Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (12)

9
Софи

Времето, което прекарах с Грейс и нейните приятели запали в мен огън, който горя още цели две седмици. Всеки миг разработвах идеи за нова линия аромати, вдъхновени от Холивуд. Вдъхновени от Грейс Кели. Щях да направя не само един, а три парфюма: един всекидневен, един вечерен и още един — моя най-вълнуващ нов аромат — за специални случаи. Това щеше да бъде коронната слава на „Дювал“. Парфюм, който щеше да си съперничи с най-прочутите аромати. Щях да предложа моята нова линия на пазара в прекрасна елегантна опаковка. Единственият проблем беше как. Нямах никаква идея как щях да го финансирам. С дълговете, които имах, щеше да ми бъде трудно да намеря парите, от които се нуждаех, за да осъществя всичко това.

Подпрях глава на бюрото, борейки се със съмненията. Не исках да чувам нито „разумните“ съвети на Люсиен, нито сърдитите натяквания на майка ми.

Трябваха ми спокойствие и тишина, за да работя, и пространство, за да дишам. Засега се бях концентрирала единствено върху разработването на ухания и намирането на начин да осигуря пари за производството. Затворих очи и си представих енигматичната красота на Грейс Кели, нейната самоувереност и скромен чар. Но в нея имаше и нещо друго. Нещо, което не можеше да бъде лесно обяснено. Като слънчев лъч, или като падаща звезда, или като слънчевите зайчета върху повърхността на морето — винаги променяща се и подвижна, винаги хипнотизиращо неуловима. И всичко това примесено с някаква безпомощна уязвимост, която долових в мига, в който се шмугна в моето магазинче, за да се скрие.

Отворих очи. Взех журнала за цветя от чекмеджето на бюрото си, който беше златна мина, съдържаща внимателно описаните формули на татковите парфюми, както и моите бележки, които водех от години. Всичко бе добре документирано и описано с подробности. Крайчетата на тетрадката бяха оръфани, а страниците й скоро щяха да се разпаднат. Тя винаги ми бе носила късмет и аз не можех да си представя да работя без нея. По-скъпоценно от формулите, които съдържаше, бяха самите страници, защото бяха изписани собственоръчно с почерка на баща ми. Припряно надраскани бележки и открития, подчертани с три черти. Комбинацията от върбинка, ванилия и джинджифил, която бе използвал за създаването на „Наслада“ — първият парфюм, който бе направил за по-млади жени; след това бе „Възхитителна“ — съставен от виолетка, дъбов мъх и канела. Това бе парфюмът, който бе създал специално за Натали и който се превърна в едно от най-прочутите ни ухания.

Погалих нежно страниците с ръка, сякаш галех ръката на татко, за да го уверя, че всичко все още е тук.

Колкото и да не бях готова да управлявам живота си без него, не бях готова и да оставя дневника на мира. Но все пак знаех, че трябваше да го сторя. Скоро всяка страница щеше да бъде изписана и покрита с мастило и аз щях да го прибера и подредя на видно място в моята библиотека. Вече бях разчела повече от формулите и ги бях запазила в постоянните ми архиви. Някой ден щях да открия нещо по-ценно, което да замести старата тетрадка на татко. Но за малкото подрастващо момиче, което гледаше как скъпият му татко отива на война, тази тетрадка бе последният предмет, който ме свързваше с него, и аз не можех да скъсам тази връзка.

Грабнах един молив и бързо записах идеите си за ежедневния парфюм. Той щеше да бъде пленителен и очарователен, като жената, която щеше да го носи, но с намек за блясък. Лимон и жасмин. Щеше да се нарича „Светлината на звездата“. Не, по-добре „Звездна светлина“. Може би трябваше да е одеколон. Аромат, който ще те накара да се чувстваш специална всеки ден, а не скъп парфюм, предназначен за специални случаи. Да! Точно така! Това беше! Нямах търпение да настъпи утрешният ден, за да се върна в лабораторията си в Грас и да работя върху „Звездна светлина“. След като го усъвършенствам, щях да пакетирам една проба и да я изпратя в Студията на MGM, като подарък за Грейс. Ако тя го харесаше, може би щеше да сподели с приятелите си. Умът ми препускаше от вълнение. Може би срещата ми с Грейс Кели бе точно онова докосване до вдъхновението, онази случайност, от която се нуждаех.

Кратко почукване по вратата на офиса ме върна в реалността. Вратата се отвори.

— Пощата дойде — съобщи ми Натали и остави голям плик на бюрото ми. — Марката е от Лондон.

— Че аз не познавам никого в Лондон! — Надявах се, че не бе още едно досадно писмо от Майкъл Ливър, търговския агент.

