Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (50)

38
Софи

Денят на гражданската церемония премина в суматохата от новинарски бюлетини, предавани по всички радиостанции и телевизията, с които се опитвах да се разсейвам в апартамента в Кап д’Ай. Почувствах облекчение, че всичко мина гладко. Следваше вечерното празненство в операта, на което бяхме поканени аз и Люсиен. Утре щеше да се състои най-голямото официално събитие — венчавката в катедралата. И след това щеше да настъпи моментът да престана да живея в миналото и да погледна към бъдещето си.

Погледнах часовника си. Беше време да се приготвя. Извадих роклята от гардероба, направих прическата си, гримирах се и накрая закопчах огърлицата и гривната, като си мислех как принцеса Грейс сигурно прави същото. След цяла седмица, изпълнена с изтощителни събития, сигурно беше преуморена. Аз също се чувствах измъчена, тъй като предстоеше да прекарам вечерта в компанията на Люсиен.

В шест и трийсет той спря своя сребрист мерцедес пред апартамента. Стомахът ми се сви. Не отговарях на телефонните му обаждания и го избягвах от деня, в който Грейс пристигна в Монако. Той беше твърде зает да се забавлява, че да забележи това. Положението бе много объркано. Аз се разкъсвах между двама мъже и категорично исках това да приключи.

Люсиен ме целуна по бузата, докато се плъзнах в автомобила и седнах на предната седалка до него. Проверих грима си в малкото огледалце. Забелязах леко подпухналите торбички под очите ми, свидетелство за дългата любовна нощ. Почти не мигнах, дори и за минута, след като Джеймс си отиде. Обичах го. Макар че вината и страхът не ми позволиха да му го призная. Усмихнах се в огледалцето, когато си представих как става от леглото с фотоапарата в ръка. Той ми каза, че съм най-красивата жена, която някога е виждал. Разсмях се и запратих една възглавница по него, което го извади от равновесие.

Погледнах бегло към перфектния профил на Люсиен. Той нямаше счупен крив нос. Нито белези от войната. Преди време идеята да обичам мъж като него ми харесваше, но повече не можех да се самозаблуждавам. Нямаше да е лесно да се преструвам, че съм щастлива да сме заедно тази нощ, но трябваше да се напъна, все пак му дължах много. По-късно, когато празненството свърши, щях да му съобщя, че искам да сложа край на връзката ни. Затворих пудриерата си с въздишка и пооправих деколтето на роклята си.

— Защо въздишаш? Не очакваш ли тази вечер с нетърпение? — Той огледа тоалета ми, докато палеше мотора. — Изглеждаш добре, макар че се надявах да облечеш червената рокля. Тя ти отива повече.

Загледах го изумено, останала без думи и изненадана, защото никога преди не бях забелязала колко често ми бе внушавал, че бих могла да направя нещо по-добре, че бих могла да изглеждам по-добре, да се държа или да се чувствам по-добре. Всичко трябваше да става според неговите критерии. Всеки път, когато спорехме, думите и обвиненията нямаха особено значение за него и сякаш не го засягаха така, както засягаха мен. За него изглежда не беше важно какво казвам или какво искам аз. Всъщност той въобще не забелязваше, че имам свое мнение.

— Да се преоблека ли?

Един мускул на челюстта му се стегна.

— Не, разбира се — усмихна се, но усмивката бе напрегната. — Забрави, все едно не съм го казал. Да не си разваляме вечерта, chérie — хвана собственически коляното ми, после стисна здраво, защото пътят беше стръмен и криволичеше. — Бих искал тази вечер да е специална.

Оправих гънките на кралскосинята ми рокля, доволна, че в последния момент промених решението си и избрах нея пред червената. Люсиен обаче беше прав за едно. Не биваше да разваляме тази вечер. Не исках да правя сцени, нито да помрача специалното събитие. Грейс беше толкова любезна да ме покани!

Люсиен вдигна ръката ми към устните си, а аз се напрегнах, тъй като долових във въздуха алкохолни изпарения.

— Може ли да намалиш скоростта? — помолих. — Пил си, нали?

— Няма страшно. Само един скоч.

Прехапах устни, тъй като навлязохме остро в много опасен завой. След като се въртяхме известно време по пътя, стигнахме до кръговото пред Спортния клуб, където дузини коли и много пешеходци изпълваха улиците, поради което, слава богу, той намали скоростта, заради натоварения трафик. Облаците бяха надвиснали заплашително и небето всеки момент щеше да се продъни и да се излее върху града. Времето не бе най-подходящото, когато си облечен с дълга рокля и обувки с високи токчета. Вперих очи в морето. Макар да беше вечер, то блестеше от светлината, която се изливаше от казиното, от луксозните хотели и красивите фенери, които осветяваха улиците. И от още нещо. Светкавиците на фотоапаратите.

Журналисти и фоторепортери се тълпяха около казиното и площада пред него. Джеймс беше споменал, че тази вечер ще бъде тук, за да направи работодателя си щастлив с много снимки. Сърцето ми прескочи, когато го зърнах да си пробива с лакти път напред сред тълпата фотографи. Надявах се да не ме забележи под ръка с друг мъж. Друг мъж, от когото отчаяно исках да избягам. Молех се дъждът да завали, за да имам извинение да се скрия бързо вътре.

Въздухът направо трептеше от невероятния шум и врява. Множеството зяпачи се бяха събрали пред сградата. Някои викаха, други свиркаха или пищяха от задоволство, трети обсъждаха красивите жени с бални рокли, които вървяха към входа.

— Не може ли да минем през задния вход? — предложих. — Тук е пълен хаос.

Той не искаше и да чуе за подобно нещо. Това бе неговият звезден миг на слава — да бъде забелязан и видян от всички, че общува с кралски особи.

