Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (34)

27
Софи

Грас

След четирийсет и осем часа търсене дори в миша дупка и проверка при няколко клиенти, които бяха влезли в бутика в деня, в който тетрадката изчезна, нея все я нямаше. Казах дори на Люсиен, да не би да я бе взел по погрешка, но той отрече да я е виждал. „Журналът за цветя“ на татко просто изчезна, сякаш се изпари във въздуха. Болката ме връхлиташе на вълни, сякаш за втори път го загубих. Всички негови безценни записки ги нямаше. Въпреки че бях преписала по-голяма част от формулите в моите постоянни файлове (и слава богу!), сред пожълтелите страници се съхраняваше духът на татко, и това бе нещо, което не можех да възстановя.

Исках да се скрия в киното с мадам Клое и с помощта на неговата магия да избягам от мислите си, но вместо това тръгнах към къщи, за да видя как е майка ми. В момента, в който отворих вратата, последните ноти от песента на Константин^[1] L̀Homme et L Enfant^[2], достигнаха до слуха ми от грамофона във всекидневната. — Прибрах се — извиках и хвърлих ключовете си на масата.

— Къде беше? — излая тя и ме изгледа страшно, когато влязох в стаята. — Не съм те чувала от няколко дни.

— Знаеш, че туристическият сезон започна — обясних. — Идвам толкова често, колкото мога.

Толкова често, колкото мога да те издържа, добавих наум.

Отидох към кухнята, отворих хладилника, порових в него, докато намеря малко сирене и студено пиле. Отчупих парче хляб и отнесох чиния с храната на масата във всекидневната.

— Ти яла ли си? — попитах, докато гледах да сяда на стола срещу мен. Никога не съм знаела за какво да си говоря с нея. Понякога имах чувството, че живея с напълно непознат човек, при това човек, когото не харесвам много.

Тя махна небрежно с ръка.

— Не съм гладна.

Никога не беше. Единственото, за което бе гладна, беше алкохолът.

— Много си тиха. Какво се е случило? — попита ме майка ми, като ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Нищо — промърморих с пълна уста. Нарочно избегнах темата за изчезналия бележник, защото не исках да споделям това с нея. Мислено можех да чуя баналната й тирада за отговорността, която само щеше да ме вбеси, защото не можех да понеса лекцията от жена, която не бе носила отговорност абсолютно за нищо в живота си.

— Тази нова линия само ще ни вкара в още заеми. Знаеш това, нали? — изръмжа майка ми, като отпи глътка от брендито си, докато се облегна назад в стола. — Защо се инатиш и не искаш да продадеш земята? Ще вземем огромна сума пари, с която ще можем да си живеем комфортно.

Помислих дали въобще си струва да говоря за това с нея.

— Опитвам се да спася бизнеса ни, мамо. Нашата прехрана. Средствата ни за преживяване. Наследството от татко. Но ти винаги правиш обратното, нали? „От това няма да излезе нищо“, „Трябва да продължиш напред“, или „Това си е чиста загуба на време“. Едно знае баба, едно бае. Винаги контра, винаги против. Винаги срещу всяка моя идея.

Всъщност винаги срещу мен, помислих си. От самото начало. Храната в стомаха ми се превърна в трици. Защо всичко ставаше толкова трудно? И защо бе така ужасно объркано?

Майка ми стана от стола, олюлявайки се леко.

— Аз ли отхвърлям твоите идеи? Ти ме отхвърляш! Ти и баща ти! — Тя изреди цял списък от любимите си ругатни и обидни думи, сетне започна обичайната бомбардировка с обиди срещу татко, които нямаха никакъв смисъл. Лицето й стана пурпурночервено и размаха юмрук пред мен.

— Стига, мамо, ти си пияна. Върви да си легнеш.

— Казвам това, което мисля!

Затворих очи.

— Моля те, не искам да се разправяме. Върви да си легнеш.

— Ако не беше толкова некомпетентна, бележникът с новите формули нямаше да изчезне! — каза, размазвайки леко думите.

— Какво? — присвих очи. — Ти откъде знаеш, че е изчезнал?

Тя за миг се обърка.

— Амиии… Люсиен се обади днес сутринта. Каза, че си много разстроена от това.

Майка ми винаги е била лош лъжец. Винаги. Наблюдавах я как се клати към кухнята, преди да я попитам защо се е обадил Люсиен.

— И каква друго каза?

