Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flicker Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021)

Издание:

Автор: Тед Козматка

Заглавие: Потрепващите

Преводач: Боряна Даракчиева

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ибис“

Излязла от печат: 30.07.2019

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Живко Петров

Коректор: Нина Джумалийска

ISBN: 978-619-157-246-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534

История

  1. —Добавяне

Глава 5

Лабораторията.

Сатвик каза:

— Вчера в моята кола говоря с дъщеря си, на пет години, и тя казва: „Тате, моля те, не говори“. Питам я защо и тя казва: „Защото се моля. Трябва да е тихо“. Питам я за какво се моли, тя казва: „Дадох на една приятелка гланц за устни и се моля да помни, че трябва да ми го върне“.

Сатвик се опитваше да не се усмихне. Седяхме в кабинета му и ядяхме обяда си на бюрото единствената свободна от папки, книги и електронни части повърхност в стаята. От прозорците струеше светлина.

Той продължи:

— Казвам й, е, може да е като мен и да забравя. Но дъщеря ми отговаря: „Не, вече става повече от седмица“.

Това много го забавляваше — разговорът за гланца за устни и молитвите на децата. Той загреба още една лъжица ориз с червени чушки и я напъха в устата си. Този прост и изпепеляващ пожар минаваше за негов обяд.

— Писна ми да ям в претъпкания ти кабинет — казах аз. — Трябва да опитаме нещо различно.

— Как различно?

— Да се държим като нормални възрастни хора. Да идем на ресторант.

— Ресторант? Обиждаш ме. Аз съм обикновен човек, който пести за колежа на дъщеря си. — Сатвик разпери ръце в комичен гняв. — Да не мислиш, че съм роден със златна лъжица?

После ме осведоми за трагедията на племенниците си, отгледани в Ню Йорк с американска храна.

— И двамата са по-високи от метър и осемдесет — каза той, като клатеше глава. — Твърде много големи. Сестра ми постоянно купува нови обувки. В моето семейство у дома никой не е толкова висок. Ама никой. А тук, същото семейство, пък два метра.

— И американската храна ли е виновна?

— Ядеш ли крава, приличаш на крава.

Той лапна последната хапка от обяда си, потрепери и смукна въздух през зъби. После затвори пластмасовия капак на купата.

— Да не би да е твърде люто? — попитах аз.

Тази възможност ме интригуваше. Бях го виждал да яде храна, която можеше да стопи вътрешностите ми.

— Не — отвърна той. — Когато ям на тютюневата страна, жили силно.

След като прибрахме останките от обяда, аз му казах, че няма да бъда нает след изпитателния срок.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Лицето му стана сериозно.

— Сигурен си, че ще те уволнят?

Деликатният Сатвик. Уволнят. Дума, която не бях използвал, но точна — що се отнася до значението. Скоро щях да съм безработен. Дългосрочно безработен. С приключила кариера. Опитах да си представя този момент и стомахът ми се сви като юмрук. Срам и ужас. Моментът, в който всичко ще се срине.

— Да — отвърнах. — Ще ме уволнят.

— Е, щом си сигурен, тогава не се тревожи за това. — Той се наведе през бюрото и ме потупа по рамото. — Понякога корабът просто потъва, приятелю.

Замислих се и попитах:

— Да не искаш да кажеш, че понякога губим, а понякога печелим?

Сатвик поразсъждава и отвърна:

— Да, само че не споменах частта с печеленето.

* * *

Открих сандъка от „Досънт“ през петата ми седмица в лабораторията.

Започна се с един автоматичен имейл от транспортния отдел, в който се казваше, че там има сандъци, които може би представляват интерес за мен. Сандъци с надпис „Физика“ на товарната рампа.

Намерих ги на последната рампа, сгушени заедно, сякаш да се стоплят. Четири дървени сандъка с различни размери. Взех железния лост и започнах да ги отварям. Три от тях съдържаха само тежести, везни и стъклария. Но четвъртият беше различен. По-голям и по-тежък.

