Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meet Me in Monaco, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi(2024)

Издание:

Автор: Хедър Уеб; Хейзъл Гейнър

Заглавие: Парфюмеристката от Монако

Преводач: Татяна Атанасова Виронова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 06.08.2019

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Ангел Петров

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-771-421-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15941

История

  1. —Добавяне

10
Джеймс

Макар че Сандърс не оцени снимките ми, аз бях доволен от фотографиите на Грейс Кели и принц Рение. Те несъмнено не бяха типичните снимки на холивудски знаменитости, които човек очаква да види на филмовия фестивал в Кан, но аз ги харесвах повече точно поради тази причина. Моите бяха различни. Свежи. Истински. Искрени, по начин, по който повечето снимки на кинозвезди не са.

Всеки беше виждал Грейс Кели на червения килим, обвита в коприна, кожи и диаманти. Но как и кога можеха да я видят като млада жена, попаднала на необичайно място, не под светлината на прожекторите и без грижливо направена прическа и дизайнерски тоалет? Колкото повече гледах снимките, толкова повече виждах нейната очарователна уязвимост на обикновеното момиче от съседния двор. Освен това имаше нещо в начина, по който тя и принц Рение вървяха, говореха и се смееха — а може би и флиртуваха по малко? Моите снимки бяха хванали някои от техните по-свободни движения: случайното докосване на ръцете им, видимото задоволство от компанията на другия, което прозираше в поведението им, непринуденият начин, по който си взеха довиждане, все едно не беше довиждане, а по-скоро au revoir. Харесвах сантименталното „до скоро“, което означава до мига, в който се видим отново. Този поздрав отразяваше ехото на мислите ми за Франция. Аз се върнах в Лондон, но краткото ми пребиваване в Кан ме дърпаше и теглеше, като изпусната нишка, обратно към Лазурния бряг.

Когато оттам пристигна пощенска картичка, притеглянето стана още по-силно. Трясъкът на пощенската кутия ме събуди от приятната ми следобедна дрямка в слънчевата част на дивана. Очевидно от това да си безработен имаше и някаква полза.

Грас, Франция

 

Г-н Хендерсън,

Благодаря ви за снимката. Очевидно вие и Грейс Кели сте пълни с изненади. Благодаря също, че сте й дали визитката ми. Тя прояви интерес към моите парфюми, за което наистина съм благодарна.

Опасявам се, че не бях особено любезна онзи ден в моя бутик. Ако отново имате път към Кан, моля да се обадите, за да ви благодаря лично. Колкото до препоръката за парфюм, ако вашата съпруга, приятелка или майка би могла да ми опише какви ухания обича, ще бъда по-добре информирана и ще мога да й помогна.

Софи Дювал

— Съпруга? Приятелка? — изсумтях. Но разбира се, че щеше да направи подобно заключение. Без да искам, бях пропуснал да спомена, че става дума за дъщеря ми.

Инстинктивно приближих пощенската картичка към носа си. Ухаеше на нейния парфюм. Затворих очи и моментално се пренесох в малкото магазинче при стъклените рафтове и огледала, където бяха наредени редица след редица красиви шишенца, като в „Алиса в страната на чудесата“. И там, пред мен, стоеше Софи. Очите й бяха като череши, потопени в най-изисканото бренди. Въпроси и надежда бяха отпечатани върху лицето й.

— Тя ми отговори, Уинстън! — Това бе отправено към котката, която Марджъри ми завеща с огромно задоволство, тъй като Харви, или май беше Хари, бил алергичен към котки.

Уинстън се протегна блажено върху прозоречния рафт, без да се впечатли от новината. Той не се впечатляваше от много неща, с изключение на чинията с храна, която дамата от номер 13 му оставяше всеки петък. Блазе му.

— Тя наистина ми отговори!