— Той… искаше да говори с теб. Чудеше се дали си тук, след като не могъл да те намери в магазина. — Гласът обаче я издаде. — Говорихме за вашето бъдеще, щом толкова искаш да знаеш. Той наистина те обича, Софи.

Стиснах зъби от раздразнение.

— Бих искала вие двамата да не обсъждате моето бъдеще зад гърба ми — станах от масата и сложих чинията в мивката.

— Аз харесвам Люсиен — настоя майка ми. — Той никога не разговаря с мен като теб.

Да, защото никога не е страдал от пиянството й през всички изминали години.

— Ти си ми дала достатъчно причини, за да говоря така с теб.

— Понякога се чудя какво е видял Люсиен в теб. Мъж като него би могъл да си намери някоя много по-хубава, по-добра и по-изискана.

Думите й ме изумиха. Загледах я смаяно, просто онемях, след което грабнах чантата си и затръшнах вратата зад себе си.

* * *

Уморена да бъда третирана като дете, поканих Люсиен в апартамента в Кан, като настоях твърдо да анулира каквито и да е бизнес обеди и ангажименти, ако е планирал такива, защото трябва да говорим.

— Преди всичко, бих предпочела да не говориш с майка ми за моя бизнес — избълвах, след като сложих на масата чаша кафе и каничка със сметана. — Ако исках да й кажа за бележника, щях да го направя сама.

Той взе ръцете ми в своите.

— Съжалявам. Мислех, че вече си й казала. Просто не съобразих.

— Да, не си. Също така не искам да обсъждаш нашето бъдеще с нея. Ти дори с мен не си го обсъждал! — В този миг телефонът иззвъня и аз оставих моята чаша с кафе. — Дано да не е тя. Не искам да говоря с нея.

Вдигнах слушалката, за да разбера, че не беше майка ми, а някакъв репортер от „Пари Мач“. Бях изненадана да науча, че слухът за поръчката на парфюма за сватбата на Грейс бе стигнал до техните уши. Въпреки че се опасявах да не превърне интервюто в някоя от онези ужасни клюкарски колонки във вестниците, все пак се съгласих да говоря с него. Чувствах се некомфортно, че звъни у дома, но „Дювал“ се нуждаеше от реклама и внимание… А „Сърцето на принцесата“ щеше да ни донесе известност, от която отчаяно се нуждаехме, и това бе спасителното въже, за което можех да се хвана и което щеше да улесни пускането на новата линия в експлоатация.

След като отговорих на въпросите на репортера, затворих телефона и погледнах към Люсиен, който седеше мълчаливо на стола и не откъсваше очи от мен. Беше чул всяка моя дума.

— Какво беше това? — попита той.

Отместих очи от него и се втренчих през прозореца, който гледаше към пристанището.

— Един репортер от „Пари Мач“ иска да представи „Дювал“ в списанието. И това ако не е страхотна новина! — усмихнах се и обгърнах с пръсти чашата си с кафе.

Той вдигна едната си вежда.

— Мислиш ли, че е много умно да споделяш плановете си за закриването на бутика с репортери? Прилича повече на отрицателна реклама, нали? Освен това, ако името ти се появи в клюкарските списания, възможните купувачи може да се уплашат и да се отдръпнат. Няма смисъл, Софи. Така няма да постигнеш нищо.

Оставих рязко чашата върху масата и кафето се разплиска.

— Знаеш ли кое няма смисъл? Фактът, че ти не можеш да разбереш колко важно е за мен! Фактът, че не можеш да проумееш колко много искам да се преборя за онова, което обичам. Та ти самият си бизнесмен! Как не можеш да проумееш, че аз правя същото — работя здраво, за да изкарам прехраната си и дори да разширя дейността си!

— Защото не е същото — отговори ми троснато той. — Като мъж, от мен се очаква да работя здраво. Моя е отговорността да осигуря прехраната на семейството ни и нашето бъдеще. Пред теб не стоят такива отговорности. Дори не е необходимо да работиш. Въобще. Наистина не мога да разбера, защо не приемеш офертата на Ливър? Очевидно е, че ако продължиш да поддържаш „Дювал“, това ще ти донесе само неприятности и стрес.

При този втори намек за брак кипнах. Моментът не беше подходящ, точно обратното. А и аз се съмнявах в искреността на намеренията му. Люсиен се радваше на вниманието, което получаваше като един от най-известните и желани ергени на Лазурния бряг. В края на краищата ние просто бяхме различни. Бяхме като два влака, които се движат шеметно и чиито пътища се пресичат за кратко, преди да се разминат в различни посоки.

