Тед Козматка
Потрепващите (45)

Глава 44

Поех тихо през сградите, като използвах дупките в стените. Частица, преминаваща през процепи. Дробовете ми горяха от всичкия прах, който бях вдишал, затова спрях и тихо се закашлях в сгъвката на лакътя си, като изхрачих гъста черна храчка. Продължих напред. Колко време беше минало? Не знаех.

Едва не се препънах отново в тялото на Хениг, под него имаше червеникава кал. Очите му се взираха в небето някак неубедени. На десетина крачки по-нагоре открих раницата му. И продължих да вървя, като се ослушвах внимателно.

Плъзнах се тихо през още една дупка и прекосих поредната сграда. Светлината струеше косо през пролуките в покрива и създаваше златни басейни по покрития с отломки под. Избирах внимателно пътя си и заобикалях падналите от тавана ламарини.

Отне ми секунда да осъзная къде се намирам.

Оловният топуз висеше неподвижно в края на жицата си, на сантиметри от пода. Махалото бе спряло. Всички гвоздеи бяха съборени. Приближих се до топуза и погледнах към тавана, където жицата се губеше в мрака.

После продължих да вървя.

В другия край на сградата спрях до пролуката между вратите и надзърнах навън. Това бяха огромни врати на хангар, високи към три метра и широки шест метра. Бяха открехнати — процеп точно колкото да мине човек.

Зад тях се простираше чакълестата алея, която извиваше наляво. Вдясно се намираше обраслият с треви и храсти терен, където бяхме събирали дърва. След него пък се издигаше хълмът, а в далечината се виждаше оградата.

Прекосих възможно най-бързо откритото пространство. Сред тревата и храсталаците се натъкнах на основите на още по-стара сграда. Едната й стена съвсем липсваше, но другите се издигаха почти на метър, не по-високи от тревата. Опрях гръб на порутения зид и стаих дъх. Тогава чух ръмжене и видях в далечината Брайтън да стои между две сгради. Сакото му беше изцапано.

За миг той сякаш потрепна на слънцето в опит да бъде две неща едновременно. Зад него видях хрътката, която душеше въздуха. Черната козина зад главата й беше настръхнала, както не бях виждал ни едно куче да настръхва. Краката й сякаш потрепваха като мараня и очите ми пак започнаха да играят номера. Бях извадил късмет с Боаз, но с хрътката нямах никакви шансове. Ако ме настигнеше, щеше да ме разкъса, както беше разкъсала Хениг.

Продължих приведен към оградата, с надеждата, че се движа по вятъра. Когато стигнах до нея, приклекнах и погледнах нагоре. Ръждясало парче от бодливата тел висеше безвредно към тревата. Ако опитах да я прескоча, щях да съм изцяло видим за тях. На този хълм всичко изпъкваше съвсем ясно. В долната си част обаче мрежата потъваше дълбоко в бурените и в почвата. Нямаше как да мина оттам. Не и без да копая, а нямах време за това.

Вдигнах глава, за да видя къде са Брайтън и хрътката, но не ги открих никъде. Сигурно бяха влезли в някоя от сградите или се спотайваха сред тревата и се озъртаха в очакване на движение. Можеше да са навсякъде.

Нямаше смисъл да се бавя. По-добре нямаше да стане.

Прехвърлих раницата през оградата и започнах да се катеря.

Люспи ръжда полепваха по ръцете ми, докато се издърпвах нагоре, и дори се осмелих да погледна назад. В далечината между сградите видях кучешка глава да се извръща — хрътката ме забеляза точно когато прехвърлих крак над оградата и се спуснах от другата страна.

Грабнах раницата и хукнах.

