Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (14)

11
Джеймс

Кан, юни

Пътуването ми до Франция бе като всички пътувания — досадно. Ничия земя между миналото и бъдещето. Сумрачен свят между лошия сън и принудителните, но неизбежни контакти с други хора, както и постоянното състояние на лека тревожност, свързано с опасенията дали ще успееш да спазиш разписанията: пристигането на кораба в Кале, влакът до Париж, следващият влак до Кан.

Това бе една от великите дилеми на живота, а именно защо човек, който пътува така мъчително болезнено като мен, трябваше да пътува често и това да бъде част от работата му. Или поне беше преди. И аз се надявах, че отново ще бъде.

Френската провинция прелиташе невидима под прикритието на тъмнината покрай мен, а аз се чувствах като агент на SOE^[1], докато се самоизмъчвах с „Моби Дик“. Накрая затворих последната страница с облекчение и казах сбогом на Ишмаел и неговия бял кит. Оставих книгата в мъжката тоалетна, надявайки се да не я видя никога повече през живота си, и бях доволен да открия един изоставен екземпляр от „Да хванеш крадец“^[2] във вагон-ресторанта. Това наистина бе достойно четиво, чието изключително предимство бе, че му липсваха отмъстителни китове. Атмосферата на Френската Ривиера в романчето беше перфектното разсейване през последните километри до моята цел.

Когато най-накрая пристигнах, видях, че Кан си е същият, какъвто го помнех от лятото. Само малко по-тих и спокоен, без блясъка и славата на филмовия фестивал. Като уморен домакин след края на шумното парти, градът с радост беше свалил обувките и си бе сипал едно питие. Сега беше много по-хубаво място без холивудския цирк и аз бързо се отпуснах и възстанових под топлите му простори.

След като се регистрирах в малък приятен пансион в стария град, управляван от дребната и твърде възрастна мадам Бисе, която пееше оперни арии, за да събуди гостите си, излязох и тръгнах по тесните улички право към фотостудиото на улица „Мейнадиер“. Не бях съвсем сигурен какво щях да кажа, като стигна, но вече знаех, че спонтанността е най-добрият начин да постигнеш много неща и да спечелиш в живота. Слънцето вече се бе вдигнало високо в небето и топлината му бодеше гърба и врата ми. Скрих лицето си с шапката и попих потта с носна кърпа.

Когато най-накрая намерих адреса, бях посрещнат от табела, на която пишеше Fermè. Затворено. Е, това вече го бях виждал! Погледнах часовника си. Ами да, беше един на обяд. Проклетите французи с техните мързеливи и дълги обеди, придружени с чаша вино! Направо бе истинско чудо как хората успяваха да продадат или да купят нещо.

Напълно разбит от умора, прегрял и твърдо решен да се върна по-късно, последвах обонянието си и тръгнах към магазинчето на Софи. Първоначалното ми намерение бе да изчакам до утре, преди да я посетя, надявайки се да съобщя добрата новина, че съм нает като фотограф на пощенски картички в „Реал-Фото“. Но имаше ли смисъл да отлагам, след като сега нямах друга работа? Огледах отражението си във витрината на едно магазинче за тютюн, нагласих шапката, оправих яката на ризата си и поизправих малко раменете си.

„И така, давай, Джеймс! Само напред! — казах на доста смачкания на вид мъж в отражението, който ме гледаше. — Направи го. И този път не се опитвай да се правиш на абсолютен задник.“

Когато отворих вратата на бутика, звънчето звънна. Моментално ме обгърна ухание на парфюм.

Мис Дювал не беше зад щанда. Всъщност не се виждаше никъде. Огледах внимателно подредените и блестящи стъклени флакони.

— Бонжур! — извиках с моя смешен френски акцент. — Хелоу! — Чувствах се като пълен идиот. Може би все пак трябваше да оставя посещението си за утре.

Тъкмо щях да се обърна, за да си вървя, когато някакво движение зад задната врата ме накара да изчакам още един миг. Тя беше тук. Как трябваше да се държа? Чаровно или самоуверено? Да се извиня или да се правя на нещастен палячо? Кой Джеймс Хендерсън щеше да спечели благоприятния отговор от нейна страна?

