Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Flicker Men, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka(2021)
Издание:
Автор: Тед Козматка
Заглавие: Потрепващите
Преводач: Боряна Даракчиева
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Ибис“
Излязла от печат: 30.07.2019
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Живко Петров
Коректор: Нина Джумалийска
ISBN: 978-619-157-246-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534
История
- —Добавяне
Глава 50
Събудих се в бяла стая.
Лежах по гръб, главата ми се маеше.
Щом се посъвзех, се огледах. Леглото беше разбъркано. Бели чаршафи. Бели възглавници.
Голите бели стени ми се сториха някак познати. Като бяла дъска, в която съм се взирал твърде дълго. Намирах се в болница.
Или пък бях мъртъв.
Проверих тялото си, като прокарах ръка по гърдите си, но не напипах никакви превръзки. Размърдах пръстите на краката си под завивката и видях, че тя се разшава.
Бавно спуснах крака от леглото и стъпих на пода. Останах така доста време, докато студът се издигаше от стъпалата ми. Трудно пазех равновесие.
Мястото миришеше на болест и дезинфектант. Ако това беше смъртта, значи Брайтън бе прав — намирах се в Ада. Единствено там от цялото отвъдно би имало болници.
Не съм сигурен колко дълго съм седял така, преди една сестра да мине покрай отворената врата, и аз я извиках.
Тя спря и ме погледна. Тъмната й коса беше прибрана на конска опашка и разкриваше открито лице с очаквателно изражение. Сестрата ме гледаше и стискаше клипборда си.
Не знаех защо я повиках.
Тя носеше синьо болнично облекло и имаше вид на човек, който трябва да иде някъде другаде. Надяваше се, че въпросът ми ще е такъв, че да му отговори бързо. Виждах го изписано на лицето й.
— Откога съм тук? — попитах аз.
Това промени изражението й. Нетърпението преля в тревога и тя прекоси стаята ми.
— Откога ли? — повтори въпроса ми.
— Да.
— Почти от седмица. Не помните ли?
— А какви са нараняванията ми?
— Свалихме превръзката от ръката ви вчера.
— Не. — Погледнах към ръката си и видях розовата кожа. Старо изгаряне, отпреди няколко живота. — Другите ми наранявания.
Тя ме гледаше объркано.
— Какви други наранявания?
* * *
Седях в кабинета на лекаря.
Той беше от другата страна на бюрото, разтворил пред себе си здравния ми картон. Лицето му изглеждаше младо. Дори щях да реша, че е твърде млад за психиатър, ако не забелязах, че косата му е леко посивяла отпред и сигурно е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той се взираше в мен с отработена загриженост. Представих си го как упражнява това изражение през огледалото с надеждата, че му се получава добре.
— Е, разбрах, че отново имате проблеми с паметта.
— Да.
— Показахте лоша реакция към някои от медикаментите, които ви давахме. Радваме се, че най-сетне сте по-добре. Като че ли новите лекарства действат.
— Как се озовах тук?
— Не помните ли?
— Не.
— Проблемите с паметта са често срещан страничен ефект от медикаментите, които взимахте, но вие се оказахте твърде податлив. Виждам в картона ви, че сте показвали подобна реакция и в миналото?
— Кога?
— Тук пише, че сте реагирали зле на медикаменти в Индианаполис.
— Не, аз… тогава… — не можах да довърша. Не намерих край за изречението. Какво тогава? Затова отново зададох въпроса: — Как се озовах тук?
— Бяхте изпратен при нас за тридневно наблюдение, след като полицията ви е открила да бродите по улиците. Говорили сте несвързано.
— Полицията.
Опитвах се да проумея казаното. Не това се беше случило.
— Събитието беше изключително тежко за много хора — рече той. — Някои не успяха да се справят. Като се има предвид миналото ви, не е изненадващо, че за вас е било особено трудно.
— Не ви разбирам.
— Тук сте само докато се стабилизирате — каза лекарят. — Вече обсъдихме това, не помните ли?
— Не.
Той се смръщи леко и записа нещо в папката.
— Вие страдате от ретроградна амнезия. Мисля, че ще се наложи да ви спрем всички лекарства. Как е настроението?
— Добро.
— А треморите?
Протегнах ръка да проверя. Пръстите ми трепереха.
— Не е много зле — произнесе се той.
Втренчих се в тресящата се ръка. Щом смяташе, че това не е много зле, колко ли зле е било.
— А имате ли чувството, че виждате движение с периферното си зрение?
— Не.
— А натрапчиви мисли? Тревожност?
— Не.
— Склонност към самозаблуди?
Явно това бе крайната цел на въпросите му. Огледах стаята. Кабинетът му беше хубав. Имаше книги и симпатично дървено бюро. Беше се постарал, все пак външният вид е от значение. Хубав прозорец с хубава гледка към морава. Отвън се виждаха дървета и сини небеса. Слънцето грееше.
— Само…
— Само какво? — попита той.
Бях на ръба да му кажа. Да излея всичко. Но замълчах. Замълчах, защото зад прозореца слънцето грееше и аз исках да почувствам отново как стопля лицето ми.
— Кошмари — казах. — Само понякога имам кошмари.
— За какво?
— За една жена. Казва се Мърси. Едната й ръка е осакатена.
— Нейната ръка? — Това като че ли го заинтригува. Той взе пак химикалката, но не започна да пише. — Ние поговорихме за семейството ви. Помните ли?
— Помня — отвърнах.
Макар че исках да забравя.
— Това е било преди години. Трябва най-сетне да си простите. Кажете ми още за този сън.
— Не мога да си спомня.
Пак се чувствах замаян.
Не ми харесваше как ме гледа. Станах. Вече не исках да говоря. Вече не исках да мисля за това.
— Арестуван ли съм?
— Какво? — Той събра вежди, изглеждаше искрено объркан от въпроса ми. — Защо да сте арестуван?
— Значи мога да си тръгна?
Тревогата му сякаш се засили. Той записа още нещо в папката и отвърна:
— Скоро. Щом се стабилизирате.
Наведох се напред и потърках слепоочията си. Помислих си, че сигурно и мама се е срещала с лекари като него. Напълно убедени в самозаблудите й.
— Трябва да изляза. Не мога да остана тук.
— Не мисля, че това е добра идея точно сега. Особено като се имат предвид събитията от последните две седмици.
— Какви събития?
Той се взираше в мен, преценяваше ме.
— Гледахте го по новините всяка нощ през последните пет дни.
— Какво съм гледал?
Направих огромно усилие да си припомня нещо, каквото и да е, от времето, прекарано в болницата. Но не можах.
Погледът му стана по-твърд.
— Дават го по всички канали.
— Какво се е случило? Какво дават по новините?
Челото му пак се сбърчи.
— Да, определено трябва да ви сменим лекарствата. Никога не съм виждал толкова тежко състояние на ретроградна амнезия. Това е ненормална реакция.
Чух гласа на Брайтън в главата си: Ти съсипа света.
— Какво е станало? — повторих отново. Лекарят не ми обърна внимание и продължи да пише в бележника си, а аз стоварих ръка върху бюрото му. — Какво се е случило?