Робърт Хауърд
Гълъби от Ада (1)

Глава 1
Свирене в тъмнината

Грисвел се събуди внезапно. Всеки негов нерв звънеше и го предупреждаваше за опасност. Той учудено се огледа наоколо и не можеше веднага да съобрази къде се намира и какво прави тук. Голямата стая с висок таван и зееща камина му беше съвършено непозната, а лунната светлина едва проникваше през мръсните прозорци. Щом се освободи от паяжината на съня, веднага си спомни къде е и как попадна тук. Обърна глава и погледна своя компаньон, който спеше на пода до него. Джон Бранер изглеждаше само като неясна купчина в тъмнината, която едва сребрееше от луната.

Грисвел се опита да си спомни, какво го е събудило. Наоколо беше тихо. Само жалното ухане на кукумявката далеч в боровата гора нарушаваше тишината. Но ето че успя да хване изплъзващото се спомняне. Това беше кошмар, сън, до такава степен изпълнен със смътен ужас, че се събуди от страх. Споменът нахлу отново и живо обрисува отвратителното видение.

Но сън ли беше това? Трябва да е така, но той толкова се обърка с неотдавнашни действителни събития, че сега беше трудно да се разбере къде свършва реалността и къде започва фантазията. Макар че спеше, струваше му се, че отново преживява няколко часа наяве.

Сънят започна внезапно, веднага щом той и Джон видяха къщата, в която сега лежаха. Те пристигнаха с таратайката, която трещеше и подскачаше по стар изровен път сред боровите гори. Той и Джон се скитаха и търсеха приключения далеч от дома си в Нова Англия. Забелязаха тази стара къща с галерии и балкони, която се издигаше срещу залязващото слънце сред диви храсталаци. Къщата веднага прикова вниманието им. На фона на зловещо обагрения залез тя изглеждаше черна, застинала и мрачна.

Бяха ужасно уморени от друсането по горските рътлини през целия ден. Старата изоставена къща възбуди тяхното въображение с някогашното си великолепие и с пълния упадък. Те оставиха колата на пътя и когато се изкачваха по тясна пътека от тухли, почти обрасла в гъст буренак, над къщата литна ято гълъби и се понесе с див шум на крилата.

Дъбова врата беше увиснала на строшените панти. Дебел слой прах покриваше пода на широко тъмно антре и стъпалата на стълба, която води някъде нагоре. Те отвориха и влязоха в просторна, празна, прашна стая със святкащи паяжини по ъглите. Прах имаше навсякъде.

Казаха си, че би било добре да напалят огън в камината, но се отказаха. Слънцето залезе и бързо настъпи тъмнината, ужасна тъмнина от боровите гори, в които беше пълно с гърмящи змии, толкова опасни за човека. След като похапнаха, увиха се в одеяла до студената камина и моментално заспаха.

Практически всичко това се присъни на Грисвел. Той отново видя мрачната къща сред горите, видя полета на гълъбите, когато той и Джон вървяха по разбитата пътека към дъбовата врата. Той видя тъмната стая, в която сега лежаха, двете тъмни фигури, увити в одеяла върху прашния под. Това бяха той и неговият приятел. От този момент сънят леко се промени, излезе от реалността и се оцвети със страх. Той отново видя просторната прашна стая, едва осветена от сребристата лунна светлина — светлина, която идваше от някакъв скрит източник, тъй като в стаята нямаше прозорци. Но при слабата светлина той видя още три малки фигури, неподвижно висящи в редица и тяхното спокойствие и неподвижност вселиха смъртен ужас в душата му. Не се чуваше никакъв звук, но той чувствуваше присъствието на страха и безумието, притаени в тъмния ъгъл… И отново се пренесе в прашната стая с висок таван и сега лежеше срещу камината.

Той лежеше, увит в одеяло и напрегнато се вглеждаше в тъмния отвор на вратата и хола там, където лъч лунна светлина падаше върху стълбите от балконите на пет-шест крачки от него. И там, на стълбите, имаше някакво свито, уродливо същество, призрачна твар, която обаче не се виждаше в лъча на светлината. Но неясното жълто петно, което можеше да бъде лице, беше обърнато към него, като че ли нещото се притаи на стълбата и злобно разглеждаше него и Джон. Студен ужас го удари по нервите и той се събуди, ако наистина спеше.

