Тед Козматка
Потрепващите (8)

Глава 7

Сатвик стоеше пред диаграмата, която бях начертал на моята дъска.

Мълчеше и размишляваше. По едно време вдигна ръка и подръпна ухото си. Не исках да го пришпорвам. Исках да чуя искреното му мнение.

— Е, това ли е? — попита накрая.

Вече беше късно и много от другите изследователи си бяха тръгнали.

— Двойствената природа на светлината като вълна и частици — казах аз.

Почти цял ден бях чертал на дъската и напредвах по задачите в главата си. Част от тях бяха свързани просто с преодоляването на инерцията, да се накарам наистина да го направя. Другата част, може би, бе да намеря начин да повярвам отново във всичко това. Някога вярвали ли сте наполовина в нещо? Не, не попитах правилно. Та това е квантова механика. По-добрият въпрос е: можете ли едновременно да вярвате и да не вярвате в нещо?

Сатвик се приближи до дъската.

— Корпускуларно-вълновата природа на светлината — каза той бавно под нос. Обърна се към мен и посочи диаграмата. — А този чертеж?

— Той описва вълновата й природа — казах аз. — Изстрелваш фотонен лъч през два съседни процепа и вълните създават образ на фосфоресциращ екран. Честотите на вълните взаимно се нулират и образуват модел, който се улавя тук — посочих към схемата. — Виждаш ли?

— Да, фотоните се държат като вълни.

— Да и тъй като вълните преминават през процепите, едната вълна се превръща в две, които се застъпват и получаваш интерферентен модел.

— Ясно.

— Но има начин да се получи и съвсем различен резултат. Напълно различен модел. Ако сложиш детектор при двата процепа — започнах да чертая друга схема под първата, — това променя всичко. Когато има детектори, се случва вид транслация, от предполагаемо към абсолютно — и когато погледнеш резултатите, осъзнаваш, че някъде между пушката и екрана светлината е спряла да се държи като вълна и е започнала да се държи като серии от частици.

— Така че вместо интерферентен модел получаваш две ясни струпвания на фосфоресценция там, където частиците преминават през процепите и достигат екрана, без да си взаимодействат.

— И това със същата пушка?

— Да, същата фотонна пушка. Същите два процепа. Но различен резултат.

— Сега си спомням — каза Сатвик. — Май че го учихме в университета.

— В университета аз го преподавах. Всички тези вероятностни заключения. И наблюдавах лицата на студентите. Онези, които разбираха какво им говоря. Виждах в израженията им усилието да повярват в нещо, което не може да е истина.

— Но това е вече много известен експеримент. Смяташ да го повториш ли?

— Да.

— Защо? Той е повтарян много пъти; никое списание няма да го публикува.

— Знам. Чел съм статиите за този феномен; водих лекции по подробностите; разбирам и математиката. Господи, голяма част от ранното ми проучване в QSR е основано на предположения, базирани на този експеримент. Всичко друго в квантовата механика надгражда това, а аз никога не съм го виждал с очите си. Ето защо.

— Така е в науката — сви рамене Сатвик. — Вече е направено, така че няма нужда да го виждаш.

— Мисля, че наистина имам нужда да го видя — отвърнах.

* * *

Следващите няколко седмици минаха като в мъгла. Сатвик ми помагаше с проекта, а аз му помагах в неговия. Сутрин работехме в неговата лаборатория. Вечерите прекарвахме в Северната сграда, стая 271, като подготвяхме оборудването за експеримента. Фосфоресцентната плака беше проблем — както и настройването на електронната пушка. До известна степен имах чувството, че със Сатвик сме нещо като партньори. Приятно чувство. След като толкова дълго бях работил сам, сега ми беше хубаво да има с кого да разговарям.

Разказвахме си истории, за да минава времето. Сатвик говореше за проблемите си. Проблеми, каквито добрите хора понякога имат в хубавия си живот. Казваше как помага на дъщеря си с домашните и се притеснява дали ще успее да плати за колежа й. Говореше за семейството си Удома — казваше го така, слято, Удома, като собствено име. Говореше за нивите, буболечките, мусоните и съсипаната реколта.

