Тед Козматка
Потрепващите (31)

Глава 30

— Сатвик!

Прекосих стаята, а на момчешките черти на Сатвик се разля широка усмивка — лице на херувим под посивяващата коса.

Протегна ръка да се здрависа, но аз го сграбчих и го притиснах в прегръдка.

— Какво правиш тук? — попита той.

Потупах го по гърба.

— Ти си жив.

— Разбира се, че съм жив. Ти какво си помисли?

— Не знаех какво да мисля.

Огледах се. Намирахме се в нещо като голям салон. Два огромни дивана. Камина от бели тухли. Вероятно това бе всекидневна, но не бях сигурен. Нямах такава дума в речника си. Не бях виждал подобна стая в нито една къща досега.

— Имаш ли представа… — не ми достигнаха думи. Шокът беше огромен. — Къде беше, по дяволите? — Опитах да успокоя гласа си, но облекчението бързо се превръщаше в нещо друго. Гняв. Ярост.

Сатвик поклати глава.

— Тук съм от две седмици. Още не знам какво става.

Тогава забелязах раната над едното му око. Беше заздравяла, или поне заздравяваше. Изглеждаше дълбока и бе точно по средата между косата и веждата. Стори ми се, че е имала нужда от няколко шева.

Гневът ми утихна.

— Челото ти…

— Ами ти — рече той и посочи превръзката на ръката ми. — Какво е станало?

Погледнах към ръката си, съвсем бях забравил, че е превързана.

— Имаше пожар.

— Пожар? — сбърчи чело Сатвик.

— В „Хенсън“. Складът изгоря.

Той се ококори.

— Изгорял? Някой пострада ли?

Поклатих глава.

— Само аз.

— Какво стана?

Откъде изобщо да започна? Всичко, което можех да кажа, беше свързано с друго, случило се по-рано.

— Много неща станаха, но трябва първо да се обадим на жена ти. И на Джереми. Хората се тревожат за теб. Трябва да им се обадим.

Тогава лицето му се промени.

— Съжалявам, Ерик.

— За какво съжаляваш?

— Това място не е, каквото си мислиш.

В този миг някакви врати се отвориха с трясък и няколко души излязоха от кабинет, като разговаряха шумно. Когато видях кой върви отпред, стомахът ми се сви. Брайтън. Той тръгна към нас с усмивка.

— Я вижте кой е туй.

Беше облечен с тъмно поло, което силно контрастираше със златистата му коса. Двама мъже и една жена го следваха, но на известно разстояние. Мъжете вероятно бяха някаква охрана, а жената не можах да определя.

Беше облечена с тъмен делови костюм и носеше куфарче. Може би адвокат или счетоводител. Изглеждаше към средата на четирийсетте, твърде ръбеста, за да е точно красива, но все пак впечатляваща. Имаше светли воднистозелени очи.

— Господин Аргус — рече Брайтън и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново.

Оставих ръката му да виси във въздуха.

— Защо съм тук?

Усмивката му промени формата си и изтъня до процеп. Той свали ръка.

— Направо на въпроса, значи. Одобрявам. Това ще ни спести обичайните любезности. Виждам, че вече нямаме нужда от тях. — Той се обърна към жената. — Би ли ни извинила?

Тя кимна и излезе, без да продума. Бодигардовете останаха.

Брайтън се обърна към мен.

— Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате, но трябваше да се погрижа за бизнеса. Знаех си, че все някога ще си поговорим отново.

Да си поговорим. Затова ли бях тук?

— Слушам ви.

— Насаме.

Той посочи към хората си и те застанаха до Сатвик, а единият сложи небрежно ръка на рамото му, сякаш му беше пръв приятел. Сатвик не оказа никаква съпротива.

— Елате — рече Брайтън и ми даде знак да го последвам.

Тръгна към вратите на верандата в дъното на помещението.