Той премигна. Лунният лъч, както и преди, падаше върху стълбата, но там нямаше никаква уродлива фигура. Но страхът, донесен с ужасния сън, все още беше с него. Той направи няколко сковани движения, опитвайки се да събуди другаря си, лежащ до него, но внезапно разнеслият се звук го парализира.

Нещо свиреше на горния етаж. Свиреното беше зловещо и едновременно сладко, без определена мелодия — това просто беше свирене мелодично и пронизително. Такива звуци в изоставен дом сами по себе си бяха тревожни, а страхът на Грисвел премина в неизмерим ужас. До него се размърда Бранер, фигурата му смътно се очертаваше в тъмнината, главата му беше обърната към стълбата, също като че ли Джон се ослушваше. Свръхестественото свирене стана по-сладко и по-дяволско.

— Джон — прошепна Грисвел с пресъхнали устни.

Той искаше да извика, да обясни на другаря си, че на стълбата има нещо и че това нещо не обещава нищо добро, че те трябва незабавно да напуснат тази къща. Но гласът му замря в пресъхналото гърло.

Бранер стана. Неговите обувки рязко тропаха по пода, когато той уверено тръгна срещу неизвестното зад вратата. Без да бърза той премина през стълбата и се смеси със сенките, които се сгъстиха до стълбата.

Грисвел лежеше, не беше в състояние да помръдне. Беше объркан. Но кой свиреше горе? Грисвел видя Джон, видя как върви целенасочено загледан в нещо, което Грисвел не можеше да види горе зад стълбата. И лицето му не беше лице на лунатик. Джон премина през ивицата светлина и изчезна от полето на зрението на Грисвел, макар че той се опита да извика след него. Едва чут шепот — това беше всичко, което можа да издаде.

Свиренето премина на по-ниска нота и замря. Грисвел слушаше как стълбата скърца под съразмерните крачки на Джон. Сега той влезе в антрето горе, тъй като Грисвел чуваше шума на неговите стъпки точно над себе си. Внезапно шумът на стъпките се прекъсна и настъпи тишина, като че ли цялата нощ задържа дъха си.

Точно тогава ужасен вик разцепи тишината и накара Грисвел да подскочи на пода.

Странното вдървяване, което така дълго го правеше неподвижен, сега се сломи. Той би тръгнал към вратата и се постара да дойде на себе си. Стъпките отгоре се възобновиха. Джон се връщаше. Той не бягаше. Стъпката му беше по-твърда и по-съразмерна от преди. Отново заскърцаха стъпалата на стълбата. Ръката, която държеше перилата, се виждаше добре в ивицата лунна светлина. Другата — чудовищен страх скова Грисвел, когато той видя, че другата ръка държеше малка брадва, която смътно блестеше на призрачната светлина. Беше ли това Бранер, този, който сега слиза по стълбата?

Да! Фигурата му попадна под снопа лунна светлина и Грисвел го позна. Ясно се виждаше лицето на Бранер и ужасен вик се откъсна от устните на Грисвел. Лицето на Джон беше безкръвно, сякаш това беше лице на мъртвец, и струйки кръв се стичаха по страните му. Очите му бяха като стъклени и дълбоко вкопани, а кръвта се стичаше от дълбока рана, която минаваше по върха на главата и разделяше черепа на две.

Грисвел не помнеше как точно е успял да се измъкне от тази проклета къща. Паметта беше запазила само откъслечни възпоминания за това, как скочи през оплетения в паяжина прозорец върху рохката земя, как слепешката тичаше по поляна към чернеещата стена на боровете. В небето висеше луната, която той видя сякаш в кървавочервена мъгла, а в главата му нямаше капчица здрав смисъл.

Някаква искрица разум се върна, когато той видя до пътя колата. В света, който внезапно стана кошмар, това беше предметът, отразяващ обективната реалност. Но само щом се докосна до вратата, чу отвратително сухо шумолене. Той отскочи назад. Люлееща се маса се надигна от седалката на шофьора, размота се на пръстени, пронизително изсъска и раздвоеният език блесна на лунната светлина.

С вик на ужас се хвърли да бяга без посока. Парализираният му мозък не беше в състояние да мисли. Подчиняваше се на една-единствена мисъл: да бяга, да бяга, да бяга.

