Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (28)

22
Джеймс

Ню Йорк, април

След като дългата лондонска зима ме сдъвка, през пролетта животът ме изплю право в Манхатън. За пръв път бях в „Голямата ябълка“. Хаосът на Таймс Скуеър с ярките неонови реклами, главозамайващите небостъргачи и лудо цъфтящите дървета в Сентръл Парк бяха наистина тонизиращи за мен. Нуждаех се от този тласък. Нуждаех се от смяна на обстановката. Нуждаех се от стимулираща инжекция с огромна доза от добрата стара „американска мечта“.

Бях изпратен в Америка веднага след като новината, че Грейс Кели ще отплава от Ню Йорк за сватбата си в Монако на борда на лайнера „SS Constitution“, излезе в пресата.

— Преди заминаването й ще има пресконференция с пресата — излая Сандърс и плесна билета за моя полет до Ню Йорк върху бюрото си. — И ти трябва да си там, за да снимаш отплаването. Летиш след два дни.

След завръщането ми във вестника, той се държеше много любезно с мен, като ми възлагаше задачи по-близо до дома и ме оставяше да се връщам спокойно при дъщеря си. Дали бе нарочно или не, аз го оценявах, но знаех, че Сандърс не е глупав и нямаше да ме остави вечно на спокойствие.

— Един въпрос, шефе — казах, като пъхнах билета в джоба на якето си. — Ако ти донеса страхотни снимки, ще мога ли да спра да преследвам принцеси по целия свят и да правя нещо малко по-… смислено?

Той се разсмя.

— Ако ми донесеш страхотни снимки, ще можеш да правиш каквото си искаш. Ако снимките ти са такива, че да продадат много вестници, те ще могат да платят на всички нас да обикаляме света.

Проследявах отблизо историята на Грейс Кели и принц Рение, откакто бе обявен годежът им. Няма начин да не сте забелязали снимките ми на първите страници: на бала в тяхна чест по случай обявяване на годежа в „Уолдорф — Астория“ в Ню Йорк, не толкова официалните снимки на мис Кели в дните след изненадващия годеж, семейство Кели в тяхната впечатляваща къща на два етажа в колониален стил на Хенри Авеню в Ийст Фолс, и щастливата двойка в по-спокойна атмосфера на снимачната площадка на „Висше общество“ в Холивуд.

Освен като случаен воайор, се чувствах свързан по някакъв начин с тях. Бях присъствал в самото начало на тяхната връзка, бях свидетел на първото им колебливо ръкостискане, наблюдавах първото им плахо общуване. Тяхното очевидно беше любов, родена чрез писма, разменяни цяла година след първата им среща, и аз, повече от всички останали, бях разбрал и видял онази първа искра между двама напълно непознати. Почувствах същото, когато срещнах Софи и, както тя бе отбелязала в последното си писмо, ако не бях последвал Грейс Кели до нейното магазинче, ние никога нямаше да се срещнем и сега тя нямаше да прави парфюм по поръчка за най-известната в момента жена в света. Смешно е как нещо, предизвикано от действия със съмнителен морал, като моето нахално преследване, можеше да доведе до подобен щастлив край. Ние тримата очевидно бяхме свързани като преплетените нишки в едно кълбо и аз не спирах да се чудя докъде щеше да ме отведе моята нишка, ако я следвах.

За разлика от принца обаче, нямах кралски герб върху личната си хартия за писма, нито баща, който да повлияе върху романтичните ми връзки^[1]. Нито католически свещеник на мое разположение, който да ми помогне да ухажвам една жена и да спечеля одобрението на семейството й на своя страна. (Носеха се слухове, че Джак Кели е бил посредник във връзката на дъщеря си с Рение посредством свещеника на фамилия Рение — отец Тъкър.) Аз бях само един наемен фотограф с репутация, че винаги закъснява. А това не бе особено полезно, нито улесняваше спечелването на сърцето на някое момиче. И все пак моето сърце беше там, където бе Софи.

Вървях по Бродуей, спрях при един уличен продавач на хотдог, взех си един с кисело зеле и чаша слабо кафе, преди да тръгна към Пето Авеню, където бе сградата, в която живееше Грейс. През тези последни дни, през които течеше подготовката за събитието, тя много често влизаше и излизаше, и невинаги имаше придружител или охрана. Джак Кели и ужасният „трън в задника“ — нейният секретар и пресаташе от MGM, упражняваха невиждано строг контрол над публичните й изяви, в желанието си да спрат всеки друг, освен Хоуел Конан (нейният официален фотограф), който се осмели да се приближи по-близо до нея.

