Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (41)

33
Софи

Пулсът ми биеше ускорено в ушите, докато се промъквах през тълпата от местни жители и туристи, които задръстваха уличките около пристанището и продължаваха да зареждат атмосферата с настроение дълго след като колоната от автомобили с гости премина. Репортери и фотографи се блъскаха и бутаха за място на преден ред, докато музикантите свиреха на всеки ъгъл. Хората се веселяха и празнуваха по палубите на яхтите в марината, на всеки балкон и веранда в хотелите и богаташките апартаменти. Монако, макар и малък, устрои грандиозно, великолепно посрещане за своята бъдеща принцеса.

Но въпреки карнавалната атмосфера, не можех да се отърся от лошото си настроение. Чувствах се задушена от агресивната тактика на Майкъл Ливър и възмутена от арогантността и поглъщащото влияние на Люсиен. Бях нервна и несигурна в себе си, двоумях се в решението си да се срещна с Джеймс, съмнявах се дори в моите нови аромати, съмнявах се в бъдещия успех на „Дювал“. Липсата на татковия „журнал дьо фльор“ все още ме разстройваше. Неговото тайнствено изчезване ме остави безпомощна, сякаш разголена, на показ и без корени. Напоследък се случиха толкова много неща, че вече не знаех коя съм и какво искам.

Криволичещите улички на Монте Карло ме водеха ту насам, ту натам, в различни посоки. Стигнах до площада пред казиното, поседях за кратко в градината, поразходих се, опитвайки да възстановя душевното си равновесие, докато най-накрая часът за срещата настъпи.

Когато стигнах до „Рамполди“, вече се свечеряваше и слънцето се спускаше ниско на хоризонта. Шумът от морето се смесваше със смеха на хората. Въздухът около мен ухаеше на люляк. Имаше нещо опияняващо във вечерта, която падаше в моето малко ъгълче от света, докато хладният въздух галеше кожата ми и всички аромати изпълваха обонянието ми. Поех си дъх и издишах, прогонвайки от ума си Люсиен, неговите ужасни приятели и липсващата тетрадка. Исках да се насладя на празненствата по случай сватбата и на компанията на Джеймс, да не съм тревожна и навъсена. Седнах навън на терасата, до една малка кръгла масичка. Един сервитьор вървеше от маса на маса, запалваше свещите и слагаше рози във вазите — червени и бели за специалния случай.

Но аз не се докоснах до аперитива, когато пристигнах, а кракът ми подскачаше нервно под масата. Минутите минаваха и вече се чудех дали Джеймс въобще ще дойде.

Погледнах часовника си. Закъсняваше вече десет минути, после станаха двайсет, след това почти половин част. Може би беше попаднал в задръстване заради тълпите по улиците или бе сбъркал часа на срещата ни? А може би беше решил, че не иска да ме вижда повече. Сега уговорката ми изглеждаше страшно глупава. Да имам среща с мъж, когото не познавах добре… И все пак бях тук, защото залагах на вярата си в него. А може би позволявах на сърцето си да си играе с мен. Преди да срещна Джеймс, се ръководех от разума си, особено щом ставаше въпрос за връзките ми. Ръководех се от онова, което имаше смисъл. Сега обаче се чувствах различно. Сега сърцето ръководеше действията ми.

Докато чаках, се борех със съвестта си. Знаех, че трябва да кажа на Джеймс за Люсиен, но не мислех, че времето и мястото са подходящи и се страхувах да не проваля шансовете между нас да се получи нещо. Отпих мартини от чашата и исках да пуша цигари. Така ръцете ми щяха да са заети и щях да правя нещо, за да минава времето по-бързо. Вместо това посегнах към единственото, което винаги ме е успокоявало. Извадих лист хартия, за да си запиша някои неща, които ми хрумнаха. За да бъдеш парфюмерист, трябва да съхраняваш спомените, Софи. Всеки аромат ще ти напомня за нещо или за някого. Татко винаги казваше, че добрият парфюмерист събира спомени и емоции, не само хубави и не само за любовта, но и за загубата, за съжалението и тъгата. „Всяко чувство има свой аромат. Всеки опит и преживяване ни учат на нещо. Кой аромат би описал разочарованието, или съжалението, или разбитите очаквания?“ Драсках и записвах: есенен дъжд и камък, хризантеми, съхнещи в лозята, угаснал пламък на свещ, умиращи въглени в жаравата. Ако Джеймс не дойде на срещата ни, поне успях да събера чувствата си в един нов парфюм.