Черните стени на боровете неспокойно се люлееха около него. Той беше в плен на илюзии и му се струваше, че е все на едно и също място. Но ето че още някакви звуци проникнаха през мъгливата пелена, обвила мозъка му: насечен неумолим тропот зад него. Като обърна глава видя, че нещото го настига — куче или вълк, не можеше да определи в тъмнината. Очите на това същество горяха като топки със зелен пламък. Задъхан, затича още по-бързо, премина завоя на пътя и там чу пръхтене на кон, видя го и до него достигна псувнята на конника. В ръцете на непознатия блесна желязо.

Грисвел грабна поводите като спасителен пояс и падна изнемощял.

— За бога, помогнете ми! — той едва си поемаше дъх. — Това е твар! Тя уби Бранер, а сега мен ме преследва! Погледнете!

Две еднакви огнени топки светеха през храсталаците до пътя. Конникът изруга и Грисвел буквално оглуша от трясъка на револвер. Огнените искри изчезнаха и конникът, като изтръгна поводите от ръцете на Грисвел, се понесе към завоя. Клатейки се, Грисвел успя да се надигне. Ръцете и краката му трепереха. Конникът не се виждаше няколко минути, а след това се върна с галоп.

— Вървете по средата на пътя, — каза той. — По-скоро това беше горски вълк, макар че не съм чувал той да преследва хора. А вие знаете ли какво беше това?

В отговор Грисвел леко поклати глава. Конникът ясно се очертаваше на лунната светлина, гледаше Грисвел отгоре и стискаше димящия пистолет в ръка. Той беше здрав, набит, среден на ръст, и съдейки по широкополата му шапка и по обувките, беше тукашен. А облеклото на Грисвел веднага показваше, че е чужденец.

— Какво значи всичко това?

— Не зная, — безпомощно отговори Грисвел. — Казвам се Грисвел. Аз и Джон Бранер пътешествуваме заедно. За нощуване се спряхме в една изоставена къща.

Боже мой! — извика той. — Сигурно съм се побъркал! Нещо се появи и гледаше от стълбата — нещо с жълто лице. Мислех, че всичко това ми се е присънило, но изглежда, че всичко е било действителност. След това някой отгоре започна да свири, Бранер стана и тръгна към стълбата също като хипнотизиран. Аз чух как той извика, или нещото завика, а след това той започна да слиза надолу по стълбата с окървавена брадва в ръце! И боже мой, сър, той беше мъртъв! Главата му беше разсечена наполовина. Видях неговия мозък и съсирена кръв и това беше лице на мъртъв човек. Но той слизаше по стълбата! Бог ми е свидетел, не лъжа. Джон Бранер беше убит в тъмния хол горе, а след това мъртвото му тяло слизаше надолу по стълбата!

Конникът нищо не отговори на този несвързан монолог. Той седеше като статуя и профилът му ясно се очертаваше на фона на звездното небе. А Грисвел не можеше да види израза на лицето му, тъй като то беше скрито под широката периферия на шапката.

— Вие мислите, че съм побъркан? — каза той безпомощно. — Изглежда, че е така.

— Не зная какво да мисля, — отговори конникът. — Тук само една къща прилича на вашето описание — чифликът Блесонвил. Ще проверим. Името ми е Танер. Шериф съм на това графство и сега се връщам у дума.

Той скочи от коня и застана до Грисвел. Оказа се по-нисък от слаб англичанин, но много по-здраво скроен. Имаше някаква природна решителност в неговата осанка и увереност в собствените сили. Той беше опасен съперник за всеки човек, който се осмели да хвърли предизвикателство към шерифа.

— Вие боите ли се да се върнете обратно към тази къща? — попита шерифът. Грисвел потрепери от преживения ужас, но у него вече заговори упоритостта на предците му — пуритани.

— Мисълта за това, че отново ще видя този дом и ще преживея целия ужас още един път, ме довежда до състояние, близко до припадък. Но бедният Бранер! — той пак започна да се задавя от думите. — Трябва да намерим тялото му! Боже мой! — извика той, когато целият ужас на създалото се положение стигна до него. — Какво ще намерим? Щом мъртъв човек ходи, то…

— Ще видим, — флегматично каза шерифът, като омота поводите около лявата си ръка и презареди револвера. Бавно тръгнаха към къщата.