Бях изненадан от реакцията си. От това, колко приятно ми стана, че Софи беше помислила за мен. Не само ми бе писала, тя ме канеше да я посетя. Бях доволен, че съм причината мис Кели да се върне в бутика й. Изглеждаше като любезен жест, макар че го бях направил неволно. Осъзнах, че от пребиваването ми в Кан беше излязло и нещо добро. Мястото бе прекалено хубаво и не исках да го запомня, свързвайки го с моето уволнение и хранителното натравяне на Теди със стриди.

Освен че думите на Софи, изписани на гърба на картичката, привлякоха вниманието ми, то бях впечатлен и от самата картичка, и по-точно от изображението върху лицевата й страна. То представляваше великолепен изглед на окъпани от слънцето полета — лилава лавандула, яркожълти слънчогледи и някакво невероятно розово, които заобикаляха разположената в центъра средновековна църква с островърха кула. Около всичко това имаше напечатан надпис: Грас — градът на парфюмите, Кот д̀Азур, Франция.

Природа. Цветове. Живот. История. Всичко, което обичах. Всичко, което винаги съм обичал и искал да снимам.

— Уинстън! Това е! — Ударих с ръка възглавницата на дивана, което накара котката да скочи от прозоречния рафт.

Въпреки всички пощенски картички, които бях купил и изпратил на Емили през годините, никога не ми бе минало през ума, че все някой снима всички тези пейзажи и къщи, които са отпечатани върху тях. Крайбрежните пясъчни плажове и планинските върхове, ширналите се нивя и поляни, назъбените скали, древните рибарски селища и грандиозните дворци.

— Това е! Точно това е, дяволите ме взели! — Изправих се и седнах, като прекарах ръка през косата си. Обърнах картичката и я завъртях, за да открия в лявото поле ситно изписан адрес: адресът на фотостудиото в Кан.

Пощенска картичка „Цветовете на Кан“

M. Roux. Real-Photo. Cie des Art, 15 rue Meynadier, Cannes

Обзет от неочакван импулс да се стегна, да се издокарам и да направя нещо с живота си, аз станах, измих се и се избръснах.

През оставащата част от деня Уинстън ме наблюдаваше подозрително с полуприсвити очи, сякаш вече знаеше какво съм намислил.

* * *

На другия ден пуснах писмото си до поискване, адресирано до мосю Роух във фотостудиото в Кан. В него пишеше: Фотограф на свободна практика търси работа за през лятото. Готов е да започне веднага. Прилагам образци от работата си. Говоря свободно френски…

В мига, в който пуснах плика в кутията, съжалих за последното изречение. Но вече бе късно да го върна обратно. Значи се налагаше да науча френски. Евентуално. Може би.

Две седмици по-късно дойде и отговорът. Теди любезно ми го преведе, докато седяхме на по бира край Темза. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мен, след като ми вдъхна кураж и подкрепи идеята ми да пиша до студиото във Франция.

Той все още кашляше лошо и целият се тресеше, и макар да ме уверяваше, че се чувствал перфектно, аз не бях убеден и не му вярвах. Острите скули, които имаше, когато бяхме новобранци в британската армия, се завърнаха с плашеща скорост, но всеки път, когато отбелязвах, че отслабва и трябва да се погрижи за здравето си, той ме отрязваше да не съм вдигал излишно врява.

— Някой ден ще се превърнеш в прекрасна съпруга, Джим — казваше ми със сарказъм, който бе неговата запазена марка. — Или може би ще имаш нова кариера като медицинска сестра. Джим Найнтингейл[1]. Добре звучи, не мислиш ли? Казах му да престане да ми се подиграва и да ми каже какво пише в писмото.

— Пише нещо от рода на „Елате в студиото, когато ви е удобно. Ще ви посрещна и ще разгледам работите ви“. — Той остави писмото настрани и вдигна халбата си с бира. — Е, ще отидеш ли?

Тишината от моя страна беше единственият отговор. Вече обмислях как ще съобщя на Емили за решението си.

