Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (11)

8
Джеймс

През пролетта Лондон може да е прекрасно място за живеене, дори и без сигурността на заплатата, с която да си плащаш сметките. Обадих се по телефона на няколко стари приятели с надеждата, че някой може да се сети за нещо, с което да ми помогне да изплувам. Всички ми отговаряха по един и същ начин: „Много съжалявам, приятел“, „Жалко, лош късмет“, „Сигурен съм, че скоро ще изникне нещо подходящо“. Но фактът, че продължавах да съм без работа и късмет, докато се появеше „подходящото нещо“, си оставаше. Същевременно му бях отпуснал края, чувствах се страхотно и с приповдигнато настроение, защото имах почти празна фотолента и сините небеса навън, които ме примамваха.

Абсолютно изтощен от преследването на холивудски старлетки, аз се отдадох на творческия си порив и тръгнах на лов за зелени лондонски поляни. Въртях се край Хайд Парк и Риджънтс Парк, снимах цветя и дървета, отраженията на облаците в езерцата, силуетите на лондонските забележителности на фона на небето. Бях толкова фокусиран да „не изпусна кадъра“, че забравих какво е просто да спреш и да се любуваш на красотата на ежедневните неща. Нямаше нужда от модни рокли haute couture^[1] и армия от стилисти. Майката природа си знаеше как да аранжира спектакъла. Подобно на младите филизи на дърветата и нежните пролетни цветя, надигащи любопитните си главички от земята, и аз имах чувството, че възкръсвам. Може би онзи тъпак Сандърс наистина ми бе направил услуга. Може би сега щях да престана да скачам от един ангажимент на друг и щях да помисля какво наистина искам да правя и да постигна в живота си. Вече бях на трийсет и пет. Животът препускаше бясно напред и съществуваше опасност да изостана от него.

Но една дъждовна сутрин, два дни след грубото ми уволнение от Сандърс, си останах вкъщи. За да се разсея, докато чаках Емили да свърши училище и да я взема, реших да се завра в импровизираната тъмна стаичка и да проявя някои от последните снимки, за да се уверя дали наистина бях толкова добър, колкото сам се уверявах, че съм.

Закрих малкото прозорче в банята с едно вълнено одеяло и напъхах вестници в процепите около зле монтираните рамки. Надявах се един ден да имам собствено фотостудио. В края на краищата имаше някои предимства във факта, че повече не бях женен за жена, която не виждаше никакъв смисъл в „цялото това суетене и мотаене с гадно миришещи химикали и други глупости“. Марджъри не виждаше никакъв смисъл, нито полза от фотографията или от изкуството. Според нея това било чиста загуба на време и безвкусно декорирани с аматьорски снимки стени. Аз често си фантазирах как ще се преместя да живея в някоя таванска мансарда в Манхатън. Или може би в селска ферма в Шотландия, а може и в някоя вила по хълмовете на Монако, която щеше да ми подхожда най-много.

Подготвих три тавички с разтвори: проявител, разтвор за междинно изплакване, така наречената стоп баня, и фиксаж. Работех в тъмнината, следвайки стъпките на процеса: първо извадих лентата от апарата, навих я внимателно и я поставих в първата тавичка. Пресметнах, че времето за проявяване трябва да е около седем минути, като разбърквам проявителя на всеки трийсет секунди. След това извадих филма от едната тавичка и го сложих в следващата, действайки по интуиция и инстинкт, после в тавичката с фиксатор, и когато вече знаех, че е готово, го окачих на въжето над ваната, за да изсъхне.

Има нещо в алхимията на фотографията, което обичам особено много: магията да гледам как образът се появява под мътната светлина, ме очароваше и омагьосваше още когато бях дете, докато стоях до баща ми, притихнал и увлечен от процеса. Именно баща ми бе човекът, който запали първата искра на любовта ми към фотографията. Така и не разбрах как някои момчета стават приятели с бащите си. Моят старец беше по-скоро един непознат мъж, който влизаше в къщата и не бе напълно сигурен какво прави тук. Фотоапаратите и снимките бяха единствената връзка между нас. Единственото нещо, което подсказваше, че сме роднини.

Фокусирах се обратно върху процеса, който извършвах, и отрязах негатива със Софи. Една минута в проявителя, бързо потапяне в стоп банята и две минути във фиксаж. С всяка стъпка тя ставаше все по-ясна, докато не изплува напълно върху хартията. И онова, което видях, ме накара да спра.

Снимката наистина беше добра.

Дори много добра. Направо страхотна.

Светлината бе перфектна, черно-бялата лента добавяше усещане за драматизъм и подсказваше, че това беше снимка, направена случайно, на мига, снимка, която подразни нея и развесели мен. Инстинктивното ми желание да я снимам бе довело до нещо много хубаво. Софи беше красива, но по необикновен начин. Гледах снимката няколко минути. Всъщност тя не беше красива, защото бе перфектна. Беше красива, защото не беше. В тези тъмни очи имаше гняв. Да, но имаше и нещо повече. Объркване. Болка. Съмнение. Обида. Страст. Беше сбор от чувства и усещания. Светлина и мрак.

Може би Уолш все пак е бил прав, както обикновено. Може би аз наистина имах талант за портретист. Колкото повече гледах снимката, толкова повече исках да опозная жената върху нея, да я снимам отново. Но как? Бях я срещнал само веднъж и обстоятелствата не бяха от най-благоприятните. Реших да й изпратя едно копие, като й се извиня за грубото държание. Какво по-лошо можеше да се случи? Най-много да я скъса и изхвърли в кошчето за боклук. И аз повече нямаше да съществувам за нея. Щеше да ме забрави.

След като направих няколко копия, увеличих едно от тях. Написах на гърба датата и кратко писмо с адреса и телефонния ми номер, изпълнен с надежда. Като взех пример от „Пътеводител за живота на Теди Уолш“, отидох право в пощенската станция, преди да се разколебая и променя решението си.

От пощата взех метрото за „Парсънс Грийн“ и пристигнах с няколко минути закъснение за внимателно и трудно уговорената среща с дъщеря ми. Надявах се, че Емили ще прости отсъствието ми на рождения си ден, когато види кутията с френски бонбони в красива опаковка и яркожълта копринена панделка. Жълтото бе любимият й цвят и аз специално я избрах, въпреки че, без съмнение, онова, което щеше да привлече вниманието й, щеше да бъде съдържанието на кутията. За голяма изненада на Марджъри и за мое огромно задоволство дъщеря ми не беше момиче, което си падаше по глупави финтифлюшки, украшения и суетни украси. Тя предпочиташе да се катери по дърветата и да скъса чорапите си, отколкото да връзва панделки в косата на куклите си.

Емили седеше на прага на вратата и побутваше с пръчка един червей. В мига, в който ме видя с периферното си зрение, скочи и се втурна към мен, пищейки от възбуда.

— Тате! Тате! Ти се върна!

Аз също се затичах, усмихнат до ушите, и всичко бе забравено. Всичко друго беше несъществено и без значение. Не съществуваше.

Кутията с бонбони падна на земята, когато тя се хвърли в прегръдките ми.

Жълтата панделка потъна в локва дъждовна вода.

Никой от нас не обърна внимание на това.

Единственият подарък, който Емили искаше, бях аз, а за мен тя бе най-скъпоценният дар на света.