„Какво си имаме тук?“, казах си аз. Издухах праха от капака, напънах и го отворих, а лостът се изплъзна от ръката ми и издрънча на пода. Дълго се взирах в четвъртия сандък.

Отне ми цяла минута да се убедя, че е това, което си мисля, че е.

Много бързо затворих сандъка, заковах капака и отидох до транспортния компютър. Разпечатката започваше с компания на име „Инграл“ от Ню Йорк. „Инграл“ бяха купени от „Досънт“, а сега „Досънт“ бяха купени от „Хенсън“. Сандъкът е бил в склада през цялото време, като постепенно е напредвал по трофичните нива на корпоративната хранителна верига. Не се знаеше кой го е притежавал преди „Инграл“. Сандъкът можеше да си е стоял закован цели десет години. Или по-дълго. И първоначалният му произход се беше изгубил с времето.

Натиснах бутона „Собственост получена“ до транспортния номер и написах името си в указаното поле. Пръстът ми се поколеба над клавиатурата. После натиснах RETURN.

Така сандъкът стана мой.

* * *

Взех една количка и с известни мъки успях да изкарам сандъка от склада, прекосих паркинга към главната сграда, където беше товарният асансьор, а той пък ме качи на втория стаж. Сандъкът зае голяма част от кабинета ми. По-късно този ден потърсих лабораторно пространство в съседните сгради и след като обиколих няколко възможни на първия етаж в Северната сграда, се спрях на стая на втория, в дъното, номер 271. Тя беше средна по площ, без прозорци и с голи стени — единственият й отличителен белег беше тъмното петно на плочите на пода, явно последица от някой много объркал се експеримент. Подписах документите и ми дадоха нова карта ключ.

По-късно същия ден дращех по бялата си дъска, когато Сатвик влезе в кабинета ми.

— Какво е това?

— Това — отвърнах и посочих към дъската — е моят проект.

Старата недовършена формула беше изчезнала само с един замах на ръката ми. Новата диаграма беше възможно най-проста, но все пак заемаше почти цялата дъска.

Сатвик се вгледа с присвити очи в драсканиците.

— Вече имаш проект?

— Да.

— Поздравления! — засия в усмивка. Сграбчи ръката ми и я разтърси. — Как се случи това прекрасно нещо?

— Спести си поздравленията — отвърнах аз. — Да не бързаме толкова.

— И какво е? — вгледа се пак в дъската.

— Чувал ли си за Файнмановия експеримент с двойния процеп[1]?

— Физика? Не е по моята част, но съм чувал за двойния процеп на Йънг.

— Става дума за същото, само че вместо светлина, тук се използва поток от електрони. — Сложих ръка на сандъка, който още си стоеше на количката. — И детектор. Намерих го в сандъка, както и електронна пушка.

Сатвик погледна сандъка.

— Пушка ли?

— Термионна пушка. Електронна пушка. Тя е част от експеримента.

— И ти ще използваш ли тази пушка?

Кимнах.

— Файнман твърди, че всяка ситуация в квантовата механика може да бъде обяснена със следната фраза: „Помниш ли експеримента с двата процепа? Е, същото е“. — Потупах кутията. — За това става дума.

— А защо ще правиш този проект?

— Искам да видя какво е видял Файнман.

Бележки

[1] Експериментът с двата процепа е демонстрация, че светлината и материята могат да показват характеристики както на вълни, така и на частици; освен това той показва и фундаменталната вероятностна природа на феномените от квантовата механика. През 1801 г. Томас Йънг използва три екрана, като два от тях имат процепи. Светлината минава през процепа на първия екран, след това продължава през двата съседни процепа на втория екран, накрая лъчите стигат до трети, върху който се образуват светли и тъмни ивици, резултат от интерференцията на светлинните вълни. Обаче на екрана винаги се получават ясни точки като индивидуални частици, а интерферентният модел се появява чрез вариращата гъстота на частиците, които удрят екрана. Тези резултати демонстрират принципа на вълново-корпускуларната дуалност. — Б.пр.