Кръвта на Грисвел замръзна при мисълта какво могат да открият. Целият се разтрепери.

— Боже мой, колко зловеща изглежда тази къща на фона на черните борове! Тя изглеждаше ужасно и тогава, когато ние се изкачвахме по старата стълба и видяхме гълъби, които излетяха от балкона на стълбата.

— Гълъби ли? — Танер му хвърли бърз поглед. — Вие видяхте ли гълъби?

— Да, разбира се. Те бяха много и бяха кацнали на парапета.

Известно време ходеха мълчаливо, след това Танер каза:

— В това графство е преминал целият ми живот. Минавал съм покрай тази къща хиляди пъти по всяко време на денонощието. Но никога тук не съм видял гълъби.

— Те бяха много, — повтори изумен Грисвел.

— Срещал съм хора, които се кълнат, че са виждали гълъби на балкона точно при залеза, — бавно проговори Танер. — Но всички, освен един, бяха негри. Той беше бродяга. Напалил на двора огън с намерение да пренощува. Та той ми разказа за гълъбите. Аз отидох там на следващата сутрин. От огъня беше останала пепел, канче и скара, на която е пекъл свинско. А одеялото му изглеждаше така, сякаш никой не е спал върху него. От тогава никой не го видя. Това беше преди дванадесет години. Негрите казват, че виждат тук гълъби, но никой не рискува да дойде между залез и разсъмване. Те казват, че гълъбите — това са душите на Блесонвилите, пуснати от ада през нощта. Негрите казват, че червеното зарево на запад, това било отблясък от ада, защото вратите му били отворени, когато Блесонвилите излитат.

— Но кои са тези Блесонвили? — треперейки попита Грисвел.

— Някога те са владеели тази земя. Англо-френска фамилия. Дошли са тук от Вест-Индия дълго време преди купуването на Луизиана. Гражданската война ги унищожила, както и мнозина други. Някои били убити през време на войната, а болшинството умрели. Никой не живее в имението от 1890 година, когато мисис Елизабет Блесонвил, последна от рода, избягала от стария дом, като че ли бил чумна яма, и никога повече не се е връщала тук. Това вашата кола ли е?

Те се спряха до колата и Грисвел мрачно се загледа в старата къща. Прашните стъкла бяха празни и бели, но не му изглеждаха непрозрачни. Струваше му се, че нечии очи жадно се вглеждат в него през затъмнените стъкла. Танер повтори въпроса.

— Да. Но внимавайте, на седалката има змия. Или беше там.

— Сега няма нищо, — измърмори Танер, привърза коня си и от дисагите на седлото извади електрически фенер. — Хайде да погледнем.

Те закрачиха по изпотрошената тухлена пътека. Грисвел почти настъпваше по петите шерифа, сърцето му биеше учестено. Вятърът носеше мирис на разложение и изсъхнала растителност. На Грисвел му прилоша от отвращението, което изпитваше към тези ненавистни черни гори, към този древен дом на плантатори, в който се криеха забравени тайни на робството, на кърваво високомерие и загадъчни интриги. Той винаги си е мислил за Юга като за слънчева и весела страна, обвявана от лек ветрец, миришеща на подправки и топли цветя, където животът тече спокойно под ритъма на черния народ, пеещ на памуковите плантации и къпещ се в слънцето. Но сега му се показа другата страна, за която той и не подозираше — страна тъмна и мрачна, изпълнена със страх и това го отблъскваше.

Дъбовата врата изглеждаше, както и преди, а тъмнината вътре се усили благодарение на фенерчето. Лъчът проряза тъмнината в антрето и се плъзна нагоре по стълбата. Грисвел затаи дъх и стисна юмруци. Но там нямаше никаква сянка на безумие. Танер влезе вътре, стъпвайки меко, като котка, държейки в едната ръка фенерчето, а в другата револвера.

Когато той насочи отново своето фенерче към стъпалата на стълбата, Грисвел извика, почти губейки съзнание от ужас.

Следа от кървави петна имаше по пода, пресичаше одеялото, в което спеше Бранер и което беше между вратата и одеялото на Грисвел. И на същото място лежеше ничком Джон Бранер. Неговата разцепена глава се виждаше ясно при светлината на фенерчето. Ръката му все още стискаше брадвата и острието й беше в одеялото на Грисвел.

