Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (64)

48
Софи

Монако

Когато слизам от колата, въздухът е свеж. Бризът, който вълнува листата на палмите, както и полата ми, е изпълнен със спомени: солена вода и топовни салюти, шампанско и ягоди, „Сърцето на принцесата“. Всичко това все още е тук, сякаш стените на този прочут розов замък продължават да помнят по-хубави, по-щастливи времена. Приглаждам ръкавиците, оправям шапката си и се навеждам малко, за да се огледам в страничното огледало. Слагам още леко червило на устните си. Искам да изглеждам хубава пред нея.

Намятам раменете си със сакото и се нареждам на дългата опашка, която се извива през портите на двореца. Никой не говори. Стоим в почтително мълчание, всеки сам със скръбта и мислите си.

Време е за спомени. И в мислите си се връщам към един друг ден, когато стоях тук, чаках търпеливо и се чудех дали Джеймс ще се появи. Тогава камбаните биеха тържествено в чест на принцесата! Усмихвам се леко, като си спомня за онези благословени дни, които преживяхме в този град, изпълнен с любов. Въздишам и облекчавам малко напрежението в раменете си. Трудно ми е да съм тук. Трудно ми е да си спомням. Минава цял час, а сме се придвижили съвсем малко напред.

Вдигам ръка и нагласявам брошката върху ревера на сакото си в правилно положение. Брошката, която Грейс ми подари. Спомен — бе написала в бележката тя. Спомен за деня, в който се срещнахме. Сега всички нейни думи придобиват особена острота. Всички изречения, които беше изрекла във филмите си. Всички мъдри мисли, които бе казала в безбройните интервюта, дадени през годините. Но думите, които аз помня повече от всичко, са онези, които ми прошепна в деня на сватбата си. Мисля, че жените могат да направят всичко, което решат.

Пазих и носех тези думи в себе си през последните десетилетия, като вземах сама решенията и избирах пътя си. Невинаги ми беше лесно, често бях самотна, но винаги гледах напред. Никога назад.

Камбаните на катедралата започват да бият отново.

Опашката се премества напред. Аз влизам вътре.

Приближавам с колебливи стъпки към ковчега. Искам да я видя, но не мога. Не и така.

За целия свят тя изглежда сякаш спи. На лицето й няма никакъв белег, никакви видими следи от жестоката катастрофа, която отне живота й. Принцесата на Монако. Любимката на Холивуд. Майката. Съпругата. Жената, от чийто кръг приятели и съветници някога и аз самата бях част.

Без значение колко дълго гледам ковчега от абаносово дърво, открит до кръста, за да могат поданиците й да отдадат последна почит, не мога да повярвам. Никой не може. Нищо няма смисъл. Навеждам глава и казвам една молитва, докато минавам бавно напред, неспособна да приема ужасяващата неподвижност и тишина от тази жива и жизнерадостна жена, която познавах. И все пак, дори в смъртта, тя е такава, каквато бе в живота: красива, елегантна, ведра.

Ароматът на орхидеите, които украсяват дантелите в ковчега й, изпълва въздуха, класически цветен със следа от ванилия и лимон. Затварям очи и вдъхвам, представяйки си съвсем точно страницата в моята тетрадка: „Орхидеи за любов, красота и сила“. Невъзможно да бъдат дестилирани в задоволително количество, за да се улови аромата. Любов. Красота. Сила. Всичко, което притежаваше принцеса Грейс.

Потискам ридание, като отварям очи, за да я погледна за последен път. Бялата й дантелена рокля с висока яка ми напомня за роклята, която носеше на сватбата си. Никога не е имало по-красива булка от нея и аз бях там, за да я видя. Една усмивка трепва на устните ми при този спомен, въпреки сълзите, които се стичат по лицето ми. Какъв подарък ми направи животът, когато мис Кели влезе в моя бутик в Кан! Коя от нас можеше да си представи тогава какво значение щеше да има тази вихрена седмица за нашето бъдеще? Тя — бъдещата принцеса. Аз — затруднената млада жена на прага на нещо необикновено. Двете идвахме от толкова различни светове и все пак, когато всичко друго ни бе отнето, се оказа, че не сме чак толкова различни.

Прекръствам се, прошепвам тихо молитва и се отдалечавам.