Погледнах го с вледеняващ поглед.

— След две години заедно ти въобще не ме познаваш, нали?

Оставих объркания Люсиен да се погрижи сам за себе си и отидох в спалнята. Затворих вратата и легнах на леглото, като се загледаха в тавана, без да виждам. Изтръпнах при мисълта, че някой може би се ровеше в бележника, прелистваше с безразличие записките, които ми бяха скъпи, прехвърляше страниците, където бях записала идеите си за парфюма на Грейс. Боже! Бях написала името й, подчертано с три черти. Принцеса Грейс от Монако! А отдолу още едно име. Джеймс.

* * *

Имаше още само едно нещо, което трябваше да направя, преди да тръгна за Монако и сватбата на века. Трябваше да съобщя на Натали, че продавам собствеността в Кан. Не можех да отлагам повече.

Когато влязох в бутика, стомахът ми се сви.

Тя вече беше там и подреждаше нещата за деня. Беше много хубава в мътната светлина на ранното утро.

— Бонжур — поздрави, когато отворих вратата.

Бодрата й усмивка бе първото нещо, което виждах през повечето дни. Дори когато преспивах при Люсиен, той обикновено излизаше, преди да се събудя.

Спрях за миг на прага. Уханието на бутика ме обгърна и впечатли, все едно за пръв път го помирисвах: хвойна и ванилия, лека нотка на върбинка. Ароматът докосна сърцето ми. Разколебах се под влияние на носталгията и скъпите спомени, които това място събуди у мен.

След като бях преглъщала думите толкова дълго, сега те сами излязоха от устата ми.

— Трябва да ти кажа нещо, Натали. И… искам да знаеш, че ужасно съжалявам. Това е най-трудното, което някога съм правила.

Тя протегна ръце да ме прегърне. Аз се сгуших в тях и я оставих да ме прегръща. Когато се разделихме, видях сълзите в очите й.

— Отдавна очаквам да ми кажеш, мило мое момиче!

Разплаках се.

— Налага се да продам бутика. И апартамента също.

— Знам, мило. Вината не е твоя — отвърна тихо тя. — Ти направи всичко, което бе по силите ти.

— Но какво щеше да каже татко? Загубих „журнала за цветя“, а сега ще продам и магазина. Фабриката може би ще е следваща. — Сълзите потекоха по лицето ми.

— Mon amour. — Натали отново ме взе в обятията си. — Ти винаги си живяла в сянката на баща си. Това не е необходимо. Ти си много талантлива парфюмеристка, Софи. Всъщност мисля, че си по-добра дори от баща си. Той също го знаеше. — Тя избърса една сълза от лицето ми. — Казвал ми е много пъти.

— Нима? Така ли? Вярно ли е?

Тя кимна.

— Това беше причината да те ръчка толкова много. Искаше да те научи на всичко. Сега ще трябва да създадеш свое собствено наследство, chérie. Погледни на ставащото като на нещо хубаво. Всяко зло за добро. Никога не си обичала врявата и суетата на Кан, нали? — Тя се усмихна, защото беше права. — Може би ще отидеш на нови места, ще събереш нови впечатления и опит, които да вложиш в своите парфюми. Вярвам в способностите ти, така както баща ти вярваше в теб. А сега и твоята прочута приятелка Грейс вярва в теб. — Тя притисна лицето ми с ръце. — Ти също трябва да вярваш в себе си.

Беше права.

— Благодаря ти, Натали. За всичко.

Двете мълчахме известно време, преди тя да продължи:

— И още нещо, скъпа. Не се тревожи за мен. Спестявах предвидливо през годините. Мога да се пенсионирам или да работя в някое друго малко магазинче край пристанището. Каквото си пожелая. За мен ще бъде добре. Двете с теб ще продължим да обядваме и да се разхождаме по „Ла Кроазет“. А ако имаш нужда от мен във фабриката, или ако откриеш нов магазин, ще бъда до теб.

— Je t̀aime^[3] — прошепнах, а думите излязоха от сърцето ми.

— Знам, скъпа — отвърна тя и внимателно избърса лицето ми с носна кърпичка, преди да ме целуне по всяка буза. — Сега трябва да се забавляваш и радваш на сватбата. А след това, когато тя свърши, ще се заемем с бутика и апартамента заедно. Ще пренесем нещата ти в Грас. Как ти звучи?

Прегърнах я силно.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— Надявам се никога да не разбереш.