Склонът беше стръмен и аз се спуснах по него сред вихър от листа и вейки. Издълбах коловоз с тялото си надолу. По дъното на клисурата имаше пресъхнало корито на поточе, осеяно с камъни, и аз тръгнах по него. Проврях се под един дънер и се спуснах на по-ниското ниво на потока до нещо, което в по-влажни времена бе представлявало дълбок два метра водопад, а сега беше само каменен праг. Легнах по корем на камъка и се прехвърлих от корниза. Коритото на реката вече се изравняваше отново, когато чух хрътката на върха на хълма. Блъскаше се в оградата. Зачудих се дали мрежата е издържала. И дали хрътката може да се катери.

Прескочих още един дънер в клисурата и едва не пропаднах в дупка. Слънцето беше високо вече, но сенките тук долу още бяха дълги. Клисурата почти тънеше в мрак.

Първо усетих миризмата, а после го видях. Миризмата на риба, сол и океан.

Спомних си думите на Мърси: „Ако извадиш късмет и няма прилив“.

Тръгнах през гъстата растителност, която покриваше пресъхналото корито.

Някъде горе оградата издрънча отново. Нещо се опитваше да я прескочи. Замолих се мрежата да издържи. Или поне склонът да се окаже препятствие.

Когато бях дете, баба и дядо имаха огромно куче, ирландски сетер, с който си играех в задния двор. В двора не можех да се меря с него — четири крака са по-бързи от два. Но съвсем друго нещо бяха стълбите към мазето. Тогава научих една много странна истина: когато се спускат по стръмен склон, четирикраките не са по-бързи от хората. Понякога са дори по-бавни.

Прескочих малка канара и хукнах по речното корито, като разтварях гъстата растителност с ръце. Когато оставаха няколко крачки до пясъка, примигнах и спрях да си почина. Огледах се и внезапно видях края на приливната зона — огромно, лъскаво, тъмно поле от песъчлива кал.

Краката ми оставяха дълбоки следи по гладката повърхност. Бях се измъкнал.

След часове тук щеше да има три метра вода, но за момента морското дъно се простираше голо пред мен. В далечината, отвъд калта, се издигаше зелен горист хълм, реципрочно изображение на хълма, по който бях слязъл. И аз се отправих натам.

* * *

Заливът беше широк към осемстотин метра, тясна низина между хълмовете, където океанът се промъкваше при прилив.

Поточета вода свързваха плитки басейни и аз много внимавах къде стъпвам по хлъзгавата кал. Прегазих няколко поточета — някои бяха по-дълбоки и по-широки от другите и се кръстосваха в сложна шарка, която се подновяваше с всеки отлив. Затова трябваше да напредвам внимателно, иначе щях да се озова затънал до колене в студена вода, повлечен от течението. Водата беше ледена. А миризмата на морска сол — много силна.

Заобиколих един особено дълбок поток, за да открия мястото, където се разлива и разширява, та да мога да го прекося, и точно тогава видях стъпките. Насочени насам от същата география — доста по-дребни следи по тинестото дъно.

Разгледах ги по-отблизо. Бяха пълни с вода и вече обезформени, но ми се сториха точният размер. Следи на жена или дребен мъж. Можеха да са оставени преди минута или преди час, но когато се вгледах напред, не видях никого.

Прекосих потока там, където го прекосяваха и стъпките, и ги последвах още стотина метра, докато не стигнаха до място, където пясъкът свършваше и едно блуждаещо ручейче морска вода бе изгладило земята като с гума. Продължих, но някакъв звук привлече вниманието ми. Нещо зад мен.

Обърнах се и в този миг хрътката изскочи от дърветата в далечината и полетя с подскоци по тинята. Задните й крака вдигаха огромни пясъчни опашки с всеки скок — бели облачета пяна се издигаха там, където предните й лапи се удряха в мократа тиня. Ако не е била по-бърза от човек при слизането по склона, на този терен със сигурност щеше да навакса. Скоро щеше да ме настигне.