Мигновено нахлулата тъмнина погълна Грисвел. Без да се съобразява с каквото и да било, залитайки се помъкна нанякъде, но Танер навреме го хвана за ръката. Когато отново можеше да вижда и да чува, стана му лошо и навел глава над камината, започна да стене. Танер обърна лъча на фенерчето право в очите му. Само гласът на шерифа се чуваше зад светещия облак, а самият той не се виждаше.

— Би било дяволски умно, ако вие бяхте използвали друга брадва.

— Но аз не съм го убил — простена Грисвел. — Не смятам и да говоря за самозащита.

— Което ме и изненадва — честно призна Танер и се изправи. — Да се измисли такава идиотска история, за да докажете своята невинност? Хм! Реалният убиец все пак би разказал логична история. Н-да… Капките кръв идват от вратата. Тялото е влачено, а може би — не. Подът не е изцапан. Вероятно сте го донесли тук, след като сте го убили на друго място. Но в такъв случай защо няма кръв по дрехите ви? Разбира се, вие сте ги сменили и сте си измили ръцете. Но този младеж е умрял съвсем скоро.

— Той слезе по стълбата и премина през стаята — безнадеждно каза Грисвел. — Той е дошъл да ме убие. Видях го, когато залитайки слизаше по стълбата. Той е ударил точно на онова място, където бих лежал, ако не се бях събудил. Това е прозорецът, през който скочих. Виждате, той е счупен.

— Виждам. Но щом той е вървял, защо сега не ходи?

— Не зная. Много ми е лошо и сега не мога да мисля, както трябва. Страхувам се, че ще стане от пода, където сега лежи, и ще започне да ме преследва. Когато чух шума от краката на вълка, на мен ми се стори, че това е Джон, който тича в нощта със своята кървава брадва и окървавена глава, с дяволска усмивка на устните.

Зъбите на Грисвел затракаха, когато отново започна да преживява целия този ужас. Танер безцелно местеше светлината по пода.

— Капки кръв водят към хола. Да се качим горе и да проследим целия път.

Грисвел потрепери.

— Те нагоре ли водят?

Очите на Танер светнаха.

— Плашите ли се да вървите след мен?

Лицето на Грисвел стана сиво.

— Да. Но аз все едно ще отида — с вас или без вас. Тази твар, която е убила бедния Джон, може все още да се крие горе.

— Дръжте се зад мен — заповяда Танер. — Ако някой ни атакува, оставете ме да действам аз. Но за нашата безопасност, предупреждавам ви, стрелям по-бързо от скок на котка и улучвам. И ако имате някакви задни мисли, оставете ги.

— Не ставайте идиот! — презрението взе връх над страха му.

— Искам да бъда честен — каза Танер. — Засега не ви обвинявам и не искам това. Дори наполовината от разказаното да е истина, то вие сте преминали през адски изпитания и не искам да бъда груб с вас. Но сам виждате, че е трудно да се повярва всичко, което казвате.

Грисвел уморено поклати глава, с което показваше, че всичко е разбрал. Те влязоха в хола и се спряха в подножието на стълбата. Тънка нишка от червени капки ясно се виждаше на плътния слой прах и водеше нагоре по стълбата.

— Следи от човешки крака в праха — тихо каза Танер. — Вървете по-бавно, трябва да бъда уверен в това, което виждам, защото ние ще ги изтрием, качвайки се нагоре. Хм! Един чифт следи водят нагоре, а другият — надолу. Един и същи човек. Следите не са ваши. Бранер е бил по-едър от вас. Капки кръв навсякъде — кръв по перилата, като че ли човек се е опирал върху тях с окървавена ръка — петно от вещество, което изглежда като мозък. Но какво…

— Той слезе по стълбата, когато вече беше мъртъв — Грисвел трепна, шарейки с ръка напред. — С едната ръка се опираше на перилата, а с другата стискаше брадвата, с която е бил убит.

— Или е бил свален долу, — измърмори шерифът. — Но къде са следите?

Те влязоха в горния коридор — голямо, празно и прашно помещение, където разкривените от времето прозорци отчасти пропускаха светлина и където светлината от фенерчето се загуби в просторното помещение. Грисвел трепереше като лист. Тук сред тъмнина и кошмари е умрял Джон Бранер.

