Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (37)

30
Джеймс

Нашето пътуване в океана продължаваше, но отношенията между свитата на мис Кели и пресата си оставаха същите — без подобрение. Прекарвахме дълги, досадни часове с напразната надежда да я видим и това често водеше до слухове, догадки и грозни клюки. Аз обаче реших, че няма да се оставя да ме бие някой надут като пуяк холивудски публицист.

Благодарение на един особено услужлив камериер на име Ралф, който (както открих) харесваше цигарите „Камел“, но нямаше пари да си ги купува, успях да си намеря едно местенце на палубата, откъдето можех да виждам каютата на Грейс в първа класа. Както ме осведоми Ралф, тя обичала да чете вестници по време на закуска. Но трябваше да бъда много бърз, тъй като нейните хора постоянно проверявали прозорците и двама фоторепортери вече били заловени и докладвани на капитана, който ги предупредил, че апаратурата ще им бъде конфискувана.

— Не могат да го направят, нали? Или могат? — попитах, обзет от съмнения.

— Могат да направя всичко, мистър. На този кораб командва капитанът. Ние сме в международни води, така че, докато пристигнем в Монако, той командва парада. Трябва да спазваме неговите закони.

Дадох му цял пакет „Камел“ и му казах да офейка, преди да ни е видял някой.

Това нямаше нищо общо с работата, която си представях, когато за пръв път влязох в офиса на Сандърс, наперен като млад петел. Тогава бях на двайсет и пет години. Нямах абсолютно никакъв опит, но имах една папка, пълна със снимки, които бях направил по време на войната, както и абсолютно неоправданото самочувствие, че бих могъл да върша тази работа не по-зле от всеки друг. Тогава, естествено, не си представях, че това ще ме доведе до унижението да се промъквам под очукани стълбища, за да шпионирам как една млада жена закусва. Къде тук имаше изкуство? Къде бе участието на таланта? А гордостта? Тази кралска сватба много бързо ме превърна в гаден папарак. Почувствах се като едно от мръсните мартинита^[1] на Анджелина Уест. На срещата ни в пет часа, след като се запознахме на първата пресконференция на Грейс на борда, научих, че това бе предпочитаното от нея питие. Научих също, че може да носи на алкохол много от повечето мъже.

Въпреки всички уверения за творческа работа, които получих от Сандърс, когато ме нае, ето че бях тук с още стотина други папараци, които бяха готови да дадат мило и драго, за да разменят мястото си с мен за един миг. Затова трябваше да си свърша работата. Да докажа на Сандърс, че заслужавам втория шанс, който ми даде. Но също така да докажа на себе си, че струвам нещо.

Вдигнах очи към небето.

— Знам, че не изглежда добре, Теди, но дори ти, за бога, щеше да се бориш със зъби и нокти за една хубава снимка при тези условия.

Слава богу, че светлината в ранното утро беше перфектна — достатъчно силна, но без блясъка на пладнешкото слънце. Клекнах зад една спасителна лодка, за да наблюдавам как мис Кели стои с гръб към мен, със скръстени ръце и говори с някого в каютата. Бях достатъчно близо, за да видя косата й, която бе хваната в конска опашка, и гривната на китката, когато посегна през рамо, за да се почеше по врата. Опасявах се, че тя може да почувства присъствието ми.

Чаках половин час и бедрата ми започнаха да се схващат от клечането, докато тя най-накрая вдигна вестника и се настани на един стол, близо до прозореца, но с тази маневра излезе от моето полезрение и аз трябваше да сменя позицията, за да направя поне някаква снимка. Рискът си заслужаваше. Изправих се, вдигнах апарата и тъкмо да натисна спусъка, когато схванатият ми крак блъсна една пожарна кофа и глупавото куче на мис Кели започна да лае и ме издаде. Тя веднага вдигна вестника, за да скрие лицето си и от снимката не излезе нищо. Дали разбра, че бях там, никога нямаше да науча. Искаше ми се да вярвам, че не е.

* * *

Същия следобед сред представителите на пресата тръгнаха слухове, че някой от фотографите си е позволили повече свобода и че Джак Кели се е оплакал официално. Хъджинс, пресаташето на Грейс от MGM, свика спешна среща в една прекалено задушна стая на долната палуба. Нервите на всички бяха пред скъсване и виковете ни бяха разгорещени.

— Мис Кели съвсем скоро официално ще стане принцеса и всички ние трябва да пазим достойнството й — поучително ни смъмри той. — Да бъде дебната и шпионирана по цял ден, я депресира и, извинете господа, но това е неприемливо.

— Да, но вие не ни позволявате никакъв достъп до нея — оплака се някой. — Тя скоро ще стане най-известната жена в света. Трябва да ни дадете нещо! Трябва да ни съдействате, а не да ни пречите, за бога!

— Дори една снимка на ден би била по-добре от нищо — извика някой от задните редици.

— Ти си бил, Джеймс, нали? — прошепна един глас зад рамото ми.

Обърнах се, видях Анджелина Уест и вдигнах ръце в знак на капитулация.

— Браво на теб! Някой трябваше да ги изтормози и да ги накара да се предадат.

Хъджинс плямпа дълго и напоително, докато накрая закри срещата с едно твърде неочаквано предложение.

— До края на пътуването ще бъдат планирани ежедневни фотосесии, на които ще имате достъп до мис Кели за кратко и ще можете да направите всички снимки, които искате. През останалото време ще ви помоля да уважавате личното й пространство и време. Имам ли думата ви?