Обърнах се и хукнах. Отпред няколко поточета се сливаха и аз нямах време да потърся сигурен брод. Нагазих във водата — първо до колене, после до хълбоци и течението ме повлече надолу. Дъхът ми секна от студа, който стягаше като в менгеме гърдите ми. Продължих още петнайсетина крачки, после двайсет, почти го преполових — но водата стигна до раменете ми и раните ми запариха като пожар от солта. Усетих как дъното изчезва под краката ми и главата ми потъна под водата — а после заплувах. Студената вода смразяваше лицето ми. Неволно изпъшках. Соленият вкус никога не се забравя, ако си бил веднъж в океана.

Плувах с всички сили. Течението беше силно, водата се изтичаше от безкрайния басейн на прилива и ме завличаше със себе си, заплашваше да ме отнесе в морето. Запитах се дали това се беше случило и с Мърси. Дали сега е някъде там, в дълбините? Или е успяла да прекоси?

Краката ми удариха дъното и се плъзнаха по камъни. Аз се отблъснах, заплувах още по-усилено, най-сетне стъпих стабилно и закрачих напред. После се свлякох на земята и ръцете ми болезнено задрапаха по грубия пясък, докато се измъквах на брега. Треперех от студ и изтощение. Обърнах се да погледна назад и сърцето ми замря.

От другата страна на потока видях хрътката. Стоеше напълно неподвижна, а от мократа й козина се вдигаше пара. Взираше се в мен с очи на хищник.

Но не прекоси.

Втренчих се в нея.

Тя оголи дългите си закривени зъби.

— Не ти харесва студът? — казах дрезгаво.

Тя изръмжа гърлено и пристъпи към водата. А щом нагази в нея, се чу съскане и се вдигна облак бяла пяна. Звярът отстъпи назад.

Някои неща се повече от това, което изглеждат, беше ми казала Мърси. Каквото и да беше тази хрътка, то не обичаше морето.

Все пак реших, че е по-добре да не я изкушавам. Изправих се бавно на крака, без резки движения, а тя не откъсваше поглед от мен.

Заотстъпвах заднешком. Внезапно хрътката наостри уши. Сякаш беше доловила звук, който аз не можех да чуя, и се вкамени. След миг се обърна, стрелна се назад и изпод краката й захвърча пясък.

Аз хукнах към склона.

* * *

Тук растителността беше гъста, зелена и почти непроходима. Успях да се изкача двайсетина метра нагоре, където храсталаците най-сетне изтъняваха и започваха дърветата. Нагоре хълмът ставаше още по-стръмен, кален, хлъзгав и покрит с опадали листа, затова се катерех странично и се вкопчвах в дънерите на дърветата. Беше трудно, но след два часа стигнах до върха, а там земята се изравняваше и преливаше в рядка горичка, която оредяваше все повече. След още почти осемстотин метра излязох на полянка с окосена трева, после стигнах до парк с люлки и катерушки. Цивилизация. Едва не се свлякох на колене, но мисълта, че ще трябва да ставам отново, ме спря.

Вече беше следобед и паркът пустееше. Прекосих го бързо.

В края му видях шосе.

А отвъд него — град. Пред мен блещукаха светлини.

Пригладих косата си и си оправих дрехите с надеждата, че няма да привличам погледите. Ризата ми липсваше, а синята ми тениска беше съвсем прокъсана. Панталоните бяха разпрани на коленете. Огледах се и внезапно изпитах благодарност за плуването, защото поне голяма част от кръвта и мръсотията се бяха отмили. Още бяха лекьосан, но не толкова очевидно и щях да привлека внимание само ако някой ми хвърлеше нещо повече от случаен поглед.

След парка опасана от къщи улица ме отведе до главен път — магазини, ресторанти и сергии със сувенири. Хора вървяха нагоре-надолу по него. Място, където се продаваха имота, сладолед и бутикови дрехи.

Озъртах се, докато вървях по главната улица, търсех познато лице. Дали някой от другите беше стигнал чак дотук?

Ако Брайтън знаеше, че съм прекосил канала, сигурно не беше много далече. Сега, когато бях заобиколен и от двете страни от вода, нямаше къде другаде да бъда.

