Тед Козматка
Потрепващите (47)

Глава 46

Пътувахме все на запад, прекосихме два щата и навлязохме в нощта. Сменяхме се зад волана и поглъщахме километрите. Хълмовете се сливаха като вълните на някакво невъзможно море. Хипнотизиращото бръмчене на двигателя ни съпровождаше чак до зори.

Равнините донесоха жега и безкрай. Задух. Като в тропиците. Хапнахме в „Денис“ близо до Топика, а после поспахме шест часа в „Супер 8“, точно до магистралата.

Поехме пак по пладне. Под лъчите на яркото слънце. Теренът стана още по-странен — гол и негостоприемен като лунната повърхност. Скалистата земя беше насечена от дерета и безплодни хълмове. Непоправимо нащърбена земя. Пътувахме още няколко часа на запад, а после продължихме на юг.

* * *

— Викърс — започнах аз.

Слънцето беше залязло и светът сега се сви до онова, което виждахме на светлината на фаровете. Прекъснатата бяла линия се развиваше пред нас и изчезваше след колата.

— Да — обади се Мърси.

— Вярваш ли в онова, което казва за Брайтън? За същността му?

— Ти ги видя. Сам си прави изводи.

Тя опря лице на прозореца и се загледа в нощта.

— А за каскадата? — попитах аз.

— За кое?

— За матрьошките, загнездените една в друга вселени. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Не разбирам от физика. На мен Викърс ми разказа друга история.

— Каква?

— За един остров. Най-красивото място, което можеш да си представиш. То не се променяло, докато един ден до бреговете му не достигнали плъхове.

— Плъхове ли?

Тя кимна.

— Няма значение как са се добрали дотам. Важното е, че са стигнали. Тези плъхове били различни от другите животни и щели да нарушат хармонията, ако не ги обуздаят. Трябвало да бъдат контролирани, разбираш ли?

— Да.

— Затова онези, които управлявали острова, се опитали да контролират плъховете, но плъховете били твърде бързи. Опитали с капани, но плъховете били твърде умни. Затова решили да пуснат хищници, които да изловят плъховете. И така се стигнало до пускането на змиите на острова. Големи отровни змии, които можели да убият плъховете само с едно ухапване. Според теб какво се е случило?

— Змиите не са свършили работа.

Тя кимна.

— Змиите се промъкнали дълбоко в сърцето на острова и правели това, което правят всички змии, затова островът се сдобил с две напасти. Според теб управниците спрели ли са дотам?

— Предполагам, че не.

— Не, не са спрели. Довели нов звяр, който да реши проблема. Коварната мангуста. По-бърза от змия. По-умна от плъх. Докарали ги с кораби и ги пуснали на свобода. Какво се е случило според теб?

— Те не избили змиите.

— О, избили са част от тях. По-бавните и по-слабите. Започнала война. С времето мангустите също се превърнали в проблем, не по-малък от змиите и плъховете. И много змии умрели, както и много мангусти, а около тях се щурали плъховете. Затова законът бил променен — неотменим декрет за вечни времена. Никакви мангусти повече. Никакви външни твари. Ерата на чудесата приключила. Нищо ново нямало да бъде допускано на острова. Пазителите му си измили ръцете и казали: „Което ще бъде, ще бъде“.

— И Брайтън е змия?

— Змиите са си змии. Аз говорех за един остров.

Шофирах в мълчание доста дълго, накрая попитах:

— И какво иска змията?

— Кой може да знае какво иска една змия?

— А какво искат мангустите?

— Те всички вече са мъртви.

— А плъховете, какво искат те?

— Плъховете искат онова, което всички плъхове искат — каза тя и обърна лице към изгряващото слънце. — Просто да оцелеят.

* * *

Денят пак донесе жега. Мърси предложи да ме смени зад волана, но аз отказах.

— Поспи малко. Ще се справя.

Когато спряхме за почивка, пийнахме вода от една чешмичка и използвахме тоалетната. Открихме на картата къде се намираме. Вие сте тук, гласеше надписът. Ниски хълмове ни опасваха и от двете страни. Очите ми в огледалото изглеждаха зачервени и изморени. Три часа, казах си. Още три часа и щях да си почина. Опитах да включа телефона си, за да проверя дали работи картата, и видях, че още е влажен от солената вода. Успях да го включа, това беше обещаващо, но иконите не работеха. Бях чувал, че ако го сложиш в торба с ориз, понякога върши работа, но аз нямах ориз, затова го хвърлих на таблото на колата с надеждата, че слънцето ще го изсуши.

Мърси спеше.

Теренът тук не се поддаваше на описание. Сухи, безплодни скали. Разседи и възвишения. Яркочервени стени се издигаха и спадаха в далечината. Камък, оформен от вятъра като вълна. Тук нямаше планини, само странни плата, на които земята сякаш се събираше. Това беше сухият под на земята, издигнал се на стотици метри в небето, като че ли самият Бог не бе успял да реши как точно да я подреди.

Пътят се виеше през низините между тези плата — едничката проходима ивица, която лъкатушеше между възвишенията. Тук-там шосето се превръщаше в мост, надвиснал над дълбоки пропасти. Друг път пък сякаш плъзваше по дъното им, а стените на каньона се издигаха от двете ни страни. Това беше разбунтувана земя. Зачудих се какъв ли е бил тук животът на първите заселници. Колко ли хора са стигнали до това място само за да открият, че няма път напред, слънцето напича безмилостно, но вече няма и връщане.

