Тед Козматка
Потрепващите (40)

Глава 39

Късно вечерта Мърси дойде при мен с две чаши кафе. Една за нея и една за мен.

Чувах как Викърс и Хениг се движат някъде зад ъгъла, гласовете им се издигаха и затихваха. Тих шепот.

Умиращият огън се бореше с мрака в лагера. Седнах, увит с одеялото, и се облегнах на стената на контейнера.

Мърси прекоси косите лъчи звездна светлина, която се изливаше през дупката в покрива.

Освен името й, не знаех нищо за нея.

Хениг също си оставаше загадка. Вероятно наистина беше пират, с дълъг опит в отвличанията и грабежите. Безчинства по крайбрежието на Мадагаскар. Сигурно беше изпратил десетина яхти на дъното на морето.

И Мърси. Име, което беше нещо повече от име.

Тя ми подаде чашата с кафе.

— Внимавай, горещо е. Прясно сварено на огъня.

— Не знаех, че може да се вари кафе на огън.

Посегнах да взема чашата.

— Е, „вари“ е твърде силно казано — рече тя. — Виж, баба ми наистина беше опасна, когато правеше кафе. Не казвам, че ръцете й трепереха, но тя никога не успяваше да опази повече от половината чаша, докато прекоси кухнята. Научих се да не вървя до нея. Надявам се, че обичаш сметана и захар.

— Обичам. Къде са другите?

Тя сви рамене.

— Обикалят наоколо. Кроят план.

Застана до мен.

Помислих си дали да не попитам какъв точно план, но преди да го направя, тя рече:

— Не мисля, че изобщо ще има значение.

— Защо?

— Защото плановете се провалят. Пий сега. — Гледаше ме как отпивам. — Харесва ли ти?

Отдръпнах топлата чаша от устните си и отвърнах:

— Хубаво е.

— Звучиш изненадан.

— Изненадан съм.

— Не е нищо особено — вряща вода и смлени зърна. Само технически е кафе. Викърс винаги носи провизии от града, затова ще имаме сметана за още ден-два, преди да се развали. Тя прави вкуса на кафето. „Добра Карма“, с лешници. Така се казва. Странен порок, който прихванах от едно гадже в колежа. Вече почти не му помня името, но обичам проклетото кафе? Направо ми е влязло под кожата. Сега, където и да ида, трябва да го мъкна със себе си. То винаги ми оправя вкуса. Обикновено обаче не пия кафе толкова късно, защото не мога да заспя заради кофеина.

— Е, не се обричай на безсъние заради мен.

Опитах да си я представя в нормалния живот, как ходи в колежа, сменя гаджетата. Но не можах. Розовата й осакатена ръка стискаше керамичната чаша.

— Не, няма проблем. Тази нощ не бързам да заспивам. Ще отложа кошмарите.

Погледнах пръстите й, които стискаха чашата. Груба розова плът. Вероятно заздравяваха от шест месеца или повече. Зачудих се какво ли се е случило. Раните изглеждаха много груби — не бяха разрези, а просто откъсната плът, сякаш в ръката й беше гръмнала бомбичка.

— Значи смяташ, че плановете им ще се провалят?

— Мисля, че ще умрем. Всички до един. — Тя седна до мен и протегна крака към огъня. — Както и целият този свят ще умре. Както умират всички светове. Всъщност нищо не може да убегне на ентропията в достатъчно дълъг времеви план.

— Точно там е ключът, нали? Във времевия план.

Тя не отговори. Поседяхме известно време в мълчание и аз чаках да продължи. Но тя не го направи. Пиеше кафе и гледаше огъня.

— Как се забърка във всичко това? Какво се случи?

— Те ми се случиха.

Тя стана и направи няколко крачки в мрака. Наведе се, взе нещо голямо от сенките и се върна към сиянието на умиращия огън. Видях, че носи опърпана картонена кутия. Боклук, довлечен от двора.

— Потрепващите.

Кимна и хвърли картонената кутия в огъня. Отначало той съвсем затихна, задушен, и мракът стана пълен. После един жълт пламък разцъфна в ъгъла на дъното на кутията, когато огънят я подхвана, и нарастваше с всяка секунда, докато цялата кутия не загоря. Мърси стопли ръцете си. Сега огънят озаряваше помещението и аз виждах ръждата по металните греди над нас и тъмните правоъгълници на стените, където някога бе имало прозорци, виждах и лицето й. Бледо и ъгловато.

— Първия път, когато ги видях… после не можех да си спомня дори как се случи всичко. Все още не помня. Имам празнини.

— Празнини?

— Неща, които не помня.

— Не те разбирам.

— Тя не ти е казала, нали?

— Какво да ми каже?

— Как изглеждат те. Защо ги наричаме потрепващите. — Хвърли една вейка в огъня. — Не мисля, че умът може да проумее какво точно става, когато нещата наистина тръгнат зле. После просто сам попълва празнините. Доста време си мислех, че полудявам, но ако си луд достатъчно дълго, започваш да го чувстваш като нормално. Може би и ти донякъде си наясно с това.

— Може би. — Зачудих се колко знае за мен. Или просто го бе видяла в очите ми.

— Имам предвид на теб какво ти причинява това? — попита тя. — Кое е толкова ужасно, че дори не можеш да го видиш и трябва умът ти да попълва празнините?

— Не зная.

— Ако се постараеш, понякога сам можеш да решиш да не ги виждаш. Според мен така е с повечето хора. Повечето хора ги виждат така, че да могат да го проумеят. По начин, по който искат да ги видят.

— Ами ти?

— Невинаги е въпрос на избор.

Спомних си за мама. Вяра като суперсила.

— Техните питомци са дори по-лоши.

— Питомци ли?

— Ловци — каза тя. — Не би искал да ги видиш. Има неща, които не са такива, каквито изглеждат.

— Ами аз?

— Не се мисли за специален. Някои хора просто са въвлечени в това и намират смъртта си. Виждала съм го и преди. — Тя замълча за миг, после добави: — Макар че ти явно имаш начин.

— Начин ли?

— За оцеляване.

Отпих пак от кафето.

— Викърс каза, че преди е работила за тях. И ти ли си работила за тях?

Тя поклати глава.

— Не. Някои от нас… просто това ни влече. Като инстинкт. Привлича ни, сякаш сме част от него, макар че нищо не изглежда свързано. При мен… мислех, че просто съм се озовала на правилното място, но в лош момент. Но не беше само това.

— А какво?

— Може и аз да имам начин за оцеляване.

Чух звук зад гърба си. Обърнах глава и видях, че Хениг стои на прага и ни гледа. Зачудих се откога ли е там. Може би през цялото време. С дясната си ръка здраво стискаше дулото на пушка, чийто дървен приклад опираше в пода. Лицето му изглеждаше като дървено на сиянието на жаравата. Той вдигна пушката и пак изчезна в мрака назад.

Когато си тръгна, Мърси прошепна:

— Внимавай с него.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори веднага.

— Преди беше един от техните охранители.

— От охранителите на Брайтън?

Тази новина ме смая. Тя кимна.

— Бяха приключили с него. Мислеха го за мъртъв, но Викърс се погрижи и го скри, излекува го. Сега той е нейното вярно куче.

Взирах се в мрака.

— Понякога хапе — добави тя.

Прокарах разсеяно ръка по бетона пред мен. Взех едно плоско тънко метално парче от пода, просто отломка. Натиснах го, за да видя дали се огъва, и го прегънах на две, после още на две. И го превърнах в острие.