Очите на шерифа странно блестяха при светлината на фенера.

— Някой свиреше оттук, отгоре, — прошепна Грисвел. — Джон дойде насам, като че ли някой го повика.

— Следите водят в дъното на хола. Същите следи, както и на стълбата. Същите отпечатъци… Боже!

Зад него Грисвел сподави вик, тъй като видя онова, което предизвика възклицанието на Танер. На няколко фута от началото на стълбата следите на Бранер свършваха, а след това, завивайки, отиват в противоположна посока. И там, където следите се обръщат, се виждаше огромна локва кръв върху прашния под и срещу нея свършваха други следи — следи от боси крака, тесни, но с криви палци. Те също водеха от това място, но вече в дъното на хола.

Танер се наведе над тях.

— Следите се срещат! И именно тук, където има кръв и мозък по пода! Бранер е бил убит тук, в това няма никакво съмнение. С удар от брадва. Следите от босите крака се срещат със следите от обувките, а след това обувките слизат надолу по стълбата, а следите от босите крака се връщат обратно, в дъното на хола.

Той посочи с фенерчето към прохода. Следите от краката изчезнаха в тъмнината, извън светлината на фенерчето.

— Да предположим, че вашата умопобъркана история е истина, — като че ли на себе си каза Танер. — Това явно не са вашите следи. Изглеждат като женски. Да предположим, че някой е изсвирил и Бранер се е отправил нагоре, за да разбере каква е работата. Да предположим, че някой го е срещнал в тъмнината и му е разсякъл главата. Но ако е така, защо Бранер не лежи там, където е бил убит? Може ли той да издържи така дълго, че да успее да вземе брадвата от убиеца и да слезе с нея долу?

— Не, не! — възкликна Грисвел — Видях го на стълбата. Той беше мъртъв, в това няма никакво съмнение! Човек не може да издържи и минута при такава рана!

— Вярвам, — прошепна Танер. — Обаче какъв смисъл има да се приложи в живота този щателен план, за да се избегне наказанието за такова престъпление, когато, ако се позове на самоотбрана, би било къде, къде по-сигурно. Нито един съд не би повярвал на тази история. Е, какво, хайде да проследим и за други следи. Те водят към хола… Дявол да го вземе, какво е това?

Ледената ръка на страха стисна душата на Грисвел, когато той видя, че светлината на фенерчето започна да помътнява.

— Батериите са съвсем нови, — промърмори Танер и за първи път Грисвел улови нотки на страх в гласа му. — Хайде да се махаме оттук и колкото може по-скоро.

Светлината стана съвсем мъждива. Като че ли тъмнина ги прихлупи от ъглите на стаята. Танер се отдръпна назад и побутваше пред себе си препъващия се Грисвел, стискайки револвера. От тъмнината на хола Грисвел чу звук, също като от внимателно отваряне на врата. И внезапно тъмнината около тях завибрира с опасност. И Грисвел беше уверен, че Танер също я чувствува — тялото на шерифа се напрегна и се втвърди.

Но и двамата не се поддадоха на паниката и без суетене тръгнаха към стълбата. Вървейки след Танер, Грисвел се стараеше да сподави растящия ужас, който го караше да се развика и да се хвърли в безумно бягство. Невероятна мисъл се мярна в главата му и се обля в пот.

„Ами ако мъртвият човек се спотайва на стълбата и излезе срещу тях със смъртна усмивка и с вдигнат меч в ръка?“

Това предположение така го ужаси, че той едва се осъзна, когато вече бяха в хола на първия етаж. И тук имаше още една изненада — светлината на фенерчето стана по-ярка и засвети с пълна сила. Но щом Танер обърна лъча назад, светлината не можа да пробие мрака, който също като димка скриваше горната част на стълбата.

— Проклетата работа, като омагьосана — мърмореше Танер. — С какво друго може да се обясни подобен фокус?

— Осветете стаята — помоли Грисвел. — Да видим, ако Джон…, ако Джон…

Той не можеше с думи да изрази своята дива мисъл, но шерифът го разбра.

Лъчът светлина заскача по стаята и Грисвел никога не би могъл и да предположи, че видът на окървавеното тяло на убития човек може да му достави такова облекчение.

