Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (30)

24
Джеймс

Презокеанският лайнер „SS Constitution“

Гъста мъгла и ситен дъждец обгръщаха кей 84 в Манхатън, докато стотиците представители на пресата се събираха в кафенето „Pool Café“ на откритата палуба на „Constitution“. Най-накрая, преди корабът да отплува по обед, щеше да се проведе официалната пресконференция с бъдещата булка.

Не беше романтично изпращане, както си го представях, а приличаше повече на бой с голи ръце между телевизионни екипи, фотографи и репортери за място в задушната атмосфера, напоена с миризма на цигари и брилянтин. Чувствах се зле след вечерта, прекарана в бара на хотела, а перспективата да бъда повече от седмица в открито море никак не ми помагаше. Когато мис Кели се появи, тълпата се люшна напред като истинско цунами. Полицаите от нюйоркската полиция ни избутаха, за да й направят път, както Мойсей разделил Червено море.

Шумът беше невъобразим, никога досега не бях чувал подобно нещо. Всеки викаше към нея да се обърне в неговата посока и всички спореха помежду си. В непосредствена близост до мен се развихриха поне три схватки с юмруци и раздразнението се изля в крошета и ритници. Снимките на мис Кели от последния й ден като неомъжена жена щяха да струват много. Залозите никога не са били по-високи и ако някой застанеше на пътя ми, сега не беше моментът за учтиво побутване или извинение.

Използвах високия ръст и лактите си с пълна сила, за да защитя мястото си, като някой от първите пионери на американска земя, защитавали правото си на парчето земя. Почти час мис Кели, изключително спокойно и уравновесено, махаше с ръка и се усмихваше, докато отговаряше на идиотските въпроси, задавани й от братята репортери. Въпросите и отговорите летяха напред-назад и аз бях сигурен, че накрая мис Кейли ще се почувства изтощена.

— Ще прекараме медения месец в Средиземно море на яхтата на принца. Единствените гости ще бъдат моят пудел Оливър и двете кучета на принца.

— Да разбира се, че го обичам! При това много.

— Не, нямах време да мисля за бъдещето на моята артистична кариера. Прекалено съм развълнувана от сватбата.

— В багажа си нося таен малък подарък за принца.

— Да, надявам се да имаме голямо семейство. И да, след брака си ще стана гражданка на Монако, но ще запазя и американското си гражданство.

— Не няма да нося корона. Вероятно обикновена тиара.

И още, и още въпроси и отговори до безкрайност.

— Мис Кели — извиках, когато ми се появи възможност, махайки с ръка, за да ме види. — Вярвате ли в любовта от пръв поглед?

Тя се обърна към мен, изненадана от въпроса. На устните й се появи усмивка.

— Да. Вярвам. Абсолютно.

— Запазете „да“-то за сватбата, мис Кели — извика някой зад мен и всички се засмяхме.

За жена, която винаги е била пословично резервирана, пазеща личното си пространство и контактуваща неохотно с пресата, за разлика от повечето търсещи публичност свои колежки и връстници, днес мис Кели бе изненадващо общителна. Изглеждаше като всяка бъдеща млада булка: развълнувана, малко нервна и сияеща, и макар че бе заобиколена от семейството, от приятели и около дузина лично подбрани от нея представители на пресата, не можех да прогоня усещането, че изглежда изключително самотна пред стената от фотоапарати, хищно насочени към нея. Не бе изненадващо, че притиска нежно малкия черен пудел под ръката си.

Аз направих няколко снимки от различни ъгли и успях да изпълзя на горната палуба, за да хвана медийния цирк от нейната гледна точка. За пръв път виждах нещата през нейните очи и гледката никак не ми хареса.

— Чудите се как спим нощем, нали?

Обърнах се, за да установя, че гласът бе на една напрегнато изглеждаща жена зад рамото ми. Тя пишеше в бележника си:

Класическо семпло палто от камилска вълна върху бежова пола от туид. Риза с яка, тип „Питър Пан“. Жилетка — закопчана. Бял шарф. Сива мъхеста кожа, преметната през лакътя. Неизменно елегантна, както винаги. Запазената марка на мис Кели. За отпътуването — кремаво манто и шапка без периферия. Пресата — нервна, неспокойна.

— Аха. Вие сигурно пишете за колонките за мода — отбелязах. — Аз почти не обръщам внимание с какво е облечена. За мен са важни светлината и ъглите. Погледът. Усмивката върху устните.

Жената протегна ръката си.

— Анджелина Уест. Моден редактор за „Хералд“ и обсебена от Грейс Кели, признавам — стисна здраво ръката ми. — Съмнявам се, че сте чували за вестника, ние сме малко издание със седалище във Филаделфия. Съмнявам се също, че някога сте чували за мен — разсмя се тя. — Но това ще се промени.

