Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (20)

16
Джеймс

Последния път, когато бях хванат по „бели гащи“ от нечия майка, бях пъпчив седемнайсетгодишен младеж, в чиито вени бушуваше коктейл от хормони и евтино уиски. Не си спомням името на момичето, но помня как чантата на майка й ме удари здраво по гърба и продължи да ме блъска, все едно бях досадна конска муха. И ето че отново се озовах под ударите на вбесената майчина чанта. При това майката на Софи имаше много повече основание от майката на онова момиче.

Смотолевих едно извинение и към двете, грабнах шапката си, излетях през градинската порта и изтичах пред къщата, където бях паркирал старата „Веспа“ на Натали. Докато ровех в джобовете си за ключовете, чух гласовете на двете жени, които викаха и се бомбардираха взаимно с обвинения на френски. Единствената дума, която можех да чуя ясно, бе „Люсиен“, който и да беше той. Може би починалият й баща. И през ум не ми мина да остана по-дълго, за да разбера.

Нощта бе една от онези изключителни нощи на Ривиерата: с огромна пълна луна и аромати, уханна и преливаща от възможности. Стисках дръжките на „Веспа“-та, надявайки се мекият бриз да охлади възбудата ми, докато следвах виещия се като змия път сред скалите, малко уплашен, но все пак възбуден от острите завои и стръмните участъци, както и от бездънните пропасти отдясно и каменистите сипеи от лявата ми страна. Натали беше права. Скутерът бе истинско забавление. Но въпреки че мисълта ми бе обсебена главно от пътя, не можех да прогоня Софи от ума си. Все още усещах вкуса на виното и уханието на червилото й по устните си.

— По дяволите, Софи — огледах смрачаващия се пейзаж с чувство на неудовлетвореност. — Много си сладка.

Опитах се да успокоя забързания пулс на сърцето си, като се потопя в звука на вятъра. Но това не помогна. Вероятно бе по-добре, че бяхме прекъснати. Софи беше права. Много бързо се влюбих. Прованс и мадмоазел Дювал ме прелъстиха и омаяха, плениха мислите ми и оцветиха преценката ми. Да имам чувства към Софи, нямаше никакъв смисъл. Преди всичко ние бяхме много различни. Тя беше сериозна, фокусирана и образована, краката й стъпваха здраво върху френската земя на фамилното й наследство. Аз не притежавах нито едно от тези качества. „Лекомислен и разсеян“ бе най-любимото обвинение на Марджъри. Не й бях споменал за Емили дори когато имах отличната възможност да го направя, нито за Марджъри и „другия човек“, както и да се казваше той, нито за усложненията, които ме очакваха в Англия. Как бих могъл да имам някаква връзка със Софи, когато тя не знаеше нищо за мен? Макар да се преструвах, че съм оставил живота си в Лондон за това лято, всъщност не бях. Той продължаваше да е с мен, като къща в провинцията, чиито мебели са били покрити с чаршафи, за да не се прашат, и очакваха прислугата да ги вдигне, да дръпне завесите, да отвори прозорците, за да подготви мястото за завръщането на стопаните. Когато мислех за озадаченото чумерене на Емили и бузките й, целите осеяни с лунички, се чудех какво въобще правех тук.

Докато следвах светлините, които прелитаха като огърлица по крайбрежието, пътят слезе рязко надолу към Кан и километрите останаха зад мен. Луната изгря над хоризонта като огромна перла, увиснала на невидима верижка. Трябваше да си взема един студен душ, за да отмия мис Дювал и спомена за нея. А утре щях да се опитам да забравя целувката ни, да забравя за нея, въпреки че ударите от чантата на майка й по гърба ми ми напомняха за нея.

Но се оказа, че нощта все още не бе свършила за мен.

Когато спрях пред пансиона, видях мадам Бисе да ме очаква на прага. Което ме изненада и разтревожи, защото вече беше късно, а тя обикновено си лягаше рано.

— Бонсоар, мадам — казах. — Вечерта е много хубава, нали?

Тя ми подаде един плик.

— Имате телеграма, мосю. От Лондон. Надявам се новините да не са mauvaises nouvelles^[1].

Благодарих й и отидох директно в стаята си, където прочетох телеграмата на спокойствие.

Джим. Лоши новини. Страхувам се. Изглежда оцелях във войната с нацистите, за да ме хване проклетият рак. Дават ми още шест седмици. Само шест тъпи седмици. Ще бъде хубаво да видя един стар приятел. Може би е време да отворим онази бутилка уиски, която пазиш за специален случай. Аз съм в „Свети Тома“. Теди

Мадам Бисе извади паспорта ми от сейфа. Взех решението моментално. Тази нощ щях да се върна в Лондон. Шест седмици ми изглеждаха като шест минути и всеки миг от тях, прекаран във Франция, щеше да бъде изгубено време, което нямаше да прекарам с Теди.

Сърцето ми се качи в гърлото, ръцете ми трепереха, когато седнах на бюрото, за да напиша писмо на работодателя ми мосю Роух от фотостудиото. Обясних причината за неочакваното си заминаване, извиних се и помолих за разбирането му. Какво повече можех да направя? Мадам Бисе ме увери, че утре сутрин лично ще занесе писмото ми на мосю Роух. И тръгнах.

Пътувах без спиране от Кан до Париж, оттам до Кале, където взех първия кораб за Дувър. Докато Франция се отдалечаваше в тънката рехава мъгла, аз се опитвах да проумея как е възможно Теди да умре. Не можех да си представя как така няма да бъде до мен, за да ми дава съвети или да ми вдъхва кураж. Мисълта за жената и децата му бе ужасяваща. Попих сълзите в очите си, сгънах кърпичката и я пъхнах в джоба. Заедно с нея „сгънах“ и спомена за Софи, като го оставих за друго време: търсещите й очи, мекотата на устните й, прекрасният ден, който прекарахме заедно — всичко това беше скрито в гънките й. Засега единственото, което имаше значение, бе да се прибера у дома.