Тед Козматка
Потрепващите (32)

Глава 31

Пазачите ме поведоха по коридора. Подминахме библиотеката, където седеше Сатвик, но сега столът му беше празен. Прекосихме и помещението с рошавия бял килим и забелязах, че червената топка я няма. Озърнах се, но не я видях никъде. Те продължиха по друг коридор и след кухнята завихме към масивна дървена врата със стоманено резе. По-високият охранител я отключи и ме блъсна в стаята. Чух изщракване зад гърба си, обърнах се и изритах вратата толкова силно, че се разтресе на пантите си.

— Ерик — чу се глас.

Видях силует в тъмното.

— Сатвик?

— Да, опасявам се. — Силуетът се раздвижи. — Тук ме държат нощем. Моята стая. А вече и твоя. Знаех си, че ще дойдеш.

— Как така?

— Сложиха още един матрак на пода. За кого друг можеше да е?

Тръгнах опипом в мрака, докато кракът ми не се удари в нещо меко. Наведох се, докоснах матрака и седнах отгоре му. Единствената светлина идваше през малката месингова решетка в долната част на вратата. Предположих, че е за вентилация.

— Каква е тази стая? — попитах Сатвик.

— Според мен е била килер, преди да свалят рафтовете.

— Да, това обяснява липсата на прозорци. Освен това е в центъра на апартамента и никой няма да ни чуе, ако викаме.

— Снощи имаше викове — каза тихо Сатвик. — Но сме много високо и не мисля, че им пука.

— Какви викове?

— От другата стая. Никога не съм го виждал. Те не го извеждат оттам.

Помислих си за петната по масата за билярд, но реших да не го споменавам.

— А какво ще стане сега?

— Ще спим — отвърна Сатвик.

— Не, искам да кажа какво ще се случи с нас? Какво мислят да правят с нас?

Внезапно мракът ми се стори клаустрофобичен, а въздухът — горещ и задушен. Въпреки вентилационния отвор, се зачудих дали ще е достатъчен за двама ни, или ще ни намерят посинели и задушени на сутринта. Прогоних тази мисъл, ненужна параноя.

— Как те хванаха? — попитах Сатвик.

— На улицата. Опитах да избягам, но ми взеха и колата.

Колата. Това обясняваше онази нощ в лабораторията.

— Използваха и момчето — каза той.

— Момчето от Ню Йорк ли?

— То е с тях сега. Мисля, че през цялото време е било едно от тях. Брайтън ме накара да го тествам; да види с очите си.

— И какво стана?

— Момчето не колапсира вълната, също като преди. Има много други като него. Тествах и Брайтън, макар че отначало не забеляза. Мислех си, че съм го заблудил, но може би той ме заблуди.

— И той ли е като момчето?

— Не — рече Сатвик. — Брайтън е нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Сатвик замълча, после отвърна:

— Трудно е да се каже. Той погледна само за миг, затова не мога да съм сигурен.

— В какво?

— Сякаш може да избира. Сякаш може да избира дали да колапсира вълната, или не.

* * *

След тези думи и двамата се умълчахме, седнали в тъмното. Накрая той ми каза за пътуването си из страната в опит да разбере какво точно тества експериментът с двата процепа.

— Но защо си отишъл в „Хай-трупут“? Още не разбирам.

— Имаше една бележка — каза той. — Една бележка на колата ми, с адрес. Проверих в „Гугъл“ и видях връзката със старото ти проучване.

— От кого беше бележката?

— Имаше само име. Викърс. Мислех си, че ще разбера повече, но нищо не разбрах. Може ми това е било част от капана. Хванаха ме на следващия ден.

Тишината пак се проточи, преди да заговоря:

— Трябва да се измъкнем някак оттук.

— Пазачите са много бързи — рече той. — Виж какво стана с лицето ми. — Усетих, че се размърда в мрака. — Говори ли със семейството ми?

— Не.

— Дъщеря ми ми липсва. Притеснявам се какво ще стане, ако не се прибера у дома.

— Всичко ще бъде наред, Сатвик.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много — да й чета преди лягане. Не го правя само когато пътувам.

— Пак ще й четеш.

— Надявам се. Тя обича приказки. Аз й чета, а тя лежи в леглото и слуша.

— А разказвал ли си й твоята приказка за четиримата принцове?

— Тя знае всичките й части.

— Значи не си ми я разказал цялата?

— Има още много.

— Е, какво е станало накрая с четвъртия принц, който прострелял птицата в окото?

— Дълга история.

— Но какво се случва?

Сатвик помълча и отвърна:

— Той умира.