По-нататък улицата започна да се спуска и аз я видях цялата, по пътя й надолу към водата и огромния пристан. Това беше туристически град и именно крайбрежието го изхранваше. На стотина метра напред, сред минувачите и купувачите, видях жена с мокра руса коса. Изпънах врат в опит да я огледам по-добре, но тя изчезна. Можеше да е Мърси или просто така ми се искаше. Ускорих крачка, за да се уверя.

След няколко минути, когато я приближих, видях и позната кола да излиза от една странична уличка.

Има много такива коли, казах си.

Бял рейндж роувър. Като онзи, в който хората на Брайтън ме бяха натъпкали в деня, когато умря Сатвик. Шофьорът държеше телефон до ухото си и оглеждаше тълпата. Изглеждаше в средата на трийсетте, тъмнокос. Не познах лицето му, но това не значеше нищо.

Шмугнах се в един магазин и изчаках колата да отмине. Мънистени огърлици и всякакви джунджурии; опитах се да изглеждам заинтригуван. Когато колата отмина, аз излязох пак сред тълпата и тръгнах възможно най-бързо, без да привличам внимание.

Открих уличката, в която се беше скрила русата жена, но тя не се виждаше никъде. Прекосих до друга улица, вече по-близо до водата и пристана. Вървях бавно и оглеждах трафика.

Видях я доста по-напред. Все още мокра от плуването. Беше Мърси. Заля ме облекчение. Вървеше със скръстени на гърдите ръце, явно й беше студено. Но пък беше жива; беше успяла.

Сега, когато я видях, се зачудих дали да я настигна.

Може би това беше достатъчно. И двамата бяхме избягали. Вече можех да се измъкна. Но къде да ида? Какво ще правя? Спомних си за статията във вестника за смъртта на Сатвик. Катастрофа.

Някъде сред колите напред видях пак рейндж роувъра, връщаше се. Същият шофьор. Същият телефон до ухото му. Мърси щеше да мине точно покрай него.

Тръгнах наслуки през тълпата, като извръщах глава от улицата, докато не стигнах точно зад нея и сложих ръка на рамото й. Тя се сепна, но бързо се овладя; отвори уста да заговори и аз я прекъснах:

— Те са тук.

— Къде?

Тя не извърна глава, но очите й се стрелнаха към тълпата.

— Нагоре, на улицата.

Забавих крачка. Минавахме покрай широко бетонно стълбище, което водеше надолу към пристана.

Точно тогава забелязах, че тя куца.

— Ранена си. Сериозно ли е?

Очите й гледаха някак отнесено, а лицето й беше бледо.

— Ще се оправя.

— Ела насам — казах аз и я насочих с ръка на рамото й.

Тръгнахме по стълбите към водата, а роувърът отмина. В подножието на стъпалата се озовахме до будка за билети. Погледнах към табелата.

— Два, ако обичате.

Посегнах към джоба си за портмонето и напипах телефона си, вече мокър и мъртъв. Мърси плъзна няколко мокри банкноти през гишето. След няколко секунди минахме през въртящата се врата и тръгнахме по тясното мостче към ферибота. Колона от коли се виеше чак до хълма, но за пешеходци нямаше опашка.

Щом се озовахме на борда, се изкачихме по стъпалата към горната палуба за пътниците и си намерихме сепаре до прозореца.

Електрически светлини и бучене на двигатели.

Погледнах през стъклото към входната рампа, чаках да видя лицето на Брайтън сред онези, които се качваха на борда. Или лицето на шофьора. Ако ни беше забелязал и проследил, тук вече нямаше как да му избягаме.

Но не видях познато лице на рампата.

Мърси облегна глава на рамото ми. Беше мокра, изтощена и измръзнала. Прегърнах я и видях, че единият й крачол е разкъсан, а обувката — почервеняла от кръв. Тя забеляза, че я гледам, и вдигна крачола си, за да ми покаже раната на прасеца.