— Не ставай глупава! Хаосът е част от трепета.

Исках да се стопя, да изчезна, да се скрия в апартамента в Кан или в Грас. Не обичах хаоса, нямах нужда от вълнения и трепет. Можех само да си представя напрежението, което Грейс, всъщност принцеса Грейс, изпитваше, да не говорим за умората. Толкова много хора искаха да я видят, да бъдат близо до нея. Потръпнах при мисълта личният ми живот да стане център на внимание за обществото. Възхищавах се на нейния кураж и сила.

— Ето че стигнахме, mon amour — каза Люсиен, спря колата и хвърли ключовете на валето^[1].

Слязох от колата, сърцето ми биеше до пръсване. Хладният нощен въздух, изпълнен с обещание за дъжд, ме разхлади. Завих голите си рамене с шала, а стомахът ми се разбунтува. Боже! Тук имаше толкова много хора! Погледнах към входа, където се бяха строили карабинерите на принца с напудрени перуки и ливреи.

Наведох главата си, когато ръката на Люсиен ме сграбчи за лакътя и поведе към вратата. Той спря за миг пред оградената с червено въже зона. Зад нея стояха стотиците репортери, фотографи и зяпачи. Соленият вятър повя и развълнува сините поли на роклята около глезените.

— Мосю Марсо! — извика един репортер. — Коя е красивата дама до вас тази вечер?

Друг изсвири остро, за да привлече вниманието му.

— Чухме, че партито, което сте дали в чест на Грейс, било пълен провал? Ще присъствате ли на сватбата?

Люсиен се направи, че не го чу, и махна с ръка. Светнаха дузина светкавици.

Цялата настръхнах от начина, по който се наслаждаваше на вниманието. Той беше богат и известен човек от хайлайфа, а ето че бе минал почти цял месец без някой да спомене нещо за Люсиен Марсо или за баща му — Марсо-старши във вестниците. Помислих си: каква ирония на съдбата бе сърцето ми да е превзето от фоторепортер, след като не харесвах журналисти, репортери и изобщо светската слава и суматоха.

Люсиен хвана ръката ми и ме притисна по-силно към себе си.

— Какво правиш? — попитах и се отдръпнах леко, като отчаяно се опитвах да скрия лицето си. Първата едра капка дъжд падна и остави следа върху роклята ми. Дъждът очевидно нямаше да е слаб, а по-скоро истински порой, точно каквато бе цялата седмица. — Хайде, побързай да влезем вътре! Започва да вали.

Но той пренебрегна молбата ми и ме целуна по бузата с галантен жест.

— Софи, първо искам да ти кажа нещо. Точно тук, в този романтичен, изпълнен с любов ден — изричайки тези думи, извади малка кадифена кутийка от сакото си. — Бих искал да направя следващата крачка в любовта ни. Време е, нали? Е, ще се омъжиш ли за мен?

Сърцето ми буквално спря. В този миг електрическите лампи светнаха и светлината им прогони нощта.

Не. Не! Не, Люсиен. Не тук и не сега. Единственото, което исках, беше да вляза вътре, да се скрия по-далеч от журналистите и фоторепортерите.

— Люсиен — прошепнах. — Недей. Не тук… — опитах се да го издърпам към вратата, но безуспешно.

Той ме отблъсна доста грубо и се наведе към мен.

— Знам, че е малко показно, но моята годеница заслужава най-доброто — отвори кутийката и я завъртя на няколко градуса така, че да я покаже на пресата. Светкавиците на фотоапаратите светнаха, докато им показваше пръстен с голям диамант като за принцеса, за огромно задоволство на фоторепортерите, но не и на мен. Чудех се къде да се скрия.

Някъде отзад дочух един глас да казва:

— Regardez!^[2] Любовта витае във въздуха на Монако. Този мъж прави предложение! Колко романтично!

— Целуни я! Искаме да видим целувката, мосю!

— Тя каза ли му „Да“?

За секунда всички камери и фотоапарати се обърнаха към нас. Люсиен се усмихна с най-хубавата си тренирана и заучена усмивка, прегърна ме със свободната си ръка и ми лепна дълга и пламенна целувка.

През тялото ми премина вълна от погнуса, тъй като осъзнах представлението, което правеше. Беше го планирал предварително — да го изпълни точно тук, пред пресата. Той беше суетен „нарцис“, готов на всичко, за да привлече внимание и да засенчи дори принца.

Аз го отблъснах.

— Какво правиш? — просъсках през фалшивата си усмивка за пред камерите, която сигурно приличаше повече на гримаса.

Той се разсмя, взе ръката ми и постави пръстена с диамант върху пръста ми. Абсолютно объркана и вцепенена, стоях вдървена като статуя, опитвайки да намеря думите, които крещяха в ума ми.

Това е грешка! Всичко е сбъркано и грешно! Не може така!

В този момент небесата се отвориха и дъждът се изля като водопад с пълна сила.

Люсиен пъхна ръката ми под своята. Устата ми бе пресъхнала и се оставих да ме помъкне към вратата. Когато той влезе вътре, аз хвърлих един поглед през рамо към публиката. Всички, с изключение на пресата, бяха навели глави и се криеха от дъжда. Моите очи обаче се спряха върху единствения човек в блъсканицата, привлечени от него като от магнит. Широки рамене и позната шапка, от чиято периферия се стичаше вода.

Когато погледна над фотоапарата си, красивите му очи се приковаха в моите.

— Скъпа, хайде! Идвай! — задърпа ме Люсиен. — Дадохме достатъчно материал на пресата!

В гърлото ми се надигна горчивина. Всичко в мен се разбунтува. Бях изумена от обрата на събитията, но го последвах, а изуменият поглед на Джеймс ме изгаряше.