След секунда стана ясно, че няма причина да се притеснявам. Човекът, който се появи не беше Софи Дювал, а една елегантна, по-възрастна дама с невероятни скули и червени като зрели ягоди устни. Тя излъчваше онази специална самоувереност, присъща на жителките на континентална Европа, която английските жени никога нямаше да постигнат.

Жената изгледаше леко изненадана, че ме вижда, и започна да бърбори нещо на френски. Едва когато свърши, успях да кажа учтиво, че Je ne parle pas frangais^[3].

— Софи? Мис Дювал? — добавих с въпросително вдигане на ръце. — Je m’appelle Джеймс Хендерсън. Londres^[4]. Лондон? — Много ми се искаше да бях обръщал повече внимание на френския в училище. — Тя ми писа — обясних, изваждайки пощенската картичка от джобчето на гърдите си за доказателство.

При тези думи последва усмивка на разбиране.

— О, мосю Хендерсън! Très bien^[5]. — Жената протегна към мен бледата си ръка с добре поддържан маникюр и без усилие превключи на перфектен английски. — Аз съм Натали. Асистент на Софи. Тя излезе за обяд. Ще трябва да почакате. Тя ще се радва да ви види, мосю.

— Така ли?

Натали се засмя леко, оставяйки ме не съвсем сигурен дали беше искрена, или саркастична.

— Елате, елате — каза, като хвана ръката ми с две ръце, сякаш бяхме стари приятели. — Ще трябва да я изчакате в офиса. Харесвате „пастис“^[6], нали?

Всъщност се оказа, че няма значение дали харесвам пастис или не, защото жената напълни щедро една чаша и настоя да седна на стола до бюрото и да се настаня удобно.

Офисът беше малък и спретнат като самата Натали. Флакони с цветни течности стояха заключени в един шкаф. Навити на топове ярки панделки в различни цветове и хартия за опаковане във всички възможни нюанси и десени, които човек може да си представи, ми напомниха за любимия ми магазин за сладкиши в края на улицата, когато бях малко момче. Някакви документи бяха стриктно подредени в табличка върху бюрото. До светлосинята пишеща машина имаше снимка на Грейс Кели с автограф в сребърна рамка. Мис Кели бе олицетворение на холивудската елегантност — облечена в блестяща копринена рокля, високи до лактите ръкавици и огърлица от перли. Снимката бе точно такава, каквато Сандърс искаше от мен, а аз пропуснах да направя. До нея стоеше снимката, която аз бях направил на Кели и принц Рение в градината на двореца. Значи все пак я бе запазила. Но не виждах снимката, която направих на самата Софи.

— Направена е, когато спечели наградата на Академията — обясни Натали, забелязвайки интереса ми към снимката на Кели. — Très, Très belle^[7]. — Тя вдигна снимката, която аз бях направил. — А вие не се впечатлявате много от холивудската суета, нали?

Свих рамене.

— Предпочитам да снимам хората, каквито са в действителност. Истински. Естествени. Без грим. Но всъщност пейзажите са голямата ми страст.

— Виж ти. Значи сте на подходящото място. Ние имаме най-красивата природа. — Тя огледа снимката на Грейс и Рение малко по-дълго. — Те се харесват, според мен — отбеляза, след което я върна на мястото.

— Как може да знаете?

— О, мога. Женска интуиция. — На устните й се появи игрива усмивка.

Аз отпих колеблива глътка от пастиса.

— Тя дълго ли ще обядва? — попитах, потръпвайки от силния аромат на анасон. — А ще имате ли нещо против, ако запаля една цигара, докато чакам?

Натали ме увери, че Софи няма да закъснее повече от десетина минути и че „да“, тя е против запалването на цигара.

— Тютюнът не е приятел на парфюма и е вреден за les poumons — с тези думи посочи с пръст гърдите си и като си пое дълбоко въздух, имитира ужасна кашлица.

— А, да, белите дробове — преведох аз.

— А, oui. Дробовете. Не бива да пушите.

Произнесе думите с такава увереност и отрицателно размахване на пръст, че аз почти се съгласих да не запаля никога повече цигара. Върнах пакета в джоба си и докато тя се върна в предната част на магазина, за да обслужи някакъв клиент, седях като наказан ученик, който очаква да види директора — в този случай директорката, като не бях сигурен защо въобще съм дошъл тук.