* * *

Посред нощ ме събуди някакъв звук. В първия миг бях забравил къде се намирам, но после всичко се върна. Звук като от подскачаща топка. Долепих лице до вентилационния отвор и успях да видя кухнята. Зърнах малки крачета да прекосяват стаята. Червената топка тупкаше по пода. Това беше момчето.

— Псст — изсъсках му аз.

Топката спря да тупка. Момчето се обърна. Беше около десетгодишно. Тъмна къдрава коса. Наведе се да ме погледне през решетката и аз видях лицето му. Взираше се безизразно в мен. Без капка изненада.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах го аз.

Момчето килна леко глава настрани. Изражението му не се промени. Съвсем обикновено, нормално момче. Момче със сини дънки и тениска, каквото можеш да срещнеш във всеки парк.

Зачаках, но то не отговори.

— Можеш ли да…

Момчето запрати топката право към решетката пред лицето ми. Аз се отдръпнах рязко назад и видях как краката му се отдалечават.

* * *

На следващия ден пазачите ни събудиха с удар по вратата. Превъртях се на матрака и се изправих точно когато тя се отвори. Позволиха ни да използваме банята по ред, като един от тях пазеше отпред.

— Къде е Брайтън?

Пазачът само ме погледна и не отговори. Беше нов, не го бях видял предната вечер — висок и смугъл. Носеше тънко спортно сако, отворено отпред. Сигурно работеха на смени. Колко ли пазачи имаше Брайтън? Момчето, ако все още беше тук, не се виждаше никъде.

— Ще има ли закуска?

— Вземете, каквото искате. — Мъжът посочи към кухнята. — Имате пет минути.

Аз прекосих апартамента и пристъпих на плочките в кухнята. Не видях хладилника веднага, толкова съвършено беше скрит в панел до фурната с шест котлона. Порових вътре и грабнах кутия портокалов сок. После взех една водна чаша от горния шкаф. Тя беше тежка и аз я стиснах здраво. Достатъчно тежка, за да послужи като оръжие. Ако я счупех в мрамора, щях да се сдобия с острие, способно да пререже вена. Пазачът влезе в кухнята и започна да ме наблюдава. Сложи ръце на кръста си и разтвори още сакото, за да видя кобура. Напълних чашата с портокалов сок и го изпих, после я оставих в мивката.

След малко Сатвик се появи в коридора, а дебеловратият и още един охранител го следваха по петите.

— Идете да се обуете, излизаме.

— Къде ще ходим?

— Навън. Ще ви оставим в някой парк.

— Ще ни оставите?

— Да, ще ви пуснем.

Примигнах и се втренчих в него. Нищо не разбирах. Не и след всичко случило се.

— Просто така?

— Няма да повтарям.

Дебеловратият ме подкара към вратата на стаята, където бях прекарал нощта. Тръгнах след Сатвик и влязох вътре. Наведохме се да вземем обувките си. Сатвик изглеждаше замаян, а лицето му беше неразгадаемо.

Озърнах се назад и видях, че дебеловратият стои до ъгъла.

Наведох се към Сатвик и прошепнах:

— Това не ми харесва.

Той се усмихна и замаяното изражение изчезна.

— Те ни пускат.

Поклатих глава.

— Защо ще го правят?

— Не зная. — Обу си обувките — черни мокасини. — Може би са приключили с нас.

Той се изправи и добави:

— Работих твърде усилено. Когато се прибера, ще променя нещата. Твърде много часове. Защо? Торене — косене. Торене — косене.

— За какво говориш?

— Като при моравите е. Слагаш тор и тревата расте по-бързо. Но защо? Няма никакъв продукт.

— Сатвик, искам да се съсредоточиш.

— Аз съм съсредоточен. Тук съм от две седмици, а днес си отивам у дома.

— Значи му вярваш?

— Той каза, че ни пускат.

Тогава си спомних за мама. За способността й да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като суперсила. Може би всички я притежаваме. Може би всички черпим от нея, когато имаме нужда.

Другият пазач се приближи и ни подкара към дебеловратия, който стоеше до частния асансьор. Вратите се отвориха и аз очаквах да видя зад тях колата, но кабината беше празна — само гол метален под и четири стоманени стени, голяма като гараж за един автомобил.

— Влизайте — нареди пазачът.

Четиримата се намърдахме вътре, аз застанах до Сатвик, а дебеловратият издърпа металната решетка. После вратите бавно се затвориха и усетих миризмата на грес от въжетата на асансьора.

Сатвик още се усмихваше.

— Вече всичко ще е различно.

— Аха.

Дебеловратият натисна бутон и асансьорът пое след рязък тласък.

— Толкова време ме нямаше, тази вечер ще видя дъщеря си.

Можах само да кимна.

— Тя ще е много щастлива.

— Да, ще е щастлива.

Дебеловратият вдигна плавно ръка и застреля Сатвик в главата.