* * *

Тя, разбира се, искаше да знае защо трябва да се върна във Франция толкова скоро. Винаги съм я окуражавал да задава въпроса „Защо“, като й обяснявах, че това е най-важният въпрос от всички, за огромно раздразнение на майка й, която нямаше търпение и не понасяше безкрайните въпроси, задавани от дъщеря ни. Каква ирония, нали? Не може да очакваш подобно отношение от дъщерята на един адвокат!

— Просто трябва, Ем, това е всичко. Възрастните хора понякога трябва да заминат. За да работят. И да мислят.

— А защо не можеш да мислиш в Клафъм?

По дяволите, много беше умна моята дъщеря.

— Защото в Клафъм вали прекалено често, скъпа, и светлината не е добра, за да правя хубави снимки. Трябва ми повече слънчева светлина, за да станат образите добри за пощенски картички. Трябва да има и много цветя.

— Във Франция има ли много цветя?

— О, да. Там те растат на обширни полета, пълни с тях, в едно място, наречено Грас. Много е красиво. Познавам една дама, която превръща листенцата им в парфюми.

Емили беше силно развълнувана от описанието на цветята, които растат на мястото, наречено Грас, и очарована от идеята, че от тях се правят парфюми.

— А тази дама използва ли микроскоп? Има ли лаборатория? Може ли и аз да дойда с теб? Звучи ми много интересно и хубаво там.

В кафявите й лешникови очи блестеше искрена невинност. Върху лицето й, цялото в лунички, бе изписана необикновена любов. Въздъхнах и я прегърнах. Бях попрекалил с описанието на цветята.

— Ти знаеш, че много бих искал да те взема с мен, скъпа, но нали си на училище? Освен това снимането на ниви, поляни и други такива неща е доста досадна работа. А пък френската храна понякога е много странна и смешна. Те ядат жабешки бутчета, знаеш ли това? — При тези думи тя цялата потръпна. — А също и ескаргот — добавих, като знаех какво ще последва.

— А какво е това ескаргот?

Наведох се и залепих устни върху ухото й.

— Охлюви.

При тези думи дъщеря ми потръпна цялата и всичките й идеи и желание да дойде с мен се изпариха, слава на бога. Не можех да й призная, че ако всичко мине добре, може би щях да остана през цялото лято. Или още по-дълго.

Тя подви краката си под пейката и започна да хвърля стар корав хляб на патиците в Риджънтс Парк, а аз си помислих как животът може да е прекрасно прост и в същото време толкова сложен.

Аз бях съвсем обикновено дете и не особено добър ученик. Всичко, което някога си бях представял като бъдеще, преди войната да ме сполети гръмотевично, заедно с бомбите на нацистите, беше жена, две деца и стабилна работа. Бомбите взривиха не само градовете ни и превърнаха домовете ни в руини. Те разбиха мечтите и надеждите ни, връзките и бъдещето ни. Все още можех да чуя и видя стената от картечен огън, който валеше върху нас по бреговете на Нормандия, все още усещах вкуса на сол върху езика си и скърцането на пясък между зъбите ми, докато лежах с лице, зарито в дюните и примирено приемах съдбата си. Теди беше прав. Когато си гледал смъртта в очите и си преминал невредим от другата страна, животът придобива различно значение. Превръща се в привилегия, а не в право. Това кара човека да осъзнае необходимостта да направи живота по-смислен и значим.

— Ще ти пиша, скъпа — рекох бодро, сякаш няколко реда, драснати върху пощенска картичка можеха да заместят присъствието ми тук. — И ще ти се обаждам по телефона.

При тези думи Емили леко се ободри. Нашите телефонни разговори се бяха превърнали в нещо, което и двамата очаквахме с нетърпение и обичахме.

— Бих могъл да говоря с майка ти и оня… другия, да ти позволят да дойдеш при мен, след като се установя — добавих и моментално съжалих.

— Името му е Хъмфри — разсмя се тя.

— Знам. Но „Другият“ му подхожда повече, нали?

— Наистина ли ще мога да дойда при теб?