По време на появите й на обществени места Грейс бе принудена да маха безспирно с ръка от колата и да се усмихва на камерите. Внимателно подбрани шапки с широки периферии, огромни слънчеви очила и пищни шалове за глава разочароваха и пречеха на журналистите и фоторепортерите да си свършат работата. Беше просто невъзможно да се каже дали под тези аксесоари действително беше тя.

Бях твърдо решен да направя хубава нейна снимка, дори ако никой друг не успееше. Тя познаваше лицето ми, макар и бегло, и се надявах това да ми даде известно предимство. Късметът ми бе направил завой и се бе обърнал към по-добро, и аз трябваше да заложа всичко, за да спечеля, докато това продължаваше. Колкото се нуждаех от вярата на Сандърс в мен, точно толкова се нуждаех и от вярата в себе си. А Ню Йорк, градът, в който „всичко е възможно“, бе най-доброто място да започна.

Денят беше мрачен, навъсен и тъкмо бе започнало да вали ситен дъждец. На улицата пред сградата с апартаменти, където на №988 живееше Кели, вече чакаха не по-малко от дузина папараци. Няколко от тях събраха багажите си за минути, тъй като дъждът заплашваше да повреди апаратурата им и да развали още повече и без това лошото им настроение. Бях започнал да губя търпение, когато тя неочаквано се появи от нищото. В ръцете си носеше букет от червени рози с дълги дръжки. Без шапка, без ръкавици, без шал на главата. Беше точно пред мен с цялата си естествена красота. Когато вятърът духна откъм Ийст Ривър и разпиля косата около лицето й. Тя се засмя, прибра един кичур зад ухото си и погледна право в мен. Огромният годежен пръстен с диамант от „Картие“, който принц Рение бе поръчал специално за нея, не можеше да бъде по-блестящ.

— Късмет за големия ден, мис Кели — казах, докато фокусирах обектива и направих няколко снимки. Бях толкова близо до нея, че нямаше необходимост да викам, за да привлека вниманието й, както правех обикновено. — Ще бъдете много красива булка. И ще ухаете прекрасно.

— Благодаря — отвърна тя, очевидно изненадана от последната ми забележка. За миг, изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но вниманието й бе привлечено от няколко други фоторепортери, които викаха да се обърне към тях и от няколко минувачи, които спряха, за да й се възхитят и да й пожелаят щастие. — Всички сте много любезни — добави, преди да влезе в сградата и да изчезне така бързо, както и се появи.

Така, както фоторепортерите губеха търпението си, поради невъзможността да се доближат по-близо до нея, така вестникарите изчерпаха суперлативите, с които да опишат нейната красота. Филмови премиери. Пищни балове. Пазаруване. Разхождане на кучетата. Където и да отидеше мис Кели, след нея вървяха репортери, които описваха всеки детайл от облеклото й, като не пропускаха да отбележат и името на дизайнера. Когато тя не бе на разположение за коментар, именно те обсебваха колонките на вестниците. Това бе някаква лудост. Не бях очаквал подобно нещо. Бях в Ню Йорк само от три дни и вече се чувствах като парче дърво, блъскано от вълните насам-натам без посока, преследвах мис Кели, виках да погледне в тази или онази посока. Настроенията се сменяха по-бързо от чифт скъсани чорапи и тъй като денят за отплуването на „SS Constitution“ наближаваше, копнеех да изпратя свенливата бъдеща булка по пътя й и да се прибера у дома при Емили и чека с хонорара ми.

Смъртта на Теди ме накара да се замисля, да преосмисля живота си и да оценя колко скъпоценен е той. Откакто излязох от мъглата на скръбта, бях много по-добър баща на Емили, но бях раздвоен; от една страна, исках да се върна при мосю Роух и топлите летни ветрове на Ривиерата, без да споменавам възможността да прекарам още една страхотна вечер със Софи (за предпочитане без намеса на чантата на майка й), от друга — не можех да оставя Емили. Въобще мразех да бъда далеч от нея.

След още един изпълнен с разочарование, прекаран в напразно висене пред апартамента на мис Кели, ден, където тя спря буквално за секунда, за да каже само едно „здравейте“, без да отговори на въпросите на репортерите, аз се върнах в хотела, изпълнен с облекчение и щастие, че моето участие в тази вълшебна приказка приключи. Най-накрая имах няколко хубави снимки, с които щях да удовлетворя амбициите на Сандърс.