— Труден сте за откриване, Ерик — каза той, когато излязохме навън. Верандата беше огромна. Бял мраморен под, стъклени перила. Въздухът бе хладен, а от улицата долу долиташе приглушен шумът от трафика.

Трийсет етажа, казах си, ако се съдеше по гледката.

— Не чак толкова — отвърнах. — Вие ме открихте доста лесно.

— Е, тогава сте труден за разбиране. При вас никога нищо не е просто, нали? Ето затова исках да си поговорим.

— Затова ли ме отвлякохте?

— Отвличане? — Той се изсмя. — Та вие дойдохте доброволно. Бяхте любезно помолен и се съгласихте. Или бъркам?

Прав беше, разбира се. В една съдебна зала не бих могъл да твърдя друго.

— Ами Сатвик?

— Трябва да призная, че той не беше помолен любезно. Но при него нямаше да свърши работа. Той е боец, макар на пръв поглед да не личи. — Погледна ме. — Вие обаче не сте. Вие бягате от битките, нали? Вие сте по бягането.

Извадих телефона от джоба си, вдигнах го, натиснах „Набери“ и го опрях до ухото си.

Очаквах да ме спре, а той само се усмихна.

— На кого се обаждате? Какво ще му кажете?

Не помръдна и никой не дойде да изтръгне телефона от ръката ми.

След три секунди тишина аз свалих апарата от ухото си и погледнах екрана. Разговорът не беше осъществен.

— Съвсем лесно е да се блокират разговорите — каза Брайтън. — Така ще получа цялото ви внимание, без да се разсейвате с телефони, за да можем да обсъдим всичко и да стигнем до съгласие.

— Тогава говорете.

Прибрах телефона в джоба си.

Брайтън се засмя.

— Гледате ме, сякаш съм ви враг. Не съм чак толкова лош, за колкото ме мислите. Често срещан предразсъдък е да очакваш най-лошото от човек, чиито мотиви не разбираш. Обичаме да делим нещата на добро и зло, но те рядко са толкова лесни за разделяне. Всъщност всичко е въпрос на гледна точка. Трябва да се взима предвид единствено стрелата на Вселената. Останалото е само… ненужен филигран. Декорация.

— Ами наградата „Откритие“? И тя ли е само декорация?

Той присви очи за миг. Бях го хванал неподготвен.

— В известен смисъл, да. В друг — не. Както казах, няма добро или зло, има само стрела. Но има и такива, които работят срещу стрелата. А има и такива, чиято цел е да подпомогнат движението й. Вие от кои сте, чудя се?

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Напротив. Знаете повече, отколкото предполагате. — Той тръгна по белия мрамор. — Как е сестра ви, между другото?

Заплахата беше ясна.

— Какво искате?

— Искам да знам мнението ви по един въпрос. Въпрос, който, изглежда, е от вашата специалност. — Погледна ме и продължи да крачи. — Ако сте пиян и направите нещо в състояние на умопомрачение, брои ли се?

Втренчих се в него.

— Този въпрос не може да не ви е занимавал — продължи той. — Все пак съзнанието е толкова ограничен ресурс. Та значи, ако затръшнете врата и счупите ръката на сестра си, докато сте пиян, счупите я толкова зле, че се налага операция, за да наместят костите… — той не довърши.

Усетих как лицето ми пламва.

— Сигурно тази несигурност е някаква утеха — рече той. — Някакво извинение. Когато се напиете до умопомрачение, още ли сте там, в главата си? Още ли сте отговорен за постъпките си? — Той стигна до мен, спря и каза съвсем тихо: — Това брои ли се за престъпление?

Стиснах юмруци и ги отпуснах. Отворих уста да заговоря, но не бях уверен в думите си.

Той се изсмя тихичко.