Ехото от тъжните стъпки отеква под високите сводове на величествената катедрала, тишината бива нарушена единствено от скръбни въздишки, от мрачната болка на нашата колективна мъка и от натрапчивата песен на камбаните от тринайсети век, които звънят, за да отбележат траура на цялото княжество.

Докато чакам търпеливо, за да се подпиша в книгата за съболезнования, мисля какво да напиша. Но как мога да изразя онова, което наистина искам да кажа: че я познавах, че й се възхищавах, че я разбирах така, както малко хора я разбираха. Мислите ми обаче биват прекъснати, когато вземам химикалката и преди да започна да пиша, прочитам няколко от посланията, написани от опечалените преди мен. Едно от тях ме кара да спра да дишам.

Au revoir, мила принцесо. Джеймс Хендерсън.

По кожата ми преминава ток.

Боже! Той е тук?

Питах се дали ще дойде. Чудех се, но не си позволих да се надявам. Мина толкова много време. И все пак…

Оставям химикалката, оглеждам се — първо вляво, после вдясно, и го търся сред морето от лица. И тогава го виждам, ето го, там! Облегнал се е небрежно на една величествена мраморна колона, шапката му е смачкана в свивката на ръката. Усмихва се несигурно, наклонил главата си на една страна, сякаш се опитва да ме фокусира през обектива на фотоапарата си.

Вдигам инстинктивно ръце към устата си, докато вървя към него.

— Джеймс?

Сърцето ми прескача, дори след толкова години. Той произнася името ми. Само една дума. Софи.

— Но… ти дойде… ти си тук.

Думите ми едва ли имат смисъл. След толкова много време. След всички мигове, в които си представях как ще го видя отново. И ето го сега, ето го тук.

— Трябваше да й кажа сбогом — отвръща той. — Не мога да повярвам, че я няма.

Поклащам глава.

— Никой не може. Ти успя ли? Да й кажеш сбогом.

— Пожелах й au revoir. Винаги съм мразел думата „сбогом“, Софи. Ти знаеш това по-добре от всички.

Двамата се гледаме един миг. Той е абсолютно същият, какъвто го помня. Няколко бръчки около очите издават годините, които са минали, но усмивката му е същата, счупеният нос, онези лешникови очи, топли като старо бренди. И познатият аромат се усеща във въздуха. Тютюн и кожа. „Спомен“.

— Изглеждаш добре — добавя той. — Дори много добре — усмихва се на задоволството, което сигурно прочита в очите ми.

— Ти също. Не си остарял ни най-малко.

— И лъжеш много добре, но ще приема с радост всички твои ласкателства. Все по-рядко се среща в наши дни.

Джеймс ме гледа така, както никой не ме е гледал, точно както го правеше преди много, много години.

— Бързаш ли?

Поклащам глава.

— Не. А ти?

Усмихва се незабележимо. Нито мястото, нито времето са подходящи за обичайната му широка усмивка.

— В такъв случай ще имаш ли време за едно кафе? Или за парче кейк? А може и за двете? Не знам за теб, но аз предпочитам да не съм сам. Ще се радвам, ако имам компания, за да се разведря.

Кимам.

— Би било чудесно.

Навън, в двора на двореца, който някога бе място на весел празник, яркото слънце успява да прогони малко студа, който цареше в параклиса, и аз чувствам как костите ми се стоплят и отпускат, докато този очарователен, този възхитителен мъж, когото обичах през половината си живот, стои отново до мен. Забелязвам как очите му се спират върху безименния ми пръст, за да потърсят брачна халка, и как се усмихва, когато вижда, че нямам. Аз също съм доволна, че не виждам такава на неговата ръка.

— Но аз, разбира се, нямам никаква представа къде можем да намерим кафе и кейк — добавя той.

— Нито пък аз. Предлагам да последваме обонянието си.

Той ми предлага ръката си.

— Госпожице, моля? Enchanté.^[1]

Засмивам се. Френският му все още е толкова ужасен, колкото някога.

Слагам ръката си в неговата. Годините остават в миналото и ние напускаме двореца заедно, в мълчание, щастливи да вървим един до друг по тесните криви улички на Монако, очакващи да видим къде ще ни отведат те, след като отново се намерихме.