Точно когато щях да поискам сметката и да си тръгна, чух леко подсвиркване. Една позната шапка се появи над главите на тълпата и започна да се приближава. Чифт широки рамене с прехвърлена през едното от тях каишка на фотоапарат. Очите ми зърнаха познатата разрошена, пясъчносветла коса, леко кривия нос, който е бил счупен през войната. Той беше по-хубав, отколкото си го спомнях, и по-висок. Сърцето ми заби учестено, докато Джеймс Хендерсън вървеше право към мен и се усмихваше широко. Спря, когато очите ни се срещнаха, и в този момент имах чувството, че животът ми започна отново.

Още няколко стъпки и застана пред мен. Наведе се, сякаш искаше да ме вдигне на крака, но вместо това взе нежно ръката ми и я поднесе към устните си.

— Софи, госпожице Дювал. Enchanté! Каква гледка само!

И двамата се разсмяхме, когато обърка реда на думите.

— Здравей, Джеймс — останала без дъх, аз го целунах леко по бузата. Долових аромата на одеколона, докато очите ми не се откъсваха от неговите кехлибарени, с цвят на отлежал арманяк очи. — Ухаеш на него. На парфюма.

Той се засмя.

— Разбира се. „Спомен“. Никога в живота си не съм ползвал одеколон, но ти си направила нещо, което ми харесва. Получих повече комплименти за него, отколкото можеш да си представиш.

— О, аз мога да си представя много неща — произнесох думите, преди да помисля и цялата се изчервих.

Очите му потъмняха и се усмихна.

— Наистина ли?

Пулсът ми се ускори заради близостта му.

— Искаш ли да седнеш? Ще поръчаме вечеря. Сигурно си гладен.

— Вечеря звучи чудесно — отговори той, докато взе и другата ми ръка и задържа и двете до гърдите си. — Но преди това има нещо, което трябва да довърша.

Наведе се и устните му намериха моите, при което дъхът ми спря. Сякаш напълно се разтопих в тази нежна, но настоятелна целувка. С ръце обгърна лицето ми и аз забравих всичко, сякаш светът около нас се стопи и изчезна. Нищо нямаше значение, освен усещането за неговите устни върху моите. Едва сега си позволих да призная пред себе си колко много съм копняла за този миг.

Когато той се отдръпна, само подпря челото си в моето, а дъхът му погъделичка бузата ми.

— Извинявай. Наистина трябваше да довършим нещо, което започнахме в Грас.

Разсмях се, докато сядаше на стола срещу мен.

— Няма нужда от извинения — докоснах с пръст устните си.

— Много се радвам. В такъв случай ще ядем ли нещо, скъпа? Fromage de snails? Monies à la marina? Bonbons avec frites?^[1]

Отново се разсмях и сръчках игриво ръката му, но тайно изтръпнах от думата „скъпа“.

— Виждам, че френският ти вече е много по-добър.

— За съжаление, това не е вярно. — Той остави менюто и ме загледа, като взе ръката ми в своята. — Но същото не може да се каже за теб. Винаги ли си била толкова красива?

* * *

Два часа по-късно бяхме обсъдили всеки детайл на пътуването от Ню Йорк до тук и седмицата, която предстоеше, изпълнена с пресконференции и приеми. Направихме си истински пир с охлюви, лаврак с копър и плато със сирена и плодове, и всичко това съпроводено с хубаво „Бордо“. Главата ми се замая от виното и аз бях превъзбудена от щастие. Колко лесно ми бе да бъда с Джеймс! Нямаше притеснения, нямаше преструвки, нямах желание да бъда някъде другаде, нямах чувството, че съм в капан или че оставам неразбрана. Истинската Софи Дювал изплува и аз не се страхувах да я споделя с този прекрасен мъж.

— О, имам нещо за теб. — Той посегна към вътрешния джоб на сакото си и извади оттам малка черна кадифена кутийка и един плик. — Грейс ме помоли да ти предам това.

— Грейс?

Той кимна.

— Тя много те харесва. Останах с това впечатление.