— О, значи все пак имало нещо зад спокойната външност. Вече започвах да се чудя. Моля, кажете ми професионалното си мнение — дали ще колапсирате вълновата функция, ако сте пиян до умопомрачение? Можем да проверим, нали знаете. Имаме хубав бърбън. Специален резерв. Само трябва да се напиете хубаво, а после ще използваме малката кутийка на Сатвик, за да видим какво ще стане. Ще ви бъдат ли опростени греховете, или не. — Брайтън пристъпи към перилата. Вятърът се засили. От далечината долетя вой на клаксон, после още един. Звуците на града. Брайтън се наведе над парапета и аз си помислих, че мога да го съборя оттам. Ще го сграбча за краката и ще го вдигна. Той се обърна към мен, сякаш прочел мислите ми. — Чудя се къде отива съзнанието, когато се напиете до умопомрачение? — Гледаше ме, сякаш очакваше отговор. — Онова бреме, което така силно усещате. Съзнанието е дар и все пак някои го намират за непоносимо. И доста се стараят да го помрачат. От какво се страхувате?

Той се приближи.

— Казват, че за да опознаеш някого, трябва да опознаеш страховете му. Кой е най-големият ви страх, Ерик? Че няма да ви помнят? — Сякаш четеше всичко по лицето ми. — Не, това е страхът на другите, не вашият. Вероятно се страхувате, че няма да успеете да довършите работата си? — Търсещите му очи като че ли откриха нещо. — О, това е, нали? Сигурно случилото се в Индианаполис е било голям удар за вас.

— Защо съм тук?

— Питате, а отговорът е пред очите ви. Кажете, за какво сте ми притрябвали? За какво ми е Сатвик?

— Не зная.

— Живеем в странни времена. В цялата писана история никой не е успявал да примири плътта и душата? А ето къде се озовахме сега.

Погледнах го остро. Плътта и душата. Звучеше ми познато.

— Говорили сте с Робинс.

Той кимна.

— Шепнах му на ушенце. Прошепнах му някои неща, за да се уверя, че няма да създава проблеми. Но вие — той посочи към мен, — вие създадохте цял свят от проблеми.

Той се обърна и отново се загледа в града.

— Що за свят създадохте вие, Ерик? Изобщо замислихте ли се какво вършите? Вашият малък експеримент, вашият, на Сатвик и на всички любопитни учени, които ще ви последват, ще проверяват ли, проверяват, докато не открият това, което открихте и вие — че съществува част от населението, която не може да колапсира вълната. Мислите ли, че тази информация вече може да бъде спряна? Мислите ли, че едно откритие може да бъде върнато обратно?

— Не.

Той поклати глава.

— Поне няма да е лесно. Цивилизациите и преди са губили знание, но винаги болезнено. След публикуването на статията ви всичко стана необратимо. Светът се върти по своята ос, но той има и други оси, които вие не виждате. Дори сега някъде там лаборатории подготвят оборудването и кандидатстват за финансиране. Дори сега има хора, които се занимават с това. Машината работи. Ако затворя очи, мога да чуя как бръмчи двигателят. Те ще продължат; те ще открият, каквото открихте и вие, и какво ще стане тогава?

— Какво имате предвид?

— Какво ще стане с различните човешки същества? Трябваше да помислите за това. — Той се извърна към мен. — Робинс го нарече душа и другите ще го нарекат така, но каквото и име да изберат, остава фактът, че вашият експеримент прокара разделителна линия. Извади парадокса под скалпела за дисекция.

— Какъв парадокс?

Той наклони, объркан, глава настрани.

— Парадоксът за свободната воля. Наистина ли не разбирате?

Не разбирах. Бледото му лице сияеше леко в сумрака. Изражението му беше сериозно.

— Ще поискат ли хората политиците да бъдат тествани? Съдите? Бъдещите им брачни партньори? Този процес е вече в зародиш — пришпорен от откритията на Робинс. Този въпрос се задава в църквите и пред огледалата. И докъде ще ни отведе той? Тези хора, които не са хора… какво ще стане с тях? Може ли да им се вярва? Дали няма да бъдат изпратени в трудови лагери? Дали няма да станат жертва на геноцид?