— Джеймс Хендерсън — отвърнах. — Фотограф. Работя за този, който плаща най-много. Значи очаквате повишение?

— Такъв е планът. Отразявам историята на Грейс вече цяла година. От миналата пролет в Кан. Пиша за външния й вид, за тоалетите. — Тя въздъхна и снижи тона си. — Всъщност няма нищо ново. Видът й е на класическа американска колежанка. Леко консервативна, предсказуема, ако питате мен. Но коя съм аз, че да се съмнявам във вкуса и модния избор на една бъдеща принцеса? Досега не е имало друга, която така добре да демонстрира външния си вид тя направи пауза, докато преглеждаше бележките си. — Извинете ме. Когато стане дума за Грейс Кели, малко се поувличам. Направо съм влюбена в нея.

Засмях се на ентусиазма й.

— Че кой не е?

Жената се усмихна.

— И затова сега сме тук, г-н Хендерсън. Сред тях. Почти на една ръка разстояние. Ние сме свидетели на историята, Джим. Може ли да ви наричам Джим?

— Вече го направихте — отказах учтиво, когато ми предложи цигара. — Не ги докосвам. Никога вече.

— Браво на вас — промърмори тя, докато аз й предложих огънче. — Но все още имате кибрит под ръка, за всеки случай, а?

— Навик — обясних. — Винаги нося кутийка кибрит. Не можете да си представите колко често той става причина за запознанство или среща. — Тя завъртя изразително очи. — О, извинете, това прозвуча доста нахално. Нямах предвид… — Анджелина прекъсна обяснението ми с ръка. — Я ми кажете каква е работата на модния редактор? — попитах. — Има ли за какво да се пише и говори? Освен за булчинската рокля, разбира се. Дори аз знам, че това е голямата тема.

— Дали има материал? Вие да не сте живели на луната? Та това е мечтата на редактора! — Тя прибра бележника си в жълто-кафява чанта, която висеше на ръката й. — Ето ви малко клюки. Обувките за сватбата — произведение на нюйоркския дизайнер Дейвид Ивънс, направени са нарочно с ниски токчета. Така че негова светлост Малкият принц да не се чувства потиснат до невестата си пред олтара. Изтеклите новини за детайлите по роклята са по-редки и от „кокоши зъби“. Хелън Роуз, както изглежда, ще сътвори нещо удивително. Сигурна съм в това.

— Коя е Хелън Роуз?

— Ти сериозно ли питаш? От небето ли си паднал? Тя е шивачката на мис Кели в студио MGM. Шие всичките й тоалети. И в момента е тук. Жената с жълтото палто. Или може би трябва да кажа „пъпешово жълто“.

— Пъпешово?

— Да. Цветът е същият като роклите на шаферките. А по-възрастната дама до нея е Вирджиния Дарси. Фризьорката на мис Кели. И тя е от MGM. Ще направи косата й за големия ден. Дано да не е нещо прекалено превзето. Един спретнат кок би бил перфектен, не мислиш ли?

— Мъчно ми е за кучето — казах, за да сменя темата на разговор.

— О! То е подарък от Кари Грант след снимките на „Да хванеш крадец“. Казва се Оливър. Няма да се изненадам, ако закусва с шампанско и черен хайвер. Грейс много го обича — вероятно повече, отколкото обича бъдещия си съпруг. Пазят го в колибка с климатик над апартамента й.

— Бедният Рение. Това значи да си малък.

Анджелина ме потупа по ръката.

— Концентрирай се, Джим. Аз ти обяснявам кой кой е. Ето онзи официално изглеждащ мъж от лявата страна на Кели — това е човек, който задължително трябва да познаваш. Това е пресаташето й от студиото — Хъджинс. Той е изпратен да пази роклята, както и да придружава бъдещата булка на пресконференциите. Прекарал последната нощ заедно с роклята в стаята си в „Плаза“, според моите източници. Отказал да я изпусне дори за миг от очите си. Тя е опакована в книжни салфетки, напоени с парфюма, с който ще бъде Грейс в големия ден. Всички се опитваме да открием кой е производителят на този парфюм.

Това вече напълно привлече вниманието ми.

— Наистина ли? Че защо?

— Защото, мили мой, човекът, който е създал парфюма, ще се превърне в най-популярното име сред парфюмерийните къщи. Само се надявам да не е някой от онези дребни занаятчии, които могат да произведат само едно флаконче в годината. Всяка жена на света ще иска да мирише като мис Кели. Само почакай и ще видиш. Слушай какво ти казвам.