Усмихнах се, развълнувана, че Грейс ми е изпратила подарък и писмо, написано лично от нея. Плъзнах ножа под капака на плика и извадих една обикновена кремава картичка, на която със златни букви бе изписано „Благодаря“. Вътре пишеше:

Скъпа моя Софи,

Надявам се, че ще приемеш този малък подарък. Един спомен за деня, в който се срещнахме, и сувенир в знак на благодарност за изключителния парфюм, който си направила за моя сватбен ден.

Ти си истински голям талант, Софи, и аз ти пожелавам всичкия възможен успех на света в твоята работа. Надявам се, че идната седмица ще се видим пак, макар и за кратко. Предстоят много събития и аз се постарах ти и твоят придружител да бъдете поканени на галавечерта в операта, както и на венчавката в катедралата.

„Сърцето на принцесата“ ще бъде моето „нещо ново“^[2] за сватбата. Аз съм безнадеждна традиционалистка и ужасно суеверна. Но всяка булка се нуждае от малко късмет, нали?

Искрено твоя, Грейс

Скъсах опаковката на пакетчето, нетърпелива да видя подаръка. В кутийката, в легло от кадифе, лежеше една брошка с дизайн в стила „Не ме забравяй“^[3].

— О, колко е нежна и красива!

Показах я на Джеймс, преди да я закача на роклята си. Сега вече нямах търпение да видя Грейс, дори ако ще само отдалеч, но се надявах, че ще успея да й благодаря лично за всичко, което направи за мен и за „Дювал“.

— Без съмнение ще присъстваш на някое от събитията, госпожице „Кралски парфюмерист“, и вероятно ще се нуждаеш от придружител? Аз може да успея да се освободя.

Почувствах как усмивката ми замръзна. Как да му кажа, че бях вписала името на Люсиен в поканите?

— Но ти ще бъдеш прекалено зает да снимаш всички галавечери и събития? — казах, хващайки се за това извинение. — Нали това е причината да си тук?

Той вдигна ръце.

— Точка за теб! Но нали знаеш поговорката „от много работа се затъпява“? — Той ми намигна и разля още вино в чашите. — Ти направи голям бум, а? Всички жени на света ще искат да ухаят като принцесата! Само „Дювал“!

Настроението ми помръкна. Оставих ножа и вилицата си.

— Е, не съвсем. Напоследък нещата станаха много трудни. И аз загубих нещо наистина много важно за мен. Спомняш ли си „журналът за цветя“?

Той се замисли за миг и каза с намигане:

— О, да! Онази скъсана стара тетрадка, в която вписваш всички рецепти за парфюми?

Как го правеше? Как успяваше да каже такива неща и да ме накара да се смея? Защото ако Люсиен направеше същото, щях да се вбеся и ядосам.

— Да, същата стара, овехтяла и скъсана тетрадка.

— Съжалявам. Знам, че беше много ценна за теб.

— Всъщност точно сега не искам да обсъждаме това, ако си съгласен. Не искам да провалям вечерта.

— Тогава друг път — съгласи се той и вдигна ръката ми към устните си. — Надявам се, че ще има друг път, нали? Например утре?

Тъй като направи знак на сервитьора за сметката, аз реших да спечеля време. Не знаех какво да отговоря.

Той не пропусна и забеляза мълчанието ми.

— О, съжалявам. Накарах те да се почувстваш неудобно.

— Не, не си. Аз просто…

— Не е необходимо да ми даваш обяснение. Хайде да се поразходим. Вечерта е прекрасна и аз се радвам отново да съм на твърда земя.

Въпреки че се радвах да остана по-дълго с него, не знаех дали трябваше. В мислите ми изплува лицето на Люсиен и неочаквано ме обзе чувство за вина. Спрях поглед върху лицето на Джеймс — златистите очи и счупеният нос, линията на брадичката. Устните му.

— Oui — казах накрая. — Разходка звучи страхотно.

Двамата тръгнахме бавно към казиното на Монте Карло, прекосихме пищната тропическа градина и стигнахме до мястото, откъдето се виждаше целият залив. Пристанището бе претъпкано с лодки и яхти, светлините им блестяха и се отразяваха в тихо плискащата се вода. Червени и бели знамена и флагчета трептяха от бриза над главите ни.

Когато започна да вали слаб дъжд, Джеймс взе ръката ми и ме придърпа към себе си. Прегърнахме се в тъмнината. Аз не се възпротивих. Не можех. Всъщност не исках. Докато целувката ни стана дълбока и страстна, светът отплува надалеч, а заедно с него и всички мои тревоги, съмнения и страхове.