— Вие сте луд.

— Това са крайните варианти, признавам, но трябва да се имат предвид. Какво в човечеството ви кара да мислите, че не е склонно към крайни реакции? Хората се избиват заради религиозни убеждения, културни различия, расови различия. Какво отделя едно племе от друго? Нима е нещо толкова значимо? Хората търсят всякакви причини да вярват в нечовешката природа на собствените си ближни, а вие им осигурихте най-върховното оправдание. Села ще горят, ако не тук, другаде. Ако не тази година, следващата. Старата история на нов глас като при гоненията на вещици в Салем — ще връзват камъни на гърбовете на невинни само за да видят дали ще потънат. Това е в човешката природа. Осъзнавате ли какво започнахте, Ерик? Вие съсипахте света. Вие съсипахте илюзията.

Хлад плъзна бавно по тила ми.

— Кой сте вие?

— О, най-сетне зададохте въпроса. Аз съм онзи, който е живял достатъчно дълго, за да знае.

— А кои са те? — попитах аз. — Онези, за които говорите. Онези, които не причиняват колапс на вълната. Кои са те?

— Те си имат име. Нима още не сте се досетили, Ерик?

— Какво име.

Той извърна лице и пак се загледа към града.

— Те са родени, живеят и умират. — Обърна се към мен. — Ние ги наричаме обречените.

* * *

Брайтън ме въведе пак вътре. Вървеше спокойно, редом с мен, докато прекосявахме апартамента. Тук светлините изглеждаха по-ярки след мрака отвън. Минахме през библиотека, където видях Сатвик да седи на стол с висока облегалка, а двама пазачи стояха до отворената врата. Сатвик усети движението и вдигна глава. Спогледахме се за миг, преди да отмина. Не успях да видя много за тази част от секундата, но ми се стори, че съзрях страх в очите му. Страх за самия него. И вероятно за мен. Трудно беше да се каже.

В дъното на коридора Брайтън ме преведе през двойни врати в голяма и смътно осветена зала.

— Играете ли? — попита ме той.

В другите богаташки апартаменти това сигурно се наричаше допълнително помещение. В него можеше да има голям телевизор, пълен бар, няколко дивана и столове. В Брайтъновата версия на лукса стаята приютяваше четири билярдни маси. Прозорците бяха затъмнени с черна хартия. Самите маси бяха истинско произведение на изкуството. Левги зелен плюш. Фина дърворезба. На стената бяха закачени всякакви щеки. А ето го, най-сетне, и бара, разположен изискано в дъното на стаята. Бърбънът, за който беше говорил Брайтън, заедно с всякакъв друг алкохол. Стъклени бутилки на тънки стъклени рафтчета пред дълго огледало.

На най-близката до вратата маса за билярд беше сложено странно оборудване. Вгледах се по-внимателно, за да разбера що за чудо е. Представляваше нещо като високоговорител, обърнат нагоре, а над него беше закачена голяма бяла чиния. Чак тогава забелязах петната по втората маса. Да, левги зелен плюш, само че с по-тъмни петна. Опитах да си представя някакво благовидно обяснение за петната, но мозъкът ми сам попълваше подробностите. Огромни, засъхнали локви. Голямо кръгло петно в края на масата. Две по-малки в центъра. Още едно близо до страничния джоб. Сякаш там беше лежал човек с десетина кървящи рани.

Брайтън видя, че се взирам в масата, мина покрай нея и спря пред другата, с оборудването.

Направи знак на пазача до вратата, чу се изщракване, лампата над първата маса внезапно светна и аз видях ясно говорителя. Не беше точно говорител, по-скоро черна кутия с няколко бутона и мрежеста повърхност. Няколко топки за билярд бяха пръсната безразборно по масата. Над кутията, придържана от метална скоба, висеше малката бяла чиния — плосък диск от твърда пластмаса. Торба с черен пясък беше разсипана близо до кутията и черните прашинки осейваха масата и съсипваха плюша.