Скъсах плика и извадих голям лист лъскава хартия. На гърба й бе написано на ръка: Софи Дювал. Кан. Май 1955 г. Обърнах листа и въздъхнах шумно, когато видях образа от другата страна.

Бях аз.

Устните ми бяха леко отворени, сякаш всеки момент щях да проговоря. Гъсти тъмни вълни коса падаха върху раменете ми, а на челото ми лежаха непокорни къдрици. Кожата ми блестеше, устните ми изглеждаха сочни и чувствени. Редиците шишенца и флакони с парфюми блестяха зад мен, сякаш съдържаха светлина. Но всъщност моите очи бяха във фокуса на снимката. Те бяха като тъмни кладенци, пълни с гняв и изненада. Аз бях версия на самата себе си, каквато не бях виждала никога досега. Версия, за която дори не знаех, че съществува. Бях закрила устата си с ръка, очите ми бяха прекомерно разширени и изпълнени с изненада и светлина.

— Дай да видя! — настоя Натали, като застана до мен, за да надникне над рамото ми. — О, боже! Софи, прекрасна си! Кой и кога направи тази снимка?

— Онзи фоторепортер, помниш ли го? Високият англичанин, който преследваше Грейс Кели в магазина? — Спомних си мириса на кожа и балсам, който остана във въздуха, след като той излезе; спомних си безгрижния маниер, с който запали цигара; спомних си дяволитата му усмивка.

— О, да. Беше много симпатичен, нали? По специфичния английски маниер.

Знаех, че Натали ме наблюдава, за да види реакцията ми, затова пренебрегнах забележката й.

— Той се обърна и ме щракна в мига, в който излизаше. Беше изключително грубо от негова страна да ме снима без разрешение.

— Е, не можеш да отречеш, че е много талантлив. Снимката е удивителна. Има ли бележка?

Прерових плика, като го обърнах и изтърсих. Един лист хартия за писма падна върху бюрото ми, заедно с още една снимка. Разгънах го.

Скъпа госпожице Дювал,

Както изглежда Грейс Кели не е единствената, която може да изглежда страхотно на снимка. Лично аз предпочитам вашия образ пред всички нейни. Мислех си, че може би ще ви хареса да видите и притежавате тази снимка. Ако ли не, скъсайте я и я изхвърлете в коша за боклук. Ще бъда само малко обиден.

Освен това, тъй като моят главен редактор не се интересува от снимките, които направих на мис Кели и нейния принц, поради което сега съм безработен, си помислих, че може би вие ще харесате тази нейна снимка. Не всеки ден човек скрива някоя холивудска звезда в магазина си, нали? Аз, разбира се, знаех, че тя е там. Просто не исках да ви притискам повече.

Също така искам да ви помоля за съвет относно подходящ парфюм за една специална дама в моя живот. Нещо леко и дискретно, но въпреки това женствено. Нищо прекалено тежко или дамско. Не мога да понасям парфюмите за матрони. Нали се досещате за какво говоря? Онези тежки цветни миризми, които причиняват петседмично главоболие.

Написах адреса си по-долу. Не сте длъжна да ми отговаряте, но предполагам, че няма причина и да не го направите.

Джеймс Хендерсън, Джим

Разсмях се. Защо трябваше да му препоръчам парфюм за гаджето или жена му, или която и да бе тази специална за него жена? Колко самонадеяно! Снимката на Грейс Кели и принц Рение приличаше на онези, които вече бях видяла в „Пари Мач“ към статията за срещата им в Монако. Но тази на Джеймс беше уловила нещо повече. Нещо различно. Много по-интимно. В очите на Грейс имаше по-особен поглед. Поглед, който познавах от момента, когато за пръв път срещнах Люсиен и бях запленена от чара му.

Натали сложи ръце на бедрата си.

— Е? Смяташ ли да му отговориш? На този Джим?

Направих дълга пауза.

— Името му е Джеймс. И не ставай глупава, Натали. Той е опортюнист, това е всичко.

Смачках писъмцето на топка и го хвърлих в кошчето за боклук.

Натали се обърна да излезе, но преди това каза:

— Надявам се, че няма да изхвърлиш и тази прекрасна снимка.

Престорих се, че съм заета с разни документи върху бюрото и бях благодарна, когато чух звънчето на вратата. Натали побърза да излезе, за да посрещне клиента. Погледнах отново снимката си и посегнах, за да извадя писмото от кошчето. Адресът ми е по-долу. Не сте длъжна да ми отговаряте, но предполагам, че няма причина и да не го направите.

Не успях да сдържа усмивката, която цъфна неканена на лицето ми.