаващото се море от листа долу. Той се извърна към вратата… и изведнъж от стаята се чу приглушен вик.

Кимериецът скочи напред като ужилен. В този миг блестящата врата се разтвори и на прага, в студената светлина зад него, застана Таурус. Олюляваше се и устните му бяха полуотворени, ала от гърлото му се откъсна само дрезгав звук. Хващайки се за рамката на вратата, той изскочи на покрива и падна по лице, държейки се за гърлото. Вратата отзад се затвори.

Приклекнал като пантера, Конан не зърна нищо в стаята зад падналия немедиец в краткия момент, докато вратата остана отворена. Може би бе игра на светлината, но сякаш някаква сянка се стрелна по блестящия под. Нищо не последва Таурус извън стаята и Конан се надвеси над него.

Немедиецът гледаше нагоре с широко разтворени, изцъклени очи, в които имаше скрито удивление. Ръцете му се бяха вкопчили в гърлото, устните му бяха мокри и подпухнали и внезапно той се втвърди, а изуменият кимериец осъзна, че оня е мъртъв. Чувстваше, че Таурус е умрял, без да разбира от каква смърт. Конан впи поглед в загадъчната златна врата. В тази празна стая, между искрящите й от скъпоценни камъни стени, смъртта бе споходила принца на крадците със същата бързина и загадъчност, с които той се справи с лъвовете в градината долу.

Варваринът внимателно опипа полуголото тяло на мъжа, търсейки някаква рана. Но единствените следи от насилие бяха между раменете му, високо в основата на мощния врат — три малки ранички, които изглеждаха като че ли три пирона са били забити дълбоко в плътта и после издърпани. Ръбовете на раничките чернееха и се усещаше лека миризма на разлагане. „Отровни стрели?“ — помисли Конан, но в такъв случай те трябваше все още да бъдат забити.

Предпазливо се прокрадна към златната врата, бутна я с ръка и надзърна вътре. Стаята беше празна, обляна в студеното пулсиращо сияние на безчислените камъни. В самия й център видя някаква странна фигура — черен осмоъгълник, в чиято среда блестяха с червен огън четири скъпоценни камъка — за разлика от бялата светлина, излъчвана от останалите. В другия край на стаята личеше друга врата като тая, на прага на която той се намираше в момента, но без мотива от люспи. От онази врата ли бе дошла смъртта? И след като беше поразила жертвата си, пак през нея ли се бе оттеглила?

Затваряйки вратата зад себе си, кимериецът пристъпи в стаята. Босите му крака не издаваха нито звук по кристалния под. Вътре нямаше нито столове, нито маси, само три-четири копринени дивана, извезани със злато в мотив, напомнящ странни змии. Имаше и няколко обковани в сребро махагонови сандъка. Някои бяха заключени с тежки златни ключалки, а други — отворени, с отметнати назад резбовани капаци, разкриващи купища скъпоценни камъни в един безгрижен безпорядък на великолепие пред изумените очи на кимериеца. Конан тихо изруга; бе видял повече богатство, отколкото смяташе, че може да има на света, и главата му почна да се замайва при мисълта каква ще е стойността на камъка, който търсеше.

В този момент се намираше в центъра на стаята, придвижвайки се леко приведен, с едва наклонена глава, с насочен напред меч и изведнъж смъртта нанесе удар без звук. Летящата сянка, която се стрелна по пода, бе единственото предупреждение и само инстинктивното хвърляне встрани му спаси живота. За миг пред очите му се мярна нещо черно, космато и ужасно, стрелнало се покрай него с щракване на зъби, около които се виждаше пяна. Нещо се изсипа върху голото му рамо, нещо, изгарящо като капки течен огън от ада. Отскачайки назад, с вдигнат меч, той видя как ужасната твар се удря в пода, завърта се и се втурва към него със злокобна бързина — гигантски черен паяк, какъвто хората можеха да срещнат само в кошмарен сън.

Беше огромен като прасе; осемте дебели космати крака носеха великанското му туловище в устрема му напред; четирите му очи блестяха със зъл, ужасяващ разум, а от зъбите му капеше отрова, заредена с моментална смърт, както Конан разбра по изгарящата болка в рамото си, където бе изпръскан с няколко капки при неуспешния опит за удар. Това беше убиецът, спуснал се върху врата на немедиеца по едно въже на паяжината си от своето убежище в средата на тавана. Какви глупаци се бяха оказали само! Да не се сетят, че горното ниво ще се охранява също така добре, както и долното.

Тези мисли се стрелнаха през главата на Конан, докато чудовището нападаше. Той скочи високо във въздуха, паякът мина под него, извъртя се и нападна отново. Сега Конан отбягна атаката със скок встрани и нанесе удар като котка. Мечът му отсече един от косматите крака и той пак едва се спаси, когато чудовището се насочи към него за пореден път, щракайки зловещо със зъби. Този път създанието не продължи атаката си, а избяга по кристалния под, изкачи се по една стена на тавана и поспря там за момент, злобно гледайки го със зловещите си червени очи. След това без предупреждение се хвърли в пространството, изпускайки след себе си лепкава сива връв.