— Всички велики открития имат своите мъченици — каза Брайтън. — За всяко откровение се плаща цена. — Той взе топката от масата. — Вернер фон Браун е създал ракетата с далечен обсег на действие. Тя е убила десетки хиляди през Втората световна война, но е довела до капсулите „Мъркюри“ на НАСА^[1]. — Той вдигна бялата топка и я остави на масата. — Луната — търкулна бялата топка, тя се удари в ръба и после в шеста топка. — Преди Фон Браун е бил Николо Тарталя, бащата на балистиката. Бедният, заекващ, грозен Тарталя, който изобретил скобите в математиката и е доказал, че траекториите са криви. — Брайтън сложи ръка на втората топка. — А ето ви и една малка скоба — всички онези, които са умрели благодарение на неговите траектории. — Брайтън търкулна втора гонка по масата, тя се удари в другите и отскочи от ръба. Една топка се удари в черната кутия и се оваля в пясъка. — След това идва разбиването на атома, за първи път описано теоретично от Лиза Майтнер^[2], която се запитала що за верижна реакция би протекла. След няколко години сме получили отговора, нали? И винаги става така; откриването на стоманата неизбежно води до острието и до кръвта на мъчениците.

Той се наведе напред и търкулна седма топка далеч от кутията, после взе торбата с пясък и я изсипа върху бялата чиния.

— Това се нарича звуково вибриращ диск. Старо устройство, вероятно сте чували за него?

— Не.

Посегна към черната кутия.

— Това е честотен модулатор.

Завъртя копчето, то изщрака и веднага се чу тихо жужене. Завъртя го още малко и жуженето се засили — тонът стана по-висок. На бялата чиния пясъкът започна да танцува и се движи по вибриращия диск. Постепенно се получи форма. Модел. Като закръглен детски почерк, неземен калейдоскоп. Пясъкът се събираше сам в извити черни линии, а другите части на чинията останаха голи и бели.

— Пространството около нас кипи от вълни — каза Брайтън. — Около нас, през нас. Звукови вълни, радиовълни, светлинни вълни. Вълните на самата материя. В по-голямата си част те са невидими за нас, освен когато съзнанието ни ги превърне във физическата реалност. Както пясъкът превръща вълните във физическа реалност.

Завъртя бутона и жуженето се засили. Пясъкът в чинията реагира веднага на новата честота и промени пак шарката, от детски криволици в серия концентрични кръгове. Черни точки по бяла повърхност. Това бяха математически форми, фрактални капани за сънища. Мандали. Движещи се като живи същества. Преминаващи от една форма в друга, докато Брайтън бавно въртеше копчето — първо в пчелна пита, после в серия от успоредни вълнообразни линии, като абстрактни йероглифи.

— Тези модели на вълната продължават и нагоре — каза той. — Пясъкът улавя единствено равнинния модел. — Пак завъртя копчето и звукът се превърна в жужене на оса, а моделът — в серия кръгове — като в барабан на револвер, шест малки кръгчета около по-голям централен кръг. Черното око на дулото.

Брайтън отдръпна ръка от копчето, вдигна торбата и изсипа още пясък върху чинията — твърде много, изсипваше, докато не покри модела и пясъкът започна да прелива от диска по масата. Брайтън хвърли празната торба на пода. На чинията пясъкът вибрираше и кипеше, интерферираше със самия себе си, опитваше да се организира, но модел не се получаваше. Нямаше място за модел. Само движеща се, шаваща чернота.

