Тед Козматка
Потрепващите (41)

Глава 40

Събудих се призори.

Събудих се от някакъв шум, като тиха, едва доловима вибрация. Гаденето вече започваше да преобръща стомаха ми. Сънят ми беше много крехко нещо, лесно се чупеше. И точно затова го чух първи.

Отворих очи. Мърси беше на няколко метра от мен, извърнала лице към сенките. Аз се претърколих по корем и се плъзнах към нея по мръсния под.

— Хей — разтърсих я за ръката. — Къде е Викърс?

Тя отвори клепачи и запримигва объркано.

— Какво? — седна и потърка очите си.

— Къде е Викърс?

От другата страна на догорелия огън се чу гласът на Хениг:

— Коли.

Лицето на Мърси пребледня.

— Не може да бъде! — рече тя.

— Къде е Викърс, мамка му? — сопна се Хениг.

В този миг някъде в далечината чухме гласа на Викърс:

— Две коли.

Тя стоеше в сенките близо до един от разбитите прозорци и гледаше навън.

За миг никой не помръдваше. После Хениг скочи на крака и прекоси помещението. Застана до Викърс и надникна през дупката в стената. Когато се обърна към нас, и той беше пребледнял.

— Това са те. — Хукна към масата с оръжията и изрева: — Сега ще стане мазало.

Мърси мълчеше. Беше се свила на мръсния под и трепереше, сякаш замръзваше от студ, макар че беше поне двайсет градуса.

— Какво ще правим? — попитах аз.

Те не ми обърнаха внимание. Викърс прекоси помещението и измъкна един пластмасов варел изпод масата, на която държаха оръжията. Варелът беше тежък и прокара пътека в мръсотията по пода. Викърс се наведе да свали капака му.

— Комплекти за оцеляване — рече тя и ми хвърли едната раница.

Сложих я на гърба си, приличаше на старо армейско снаряжение. Към пет килограма, почти празна. Видях си телефона на дъното на варела, грабнах го и го пъхнах в джоба си.

— Трябва да сме бързи — каза Викърс. — Не се разделяйте. Ако се наложи, ще се срещнем в другото убежище.

Хениг грабна една раница, отвори я и започна да я тъпче с муниции от масата.

— Друго убежище ли? — попитах аз.

— Няма време — сопна ми се Викърс.

Грабнах последния пистолет от масата, като очаквах да ме спрат, но Хениг само ме изгледа и не каза нищо. В това време Мърси слагаше своята раница на гърба си. Викърс тръгна към дупката в стената и рече:

— Последвайте ме. — Озърна се към мен и добави: — Не изоставай.

* * *

Хукнахме. В колонка, приведени. Движехме се съвсем тихо през сградата и прекосявахме помещение след помещение.

— Е, какъв е планът? — попитах аз.

— Не поглеждай назад — каза Викърс.

— Ами ако ни хванат?

— Дано не ни хванат.

Хениг долепи гръб до стената и огледа помещението зад нас, докато Викърс надничаше през дупката. Лицето й беше застинало в концентрация. Тя мина през отвора да провери от другата страна, после се върна и рече:

— Не ми харесва. Хайде.

Наведе се ниско и ни поведе в друга посока.

Минахме през още едно празно помещение към врата, която ни изведе в дълъг коридор. Стените му бяха покрити с гнила ламперия, а на пода се беше събрал цял пръст прах. Никой не беше влизал тук от десетилетия.

Излязохме от коридора и се озовахме в друго голямо помещение — вероятно тук навремето се бе намирало основното производствено хале, но то отдавна беше превърнато в още един склад. Бяхме го прекосили до средата, когато го чухме.

Точно отвън. Трясък на вратата на кола. После лай. Макар че имаше нещо странно в тези звуци. Струваха ми се някак по-плътни от обичайно. Викърс застина. Останалите заковахме зад нея.

— Късно е — прошепна Хениг.

Лаят се засили.

— Кучета — обадих се аз.

Мърси поклати глава.

— Не, по-лошо е.

— Хрътките — каза Хениг и погледна към пистолета ми. — Може да се изкушиш да ме застреляш — каза той и срещна погледа ми. — Ако това си намислил, предлагам ти да изчакаш първо да стане, каквото ще става.

Кимнах.

— Няма да те застрелям.

В този миг отвън се чу друг звук — дрънчене на метал, нещо голямо тичаше по срутена част от стената от гофрирана ламарина.

— Хайде, насам — каза Викърс.

И ние я последвахме.

Хукнахме през сградата, прескачахме купчини тухли и влязохме през една врата в по-малка стая, пълна с тръби и големи стоманени варели. Хениг спря, обърна се и допря пръст до устните си. Долепихме се до стената, скрити в сенките.

Някъде зад нас се чуха тежки стъпки и след миг се разнесе силен трясък. Дойде от помещението, от което тъкмо бяхме излезли. После се надигнаха гласове и ми се стори, че чувам нещо като сумтене на животно. Нещо голямо вдишваше и издишваше тежко.

От мястото си виждах през вратата част от другата зала. След миг се чуха и леки стъпки. После тих смях и шепот в отговор.

— Те са тук — каза Хениг.

В другия край на стаята се появи фигура.