— Не е толкова зле — казах аз.

Тя поклати глава.

— От хрътката е. По-зле е, отколкото изглежда.

— Що за същество е това?

— Един от техните ловци.

— Къде е Викърс?

— Тя успя да се добере до колата си.

— Викърс се е измъкнала?

— Да.

— Откъде знаеш?

Тя помълча, преди да отвърне:

— Видях я, беше ранена, но стигна до колата си.

— Хениг е…

— Хениг е мъртъв.

— Знам.

Внезапно шумът от двигателя се засили. Моряците хвърлиха въжетата и фериботът потегли. Просто така. Вече никой не можеше да се качи на борда. Огромните дървени пилони, по които бяха накацали чайки, се плъзнаха покрай прозорците.

Поне засега бяхме в безопасност.

Поех си дълбоко дъх и издишах.

Адреналинът вече ме напускаше и идваше ред на изтощението. Крайна умора. Усещах грубия плат на студените си и влажни дрехи. Панталоните ми се бяха вкоравили от солта. Знаех, че ще останат такива, докато не ги изпера с прясна вода. Започнах да треперя. Стегнах мускулите на ръцете и краката си и опитах да се овладея.

— Ти как се измъкна? — попита Мърси.

Бяхме сами в тази част на кораба, близо до кърмата. Оставаше поне час до вечерния рейс и хората не бяха много. Видях едва десетина души на това ниво и всички бяха далече от нас.

— Убих Боаз.

Тя вдигна глава от рамото ми и се вгледа в лицето ми.

— Убил си го.

Може би очакваше да обясня, но бях твърде изморен, затова просто я погледнах.

— Как?

— Ударих го.

— Ударил си го.

— Да, с една метална тръба.

Тя мълча доста дълго след това. Пак отпусна мократа си глава на рамото ми и извърна лице към прозореца.

Корабът се отдалечи от брега и се насочи към открити води. Светлините на града се ширнаха пред нас.

— Ударил си го. Само това? — попита тя накрая.

Отново не отговорих. Вълните се плискаха по корпуса, докато се плъзгахме по водата. Предположих, че се движим с осем възли. Може би десет. Не беше бързо по стандартите на моторница, но по-бързо, отколкото може да се движи малка платноходка. Контраинтуитивен е фактът, че по-дългата ватерлиния води до по-бързо движещ се съд. Би трябвало по-дългата ватерлиния да създава повече триене, повече съпротивление и по-бавен кораб. Но не е така.

Вълните се пенеха на вятъра, а корабът се олюля, когато срещна първите големи вълни.

— Те умират също като нас — казах аз.

— Не също като нас — отвърна тя.

Казах й за тръбата в мрака, за металното парче и за размазания череп на Боаз като разбит буркан с желе.

— Не спрях, докато не умря.

Тя кимна, сякаш най-сетне беше разбрала.

— Защото е бил затворен в тръбата.

— Ударих го, докато се измъкваше.

Облегнах се на седалката. Не исках да говоря повече. Умората ми се засилваше. Обърнах се към прозореца и се оставих на познатия ритъм на кораба. За първи път от много години излизах пак в морето. За първи път след смъртта на татко. Корабът се люлееше по вълните.

Мърси затвори очи. Минутите минаваха и аз реших, че е заспала. Лицето й беше обърнато към мен като гладка, спокойна маска. Съвършено ангелско лице. Зачудих се какво ли сънува. Миналото си? Черни ангели, странни чудовища?

Погледнах през прозореца, докато фериботът се люшкаше по вълните. Вятърът навътре в океана беше по-силен. Светлините по отсрещния бряг вече се виждаха. Още един залив, още един град.

След няколко минути гласът й ме изненада:

— Те няма да спрат. Те няма да спрат, докато не ни заловят.

Стъклото тракаше от вятъра. Затворих очи и опитах да прочистя главата си. Изтощението се спускаше като лепкава мъгла. След малко се унесох в сън.