Не знам защо въобще споменах тази идея. Това можеше да се окаже истински логистичен кошмар, а не можех дори да си представя смайването на Марджъри, само ако се осмелях да го спомена. И все пак, наистина ли беше толкова сложно и трудно? Емили растеше. Тя притежаваше моята страст към пътешествията, непреодолимото и изгарящо желание да види повече от света, освен Пикадили Съркас и Клафъм Стрийт.

— Вероятно — съгласих се аз. — Ще видим. А междувременно ще ти пращам пощенски картички, за да ти разказвам къде съм и какво правя — и с кого, добавих мълчаливо наум.

Емили хареса идеята особено за пощенските картички, защото тя и приятелката й Уини Матюс бяха започнали да колекционират пощенски марки. И тъй като бащата на Уини имаше сигурна, но уседнала работа във фабриката на „Тейт и Лайл“ в Лаймхауз и определено не бе от хората, които ще хукнат да наблюдават и снимат ниви с цветя, Емили лесно щеше да събере повече марки до края на годината.

Пригладих косата й.

— Е? Не е чак толкова зле, нали?

Тя не отговори. Само изтърси трохите от полата си и попита дали вече не е време за чай.

Двамата ядохме кифлички, правехме си самолетчета от салфетките и измисляхме смешни имена на посетителите в салона за чай. Това беше игра, която и двамата обичахме. „Игнациус Поплевъл“ предизвика страхотен смях от страна на Емили, въпреки че на мен повече ми хареса Сарджант Руфъс Бизби — име, с което тя нарече един надут мъж с петно от горчица на вратовръзката. Да пием чай заедно, бе едно от най-хубавите неща в живота. Като знаех, че този път е последният за известно време в бъдеще, оценявах нашия следобед повече от всичко друго на света.

Когато се върнахме обратно в апартамента ми, Емили забавлява котката с една стара връзка за обувки, докато чакахме Хъмфри да дойде да я вземе. Не стига, че отмъкна жена ми и че бе алергичен към котки, но той бе ужасно неточен и винаги закъсняваше.

Когато най-накрая дойде, започна да натиска неистово клаксона на колата си от улицата. Не искаше да се среща с мен повече, отколкото аз исках да контактувам с него.

— Това е за теб, тате — заяви Емили, като грабна училищната си чанта и шапка и сложи и двете си ръце зад гърба. — Затвори очи и протегни ръце.

Направих, каквото ми нареди. Пръстите ми докоснаха парче хартия.

— Какво ли може да е? — попитах. — Да не би да е шоколадов кейк? — Дъщеря ми се разкикоти. — Или пухено мече? Мога да усетя… О, да, това е четка за коса.

— Тате?! Много си глупав? Отвори си очите!

Целият лист бе покрит с ярки цветя и огромно жълто слънце. Сърцето ми се изпълни с огромна радост и мъка при вида на рисунката.

— Прекрасна е, скъпа. Сигурна ли си, че някой не ти е помогнал? — намигнах й аз.

— Ето, сега имаш много цветя и слънчева светлина. Значи може да си останеш в Клафъм.

Докато я прегръщах и целувах по косата, едва сдържах вълнението си и почти не дишах.

— Довиждане, тате — извика тя, когато подаде глава през прозореца на колата, и ми махна със слабата си бяла ръчичка.

— Довиждане, скъпо мое момиченце — прошепнах, като също й махнах в отговор.

По-късно вечерта, докато светлините на Лондон блестяха в прозорците, извадих стар и изтъркан куфар изпод желязното ми легло и приключих със събирането на багажа си. Каквото и да беше — съдба или лудост, Франция ми зададе въпрос и аз можех да намеря отговора само като се върнех обратно там.

Бележки

[1] Препратка към Флоранс Найнтингейл, р. 1810 г., основателка на модерното сестринство — гражданско и военно, героиня от Кримската война, поставя началото на училищата за медицински сестри. — Б.пр.