— Той е неподвижен — проговори Танер. — И ако е ходил, след като е бил убит, то от онзи момент повече не е ставал. Но това…

Той отново обърна лъча на фенерчето към стълбата, вгледан в плътната тъмнина нагоре. Три пъти той вдига оръжието и Грисвел прочете мислите му. Шерифът се колебаеше. Отчаяно му се искаше да се хвърли нагоре по стълбата и да се срещне лице в лице с опасността, но го удържаше здравият смисъл.

— Не мога да го направя в тъмното, а имам предчувствието, че светлината отново ще угасне.

Обърна се и погледна Грисвел право в лицето.

— Не си струва да се предизвиква съдбата. В този дом има нещо дяволско, но не се знае какво е. Уверен съм, че вие не сте убили Бранер. Но неговият убиец — кой или какво — сега се намира горе. Много от вашите приказки са истински безсмислици, но когато току-така, без причина, гасне фенерът… Не вярвам тази твар горе да има човешки произход. Никога не съм се плашил от тъмнината, но сега не можеш да ме накараш на никаква цена да отида там. Да почакаме да се съмне. Малко време остава. А дотогава да покараулим навън, на балкона.

Звездите вече бледнееха, когато излязоха. Танер седна на балкона с лице към вратата и с револвер в ръка. Грисвел седна до него, опрял гръб на колоната.

Той затвори очи, зарадван от хладния ветрец, който изстуди пулсиращия му мозък. Изпитваше смътно чувство за нереалност. Намираше се в чужда страна и тя внезапно обърна към него тъмната си, опака страна. Сянката на пантите се мяркаше пред него, а в този ужасен дом лежеше мъртво тяло — тялото на Джон Бранер. Сякаш сънят продължаваше. И всички тези видения се мятаха в неговия мозък, докато не отстъпиха пред сивия здрач и неочакван сън успокои уморената му душа.

Той се събуди при бялата светлина на утрото, целия преизпълнен със спомените за ужасно преживяната нощ. Мъглата се носеше до върховете на боровете, на безформени кълба се стелеше по разбития път.

Танер го разтърси за рамото.

— Събудете се! Вече съмна!

Грисвел стана, потрепервайки от утринната влага. Лицето му беше посърнало и изглеждаше много по-стар.

— Готов съм. Да отидем на стълбата!

— Вече бях там! — очите на шерифа пламтяха. — Вие спяхте. Отидох там в ранни зори. И не намерих нищо.

— А следите от босите крака?

— Изчезнали са!

— Изчезнали ли?

— Да. Прахът беше изтрит по целия хол, като се започне от онова място, където свършват следите на Бранер. Никакви улики. Не се чу нито звук. Обиколих цялата къща, но не намерих нищо подозрително.

Грисвел се ужаси от мисълта, че той е спал сам на двора, докато Танер е правил изследванията си.

— Какво да правим? — попита той с безпокойство. — Заедно с изчезването на следите изчезна и единствената ми надежда да докажа верността на тази история.

— Ще вземем тялото на Бранер в полицейския участък, — отговори Танер. — Цялата отговорност вземам върху себе си. Ако властите узнаеха как стоят нещата, те в никакъв случай не биха настоявали за вашето заключение и присъда. Аз не вярвам, че вие сте убили Бранер, но нито съдията, нито адвокатът, нито съдът на заседателите ще повярват в това, което се е случило с вас. Аз всичко ще наглася както си знам. Не смятам да ви арестувам дотогава, докато не разберем тази работа. Нищо не казвайте за това, което стана тук. Аз просто ще кажа на съдията, че Джон Бранер е бил убит от неизвестна банда и ще се заема с разследването на това дело. Не бихте ли искали да се върнете в тази къща, за да прекарате тук нощта? Трябва да се преспи в стаята, където сте спали вие и Бранер през изминалата нощ.

Грисвел побледня, но въпреки всичко отговори така, както биха отговорили неговите предци:

— Да!

— Тогава хайде. Помогнете ми да пренесем тялото в колата.

Душата на Грисвел се отврати при вида на безкръвното лице в студената светлина на зората и усещането за вкочанясала плът. Мъглата сякаш всичко обвиваше със сиви дрипи, когато те носеха ужасния товар през полянката към колата.