— Добър ден, ключа ви, сър?

Младото момче на рецепцията, с акне по бузите, ме дразнеше с излишната си любезност. Всяка вечер се повтаряше едно и също. „Ключът ви, сър? Добре ли мина денят ви? Има ли нещо, което мога да направя за вас, сър?“

Усмихнах се насила.

— Да, моля. Благодаря.

— Има телеграма за вас. — Той потърси в клетките на шкафа зад гърба си, след което постави един бежов плик върху мраморния плод на рецепцията. — Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, сър?

Помърморих едно „не“ и добавих закъсняло „благодаря“, докато вървях към асансьорите, където нетърпеливо пиколо с еполети и квадратна шапка натисна бутона вместо мен, макар че и аз можех да го направя. Отворих телеграмата.

Еднопосочен билет за „SS Constitution“ от Ню Йорк до Монако. Отпътуване на 4 април, на обяд. Сандърс.

Подсвирнах от изненада. По дяволите! Как бе успял да уреди това?

— Всичко наред ли е, сър?

Погледнах пиколото, когато вратата на асансьора се отвори.

— Знаеш ли какво, момче? Ще пътувам до Монако с Грейс Кели. Така че да, всичко се наред.

Влязох в стаята си, хвърлих шапката и сакото върху леглото и си налях уиски от гарафата на масата. Последното нещо, което исках, бе да бъда далеч от Емили, но това щеше да е само за две седмици и освен това бе неочаквана промяна в събитията и изключителна възможност за мен. Не само че щях да пътувам с мис Кели до нейната, така наречена „сватба на века“, но щях да отплавам право към Софи. И това ако не беше съдба! Нали?

От седмици вестниците бяха пълни с подробности за кораба, който щеше да отведе мис Кели и сватбарите до Монако. Вече снимах кораба на кейовете в Манхатън, фокусирайки вниманието си върху впечатляващия му силует на фона на хоризонта. Не един път си бях представял как се качвам на борда му, а ето че сега щях да направя точно това. Още веднъж Сандърс — или може би беше мис Кели?, обръщаха хода на живота ми в друга посока.

Изпратих телеграма до Марджъри, за да обясня по-дългото си отсъствие, както и един плик, пълен със сувенири за Емили, заедно с бележка, че обещавам да й се обадя веднага, щом пристигна в Монако. Благодарение на смелостта, с която ме зареди уискито, импулсивно изпратих още една телеграма — до Софи.

Ню Йорк, 3 април 1956

 

Скъпа Софи! Поздравления за поръчката! Прекрасни новини! Очаквам с нетърпение да го отпразнуваме заедно. Какво ще кажеш? Аз ще отплавам заедно с мис Кели на борда на „Constitution“. Ще се видим в Монако, когато пристигна на 12-и. Ще бъда в хотел „Рамполди“ в Монте Карло в 18 ч. Спомням си, че веднъж ми каза, как винаги си искала да отидеш там.

Джим. Х.

Добавих целувката след известен размисъл и после дълго време си представях, че е била истинска. Тези чувствени устни, притиснати жадно към моите. Топлината на дъха й върху лицето ми. Досега не бях познавал друга жена толкова малко, колкото нея, и въпреки това знаех много. Колкото и да се опитвах да отрека, Софи сякаш бе полепнала по кожата ми, както някой от нейните прекрасни парфюми, и нищо не можеше да я изтрие или отдалечи от мен. Ако някога съм се нуждаел от мъдрия съвет на Теди Уолш, това беше сега. Представих си как ми казва: „Стига си мислил за влюбването, а вземи го направи, Джим. Животът е прекалено кратък за колебания, за «може би» и «какво ще стане, ако»“. Нямах право да се надявам, че Софи ще ме чака в Монако, но така или иначе изпратих телеграмата. Тя или щеше да бъде там, или не. Дотогава трябваше да забравя за нея и да съсредоточа мислите и обектива си върху младата американка, която бе на път да направи най-важното пътуване в живота си.

Докато приготвях багажа си, се чудех как ли се чувства мис Кели в навечерието на отпътуването, като знае, че на другия ден ще трябва да каже „сбогом“ не само на родния си дом, но вероятно и на блестящата си кариера. Според много хора годежът бил прекалено прибързан. Други пък смятаха, че бракът им няма да продължи дълго.

Но кой можеше да каже, че любовта от пръв поглед не е истинска, или че една любовна история, изградена върху страст и думи не може да разцъфне в нещо много по-трайно?

Кой може да каже всъщност какво е истинската любов?