— Всичко е само вълни и вълнови форми — каза той. — Вибриращ тон — и ти трябва единствено малък трик, за да го видиш. Да получиш този хоризонтален разрез. — Той се изправи и ме погледна. Вече не говореше за чинията. — Не става дума за определен вид зрение, а за определен вид сърце. Странната искра в гърдите ви, която ви приковава в тази реалност. Ето кое прави всичко реално. Всичко около вас. Религиозен ли сте, Ерик?

— Свободомислещ съм.

— А чудили ли сте се някога защо Вселената е такава, каквато е? Гравитация, електромагнетизъм, различните сили в ядрото — тяхната относителна и абсолютна сила и обхват, всичко е балансирано на ръба на острие. Съвсем малка промяна и ще се превърне във вакуум.

— Антропният принцип^[3] — казах аз.

Той кимна.

— Тези сили са такива, каквито са, иначе нямаше да сме тук, за да ги изчисляваме. Но има и друга гледна точка, малко по-различна; Вселената трябва да е точно каквато е, иначе ще остане ненаблюдавана. — Той се наведе над масата. — Ако е ненаблюдавана, дали изобщо ще съществува? — Завъртя пак копчето на кутията и звукът стана още по-висок, като жужене на оса до ухото ми. — Вероятно Вселената се нуждае от нас толкова много, колкото и ние от нея. Едно велико сътрудничество. А без нас — той погледна към чинията с вибриращите черни частици — ще има само кипяща, гърчеща се маса.

Внезапно удари с длан по масата и машината се разклати.

Пясъкът се изсипа от чинията и се пръсна навсякъде, а останалото вътре бавно оформи нов модел, вече съвсем ясен на бялата повърхност. Серия от леки криви, подобно на крила на пеперуда.

— Мислите ли, че Вселената иска да бъде наблюдавана? — попита той.

— Вселената не може да иска нищо.

— Сигурен ли сте?

— Ако говорите за някакъв вид съзнание, то…

— Ако Вселената имаше съзнание, нямаше да има нужда от вас. Не. Говоря за нещо по-елегантно от това. — Заобиколи масата и изключи черната кутия. Жуженето спря и пясъкът спря да се движи, а моделът застина. Брайтън се вгледа в него. — Хайзенберг^[4] говори за частиците по-скоро като за възможност, отколкото като за факт, но те съществуват. — Той отново взе топката за разбиване. — Установил съм, че когато физиците говорят прецизно за реалността, те използват формули; когато говорят за реалността по принцип, звучат като монаси.

Замълча и остави топката на масата.

— В Австралия има скални рисунки, които са на трийсет и осем хиляди години. Скални рисунки има и в Европа, с разлика от хиляди години, и все пак с обща тема. Сякаш са правени по един модел.

— Какво искате да кажете?

Не разбирах тази промяна в посоката на мислите му.

— Съществуват пещери, в които има следи от последователно обитаване в период от двайсет хиляди години. Слой от останки, дебел девет метра, трупан поколение след поколение, по-дълго от съществуването на самата цивилизацията, без нито един нов артефакт, без нито една иновация. Можете ли да си представите? Едно непроменящо се село като теорията на Платон за формите. И то не само село, а отговарящо на Платоновия идеал, с рисунки по стените, които не се различават по стил от образите, оставени преди осемнайсет хиляди години.

Нищо не разбирах.

— Какво общо имат те с всичко това?

— Сега нещата се променят твърде бързо. Ускорено. Внуците на хората, родени в къщи без електричество, стъпиха на Луната. Днес имаме ядрена енергия, микрочип, безжична връзка с целия свят, която можеш да носиш в джоба си. Е, какво се е променило? Огледайте се и ще разберете. Вече всичко се разкрива. Ако се вслушате, дори може да го чуете.

Затвори очи, лицето му изразяваше покой.

— Какво ще чуя?

Той отвори очи и отговори:

— Тръбата на Гавраил. — Вгледа се в мен и усмивката му стана още по-широка. — Попитахте ме защо сте тук, Ерик, и аз ви отговарям. Защото настъпва времето на еберакси.