Жегата помътваше мислите ми. Или просто имах нужда от сън.

Карах толкова бързо, колкото смеех, но когато отново погледнах таблото, скоростта бе паднала на осемдесет километра в час. Натиснах газта и ускорих отново, въпреки това не успявах да задържа скоростта. Някак си бях изгубил контрол над нея. Бях изгубил контрол над живота си.

На задната седалка Мърси изпъшка, после затихна и заспа отново. Беше толкова тиха, че поглеждах назад, за да видя дали диша. Гърдите й се надигаха и спадаха като земята около нас.

Обърнах се пак към пътя. Към лъкатушната сива панделка.

След минути рязко вдигнах глава и се събудих — колата криволичеше из платната със сто и петдесет километра в час. Намалих до сто и десет и разтърсих глава, за да я прочистя от паяжините на съня.

Панделката се раздипляше. Километрите се нижеха. Кафяви храсталаци се бяха вкопчили в стените на ниския каньон, които най-сетне отстъпиха пред равнина. Безкрайна червена пустош.

Докато карах, постепенно започна да ми се струва, че се разделям на две. Единият шофираше, а другият сънуваше, и видях див заек да изскача от шубраците — после хукна покрай пътя със скоростта на колата. Загадъчна чернота в потрепващата жега, твърде слаба, за да я видиш с очите си, но я усещаш — дълги ритащи крака, отворена паст, червен език увисва от лукаво, ухилено лице, а зад него виждаш койот с раззинати челюсти, и аз бях койотът, аз бях и заекът, аз бях и шофьорът, а жената на задната седалка не беше никоя, никъде, не беше дори самата себе си.

Гумите изсвистяха, когато колата взе завоя, и аз пак се събудих със сепване, завъртях волана и я изправих.

Мърси се беше събудила, но мълчеше.

* * *

После караше тя, а аз спах.

След три часа ме разтърси, за да се събудя.

— Наближаваме.

Отворих очи към назъбения пейзаж. Ниски хълмове. Всичко изглеждаше същото. Зачудих се как е разбрала.

— Колко остава?

— Двайсетина минути. Или по-малко.

— Колко пъти си идвала тук?

— Веднъж. Преди година. — Тя намали скоростта и сви от главното шосе по една прашна отбивка, която изчезваше от другата страна на хълм. Кафяви храсти покриваха каменистата почва.

— Никога не съм искала да се върна — добави Мърси.

Колата изкачи още едно възвишение. Пътят продължаваше в далечината, кафяв, прашен, още няколко километра следваше извивките на хълмовете, а след това сякаш се изпаряваше в потрепващия въздух. Мърси намали до трийсет километра в час, но продължи.

— Защо стоиш при Викърс? Можеш да си тръгнеш, защо не си го направила?

— Имаш предвид да се върна към нормалния живот?

— Да. Има и по-лоши неща.

Взирах се в нея. Тялото й се тресеше, докато колата минаваше по изровения път. Той беше проходим по-скоро за джип, отколкото за лека кола.

— А защо мислиш, че мога да си тръгна?

Погледнах към ръката й на кормилото. Към осакатените пръсти.

— Какво е станало с ръката ти?

Тя ме погледна и проследи погледа ми.

— Не помня.

— Как така не помниш?

— Случиха се и по-лоши неща. Изгубих много по-важни неща от това. — Тя вдигна съсипаната си ръка. — И точно тях помня. Помня как ме разкъсваха. Как си играеха с мен както дете къса крилцата на пеперуда. Помня, че едва не умрях — бях точно на ръба.

Колата се разтресе силно, когато минахме през още една дълбока дупка. Нищо не разбирах.

— Помниш неща, които не са се случвали?

Очите й се взираха някъде много далече през мръсното предно стъкло.

— Те се случиха. То е като процеп, светът може да те придърпа и аз внезапно се озовах на различна писта — писта, където оживях, вместо да умра, и ми остана тази ръка, която ми се струва чужда. — Тя погледна към собствената си ръка. Лицето й беше тъжно.

— Какво искаш да кажеш с „придърпва те“! Кой те придърпва?

— Светът. Това е като някаква корекция. Като фрактура.

Спомних си за Стюарт. Понякога нещата стават доста объркани.

— Когато се случи — каза тя, — помниш предимно пистата, от която идваш. А не онази, в която си бил придърпан. Макар че има и малко изтичане. Може да е просто проблясък от спомен, но е, сякаш се е случил с някой друг. Това — каза тя и вдигна ръката си — се е случило с някой друг.

— На мен ми се струва, че се е случило с теб.

Тя поклати глава.

— Случило се е с друга моя версия. С мен се случи нещо много по-лошо.

* * *

Завихме по изровения път и внезапно земята се ширна пред нас, спускаше се леко, но вече виждах с километри напред.

Всички сме чували за хора, умрели в пустошта, след като колата им се е развалила. Лесно можех да си го представя. Хората зависят от милостта на своите машини.

Това беше безлюден пейзаж. Сух и негостоприемен. Още скали и ниски, недъгави дървета. Присвих очи и се вгледах през мръсното предно стъкло.

Имаше нещо пред нас, може би след около километър.

Мърси също го видя. Спря колата и натисна ръчката за измиване на предното стъкло. Скъпоценната течност се пръсна по стъклото и създаде ивици в праха.

Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.

Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.

— Не се е променила — каза Мърси.

Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.

Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.

Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.

Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.

— Какво е това място?

— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.