Конан се отдръпна, за да избегне носещото се към него тяло. После внезапно приклекна в последния момент и избягна заплитането си в летящата дебела паяжина. Той прозря намерението на чудовището и скочи към вратата, но то бе по-бързо и една лепкава нишка, хвърлена през вратата, го направи затворник. Конан не посмя да я разсече с меча си; знаеше, че веществото на нишката ще полепне по острието и преди да го освободи, чудовището ще е забило зъбите си в гърба му.

И така започна една безнадеждна игра, в която съобразителността и бързината на човека се поставяха на изпитание пред пъклената хитрост и светкавичност на гигантския паяк. Той вече не пробягваше по пода в опит за директно нападение, нито пък се хвърляше през въздуха към него. Сега паякът се мяташе по тавана и стените, опитвайки се да го обвие в дългите примки на сивите лепкави нишки на паяжината си, които хвърляше с дяволска точност. Тези нишки бяха дебели като въжета и Конан разбираше, че ако се заплете в тях, дори силата на отчаянието няма да бъде достатъчна, за да ги разкъса, преди чудовището да е нанесло удара си.

Дяволският танц заемаше цялото помещение и абсолютната тишина се нарушаваше само от учестеното дишане на човека, шума от бягащите му по пода боси крака и кастанетното потракване на чудовищните челюсти на съществото. Сивите нишки лежаха намотани по пода, висяха покрай стените, обвиваха се около сандъците и се спускаха като тъмни гирлянди от покрития със скъпоценни камъни таван. Бързите очи и мускули на Конан засега го спасяваха, макар лепкавите въжета да минаваха понякога толкова близо до него, че одраскваха голата му кожа. Но той разбираше, че не може винаги да ги избягва; трябваше не само да следи да не се докосва до провисналите от тавана нишки, но и да внимава къде стъпва, за да не се спъне в примките, намотани по пода. Рано или късно някоя от тях щеше да го обхване в прегръдката си на питон и тогава, увит като пашкул, той ще бъде оставен на милостта на чудовището.

Паякът пробяга по пода на стаята, размахвайки след себе си своето ужасно сиво въже. Конан подскочи високо и прелетя над един от диваните; паякът с рязка смяна на посоката се заизкачва по стената и въжето се вдигна от пода като живо, следвайки неговото движение и усуквайки се около глезена на кимериеца. Конан успя да си помогне с ръце при падането, трескаво дърпайки паяжината, която го задържаше като еластично менгеме. Косматият дявол се спускаше от стената, за да довърши жертвата си. Ужасен от мисълта за онова, което предстоеше да се случи, Конан сграбчи един от сандъците със скъпоценни камъни и го захвърли с все сила към паяка. Масивният снаряд улучи целта си точно в центъра й, между многото черни крака, разбивайки се в стената с глух влудяващ трясък. Кръв и зеленикава слуз пръснаха във всички посоки, а смазаното тяло падна на пода заедно с разпукания от удара сандък. Безформената маса лежеше сред блестящ куп от камъни, които я покриваха наполовина; косматите крака се движеха безцелно, а умиращите очи светеха с червени отблясъци измежду примигващите скъпоценности.

Конан яростно се огледа, но друга твар не се появи и той се зае да се освободи от паяжината. Веществото беше здраво залепнало за глезена и ръцете му, но накрая той все пак успя да се измъкне и, вземайки меча си от пода, се провря внимателно покрай сивите примки към вътрешната врата. Какви ли ужаси се криеха зад нея? Кръвта на кимериеца кипеше и след като бе стигнал дотук и преодолял толкова опасности, беше твърдо решен да види и мрачния финал на приключението, какъвто и да бъдеше той. И чувстваше, че камъкът, който търси, не бе измежду многото, тъй небрежно пръснати в блестящата стая.

Разчиствайки паяжината, която бе блокирала вратата, той установи, че тя, също както и другата, не е заключена. Питаше се дали войниците, които бяха някъде долу, все още не знаят за неговото присъствие. Все пак той се намираше високо над тях, а и ако се вярваше на слуховете, те трябва да бяха свикнали със странните шумове, които чуваха над главите си — зловещи звуци, писъци на ужас и агония.

В главата му се въртеше мисълта за Яра и той неспокойно отвори златната врата. Пред себе си видя само сребърни стъпала, водещи надолу, слабо осветени по неизвестен за него начин. Започна да се спуска, стискайки меча в ръката си. Не чуваше никакъв звук и след малко стигна до друга врата от слонова кост, с инкрустирани в нея кървавочервени камъни — хематит. Ослуша се, но не долови нищо отвътре, само тънка струйка дим се просмукваше лениво изпод вратата и разнасяше някаква екзотична, непозната на Конан, миризма. Зад него сребърната стълба се извиваше надолу, губейки се в тъмнината, и от този сенчест кладенец също не се чуваше никакъв звук — Конан изпита нереалното усещане, че е сам в тази кула, обитавана единствено от призраци и фантоми.