Всички измърморихме съгласието си, макар да знаехме, че никой нямаше да спази обещанието си, ако му се предоставеше възможност да направи страхотна снимка и да прослави името си.

— Много е просто — добави Хъджинс. — Ако някой не играе по правилата, ще се постарая да напусне кораба.

— И какво? Да не би да ни хвърлите за храна на рибите? — извика някой от задната част, при което всички избухнахме в смях. А аз си помислих, че Хъджинс всеки момент ще експлодира.

* * *

Между прекалено редките и предварително режисирани фотосесии, които включваха такива „удоволствия и наслади“, като игра на карти между мис Кели и племенниците й, аз се забавлявах с мис Уест и си мислех за срещата ми със Софи. Опитвах се да я прогоня от ума си, но името й изскочи неочаквано, докато похапвахме салата „Уолдорф“. Аз попитах Анджелина дали е успяла да се докопа до някои подробности за сватбената рокля.

— Не съвсем. Всички са отчайващо лоялни и държат устите си затворени. Дочух клюки за роклите, които Кели ще носи на официалните вечери на кораба, и нещо за тоалетите, които е сложила в чеиза си. Освен всичко това, модният избор на всекидневни дрехи, ако може да се нарече така, изглежда е вариация на панталони и пуловери за разходка на кучето и игри на палубата. И всичко е толкова отчайващо бежово…

— Бежово?

— Да. Тъжно и скучно, нали? Като си помисля само какво би могла да облече! При положение че всички американски дизайнери са готови да работят за нея! Това щеше да бъде страхотна реклама за тях и да изстреля имената им на върха! — Тя поклати разочаровано глава и дръпна яко от цигарата си. — Няма много начини, по които човек може да опише бежови панталони и бежови пуловери, нали? Ръкавици: бели. Чорапи: без ръб. Чанта: „Ерме“. Е, пълна досада. Всички тръпнем от очакване да съобщим нещо вълнуващо, а тя ни подхвърля само трохи. Захванах се да опиша облеклото на майка й и шаферките. И те не са върхът на американската мода!

Аз изказах съжаление и съпричастност към недоволството й.

— Поне успях да се добера до една проба от сватбения парфюм, направен от жената, която, както ти твърдиш, не ти е „гадже“! — При тези думи направи смешна физиономия. — Е, какво мислиш? — Наведе се напред, наклони главата си към мен, така че да мога да помириша парфюма върху кожата на шията й. Затворих очи, за да се фокусирам върху уханието и да се съсредоточа върху създателката му. То ми напомни за осветена от звездите тераса, за една дълга целувка, за две изпълнени със страст очи под гневни вежди.

— Много е хубав, нали? — Отдръпнах се и отворих очи.

— Хубав ли? Направо е изключителен! Няма нищо общо с всичко, което някога съм помирисвала. „Сърцето на принцесата“. Никой не знае нищо за създателя му. Всички искат да научат кой е източникът ми за кралския парфюм. Мислиш ли, че ще можеш да ми уредиш едно интервю с мис Дювал, когато пристигнем в Монако? — Тя надраска името на хотела си върху лист от бележника си, откъсна го и ми го подаде. — Тук може да ме намери.

Спрях да дъвча листо маруля и отпих дълга глътка от мартинито.

— Не виждам защо да не може. Освен ако не се появи на мястото, където се надявам да бъде, когато пристигнем. Тогава ще се окаже сложно.

Анджелина, а може би мартинито, успяваше да ме накара да се отворя като стрида. До края на обяда не остана много, което тя да не знае за живота ми. За Марджъри и „оня другият“, за Емили, за Теди, за Сандърс. Но по-голяма част от разговорите се въртеше около Софи.

— Ти ми разказа очарователна приказка — отбеляза Анджелина, докато плащахме сметката и се отправихме към мястото на последната пресконференция. — Стана ми много интересно. Готова съм да се обзаложа, че тази история ще има хубав край. Ти и тази Софи Дювал. Двама влюбени, които звездите са събрали.

— Не бих отишъл толкова далеч. Ние се целунахме само веднъж и в резултат бях набит от майка й с чанта. Останалото бяха само писма.

— Точно както Грейс се е влюбила в своя принц — тя ме изгледа през присвитите си очи. — Моят съвет към теб, господин Хендерсън, е да кажеш на тази жена всичко, което чувстваш. Ти сигурно вече имаш опит в тези работи и може да не намериш дворец, който да й предложиш, но си страшно мил и не изглеждаш никак зле. Ако тя те отхвърли, значи е глупачка.

Беше права, разбира се. Нямаше какво да губя, ако кажех на Софи всичко. Докато „Constitution“ пореше вълните на Атлантика и Монако приближаваше все по-близо, аз осъзнах, че имам страшно много неща за казване. Не само на моята компаньонка в пътуването, а на Софи.

Когато пресконференцията започна, наблюдавах мис Кели през обектива на фотоапарата си. Тя беше рискувала с един мъж, когото почти не познаваше, жертвайки всичко в името на любовта и истинското щастие. Можех само да й се възхищавам. Когато очите й спряха на моята камера, имах чувството, че гледа през нея направо в душата ми. Сякаш нейната съдба беше свързана с моята. Натиснах копчето на апарата. Тя премигна, когато светкавицата светна, усмихна се, благодари на всички и се стопи сред тълпата, която я заобикаляше.

По-късно, докато стоях съвсем сам на палубата и се наслаждавах на тишината и свежия вятър, изведнъж проумях защо съм на този кораб и защо правя това пътуване. Грейс Патриша Кели веднъж ме отведе при Софи. Сега щеше да ме заведе отново.