Представих си колко доволна щеше да бъде Софи, ако знаеше, че хората говорят за нея.

— Всъщност и аз имам една клюка за теб, мис Уест.

— О, така ли? И моля те, наричай ме Анджелина. Вече не съм в училището за машинописки.

— Знам кой е създателят на парфюма за сватбата.

— Какво? Кой? — Тя извади бележника и химикалката от чантата си за част от секундата. — Криглер^[1] е, нали? Всички предполагат, че е той.

Поклатих глава.

— Не, не е Криглер. Дювал е.

— Кой?

— „Дювал“. Със седалище в Грас, Прованс. Автор на парфюма е Софи Дювал. Тя е собственик.

Анджелина пишеше бързо в бележника си.

— Никога не съм чувала за нея. Приятелка ли ти е?

Засмях се.

— За голямо съжаление, не.

— Добре, това вече си е истинска сензация. Може ли да ми кажеш нещо повече?

— Мога, но не сега. Както изглежда скоро ще отплаваме.

Кеят загъмжа като мравуняк от хората, които нямаше да отплават с мис Кели и трябваше да слязат от кораба. Аз придружих Анджелина до залата за пресконференции.

— Е, какви са плановете ти, Джим? — попита ме тя. — Как смяташ да откриеш своята сензация?

Сложих капачката върху обектива, разсмивайки се относно концепцията ми за план, защото нямах такъв.

— Когато става дума за холивудски знаменитости, вече съм научил, че е най-добре да загърбиш всички планове. Единственият ми план за времето, което ще прекарам на този кораб, е да не хвана морска болест. Ако успея да стигна до Монако цял и да направя няколко хубави снимки на сватбата, ще бъда щастлив.

Анджелина сви рамене.

— Изненадваш ме. Чух, че имало повече от четиристотин репортери и фотографи, чиито заявления за пътуване с мис Кели са били отхвърлени. А ти си на палубата. Ще трябва да се понапънеш и да намериш възможности. Да се опиташ да проникнеш на някое частно парти. Да говориш с шаферките. Да се запознаеш с някого от MGM. Да им досаждаш. Ние сме на кораб, човече! Ясно ли ти е? Няма кой знае колко места, където да я скрият, нали? — Дяволита усмивка премина по лицето й, докато си пудреше носа. — Аз не съм известна като особено общителна в средите на репортерите, но никой от приятелите ми все още не е печелил „Пулицър“ — затвори пудриерата си. — Ако проявяваш интерес, те каня на мартини във фоайето за коктейли. Да вдигнем тост за бъдещата булка, за успешното пътуване и за всичко останало.

И без да дочака отговор, се обърна и отдалечи.

Мис Уест се оказа приятна изненада. Умна, самоуверена и с повече от една щипка авантюризъм и безразсъдство, тя бе от онези безмилостно амбициозни американки, за които бях слушал, но никога не бях срещал. Откровено казано беше малко плашеща, но аз очаквах, че ще бъде много полезен съюзник.

Докато корабът се плъзгаше по водата и се отдалечаваше все повече от пристана, тълпата изпращачи на кея вдигнаха цветни знаменца и завикаха „Късмет и много щастие, Грейс“. Тя се усмихваше топло и махаше с една от прословутите си бели ръкавици. Моментът бе трогателен. Всички забелязахме, че маха за сбогом много по-дълго, отколкото обожаващите я фенове на брега, и аз не успях да потисна чувството, че тази смела жена от Филаделфия се нуждаеше от много повече късмет, отколкото която и да е друга бъдеща булка.

Обвити в мъглата, ние се плъзгахме по река Хъдсън. Силуетът на Манхатън се скри пръв от погледите ни, Статуята на Свободата ни махна за Bon voyage^[2] и изчезна. Времето сякаш беше в унисон с мрачното настроение, което царуваше на кораба. Нямаше я празничната атмосфера, която очаквах. Напротив, усещаше се някаква несигурност. Чудех се какви ли мисли измъчваха ума на мис Кели, след като се прибра в апартамента си. Несъмнено бе доволна и облекчена, че циркът свърши. Поне засега.

Всичко, което пътуващите с нея можеха да направят, бе да я последват в мъглата на Атлантическия океан и да се надяват, че от другата страна ще ги чака по-хубаво време.

Всъщност предпочитах да мисля за Софи. Дали и тя мислеше за мен в този момент? Щеше ли да бъде в „Рамполди“, както й бях предложил?

Усмихнах се, отдръпнах се от перилата и тръгнах към долната палуба. Понякога най-голямото вълнение се крие в самото очакване, а в този момент всичко ми изглеждаше възможно.