— Годината ще е лоша за захарната тръстика — каза ми той, сякаш бяхме фермери, а не учени. Лесно можех да си го представя как стои в края на нивата и като че ли само по някаква случайност се беше озовал тук, на това място и в този живот. Говореше за напредналата възраст на майка си. За братята, сестрите и племенниците си и аз започвах да разбирам бремето на отговорността, която носи.

— Никога не говориш за себе си — отбеляза веднъж.

— Няма какво да се каже.

Той отхвърли отговора ми с махване на ръка.

— Всеки има какво да каже. Но ти мълчиш. Сам ли си тук?

— Какво имаш предвид?

— Нямаш семейство? Живееш сам?

— Да.

— Значи за теб съществува само това място. — Описа с жест стаята. — Само работа. Хората забравят, че някой ден ще умрат. В живота има повече неща от кариера и заплата. — Наведе се над своите базови матрични кристали с поялника в ръка и промени темата: — Много говоря; сигурно ти прилошава от гласа ми.

— Нищо подобно.

— Ти много помогна в моята работа. Как ще ти се отплатя, приятелю?

— Може с пари — отвърнах. — Предпочитам по-тлъсти чекове.

— Ето виждаш ли? Пак пари — отвърна той тихо и се наведе над работата си.

Исках да му разкажа за живота си.

Исках да му разкажа за работата си в QSR и че понякога ти се иска да можеш да забравиш част от наученото. Исках да му кажа, че паметта има тежест, а лудостта — цвят; че всички оръжия имат имена и те са все едни и същи. Исках да му кажа, че го разбирам за тютюна; че съм се женил веднъж и не се е получило; че ходя да говоря тихо на гроба на татко; че мина много време, откакто наистина съм се чувствал добре.

Но не му казах нищо такова. Вместо това заговорих за експеримента. Това можех да направя.

— Започнало е преди половин век като мисловен експеримент — казах на Сатвик. — Целта е била да се докаже непълнотата на квантовата механика. Физиците усещали, че квантовата механика не може да е всичко, защото анализите правят твърде много допускания. Освен това съществували и подобни невъзможни несъответствия: фотоелектричният ефект показва светлината като корпускуларна — като ред от отделни кванти; а резултатите на Йънг говорят за вълна. Но само едното може да е истина. По-късно, разбира се, когато технологиите настигат теорията, се оказва, че експерименталните резултати потвърждават математиката. А математиката казва, че можеш да знаеш или позицията на един електрон, или неговия импулс, никога и двете.

— Разбирам.

— Чувал си за тунелния преход^[1], нали? — попитах аз.

— В електронните системи има понятие, наречено тунелно изтичане.

— То произлиза от същия принцип.

— И е свързано с това?

— Оказва се, че математиката изобщо не е метафора. Математиката е абсолютно сериозна. Тя не си поплюва.

Сатвик се смръщи, когато се върна пак към поялника.

— Човек трябва да се стреми към точно познание на света. — А след няколко минути, докато правеше внимателни настройки по своите базови матрици, и той ми разказа една история.

— Имало едно време един гуру, който завел четирима принцове в гората — каза Сатвик. — На лов за птици.

— Птици — повторих аз, смаян от смяната на темата.

— Да, и горе на едно дърво видели красива птица с ярки пера. Първият принц казал: „Ще застрелям тази птица“, извадил лъка си и стрелял към дърветата. Но не бил точен и стрелата пропуснала. Вторият принц също стрелял, но и той пропуснал. Така и с третия принц. Накрая четвъртият стрелял високо към дърветата и този път стрелата улучила, и красивата птица паднала мъртва. Гуруто се обърнал към другите трима и попитал: „Къде се целехте?“.

„В птицата.“

„В птицата.“

„В птицата.“

Гуруто погледнал към четвъртия: „А ти?“.

„В окото на птицата.“