Тед Козматка
Потрепващите (29)

Глава 28

— Сатвик какво се надаваше да открие тук?

Стояхме в нещо като вътрешен двор, който опасваше втория етаж на сградата. Първите два етажа бяха малко по-широки от тези над тях, защото бяха заобиколени от тераса. На нея имаше няколко пластмасови масички и малки дръвчета. Като спретнат миниатюрен парк, който рязко контрастираше на хаоса вътре. Вятърът от време на време караше косата на Стюарт да танцува около главата му и развяваше намачканата му риза. Зачудих се от колко дни е с тези дрехи.

Сега той носеше пушката на предмишницата си. Приличаше на изгубил се ловец.

— Искаше да види с какво си се занимавал.

— Защо?

— Отначало и аз не бях сигурен. После осъзнах, че има нещо общо с експеримента с двата процепа.

— Знаеш ли къде е той сега?

Стюарт поклати глава. Тъмните му очи се взираха над перилата към изтляващата светлина.

— Но изглеждаше изплашен. Нещо го беше изплашило.

— Защо носиш тази пушка?

— Защото мисля, че той беше прав да се страхува.

Няколко минути гледахме как слънцето залязва. Нощта приближаваше.

— Дай да видя пак онзи лист — каза Стюарт.

Подадох му го и той го прегледа.

— Погледни какви проучвания са включени. Какво е общото между тях?

— Те са от всякакви области.

— Защото не гледаш внимателно. Победителите са просто за заблуда. Виж кой е получавал наградата, та тези изследвания само се докосват до периферията.

— До коя периферия?

— На истинските въпроси. Нима не разбираш? Те са се интересували от другите проучвания. Онези, които не са победили.

Смръщи се.

— Мисля, че познавам част от учените. Или поне познавам хора, които работят в същите области.

— И кои са те?

— Те са предупреждения — каза той и ми подаде пак листа. — Двама от тях са мъртви.

— Кога е станало?

— През последните няколко години. Катастрофа. Друг скочи от една сграда. Явно е опасно изследването ти да влезе сред финалистите за наградата „Откритие“.

Той се извърна от мен и се наведе над перилата.

— Тук е много тихо нощем. Толкова е спокойно.

Загледа се в далечината.

— Ние не създадохме онзи диамант в сферата; ние го открихме. Точно така го усещам, сякаш винаги си е съществувал. Заровен в земята артефакт. Технологията е само лопатата, която го изкопа.

— Откога не си се прибирал у дома?

— От седмици. Тук имам всичко необходимо. Купища храна, електричество, вода и канализация.

Погледна към пушката си.

— И пушка.

— Говориш като човек под обсада.

Той се обърна към мен и очите му внезапно се фокусираха.

— Впечатлен съм от твоята статия. Експериментът е елегантен и прост. А и това, което се случи после. Онзи лекар.

— Робинс.

— Да, лоша работа. — Стюарт поклати глава и се изкикоти. — Каква ирония, нали? Този твой късмет! Тъкмо да откриеш душата и да се натъкнеш на бездушните.

— Няма никакво доказателство, че означава това.

— Доказателство? Нима мислиш, че хората се нуждаят от доказателство? Я погледни натам. Виждаш ли онзи паркинг пред църквата?

Да, виждах го. Църквата беше на две пресечки оттук. Бях я взел за спортен комплекс или нещо като малък стадион.

— Виждам какво става на този паркинг всяка неделя, а през последните няколко седмици той е по-претъпкан от всякога. Всички говорят за душата и за странните научни тестове. Твоят човек Робинс и онези клипове, които изтекоха в мрежата… Хората може и да не са съвсем сигурни какво е открил твоят експеримент, но те знаят, че е открил нещо. — Погледна към небето. — И все пак всичко е само шест кварка и шест лептона, нали? Цялата материя във Вселената. Дванайсет частици, които изграждат всичко. Шест кварка и шест лептона. — Наведе се над перилата. — Мислиш ли, че и в онзи кварц има кварки и лептони?

— Има изображение — казах аз.

Той пак махна с ръка.

— Всичко е изображение. Всичко. Това даже вече не се поставя под въпрос, нали? Математиката го доказа преди години. Колкото по-навътре проникваш, откриваш предимно празнота и че всъщност нищо не се докосва в нищо — съществува само илюзия за докосване, усещане за докосване. Наречи го кварки и лептони, ако искаш. Сега остана един-единствен въпрос — какво означава всичко това.

— И според теб какво означава?

— Проклет да съм, ако знам — засмя се той. — Моделът в кварца ни казва нещо, свети като послеобраз. Когато за първи път използвах сферата, онези несъвършенства в нея се проявиха, но когато я използвах отново, нямаше изкривяване на образа. Много мислих какво означава това.

— И стигна ли до заключения?

— Може да е само едно — каза той. — Мисля, че моделът в кварца е нещо като негатив.

— Фотографски негатив? На стаята?

— На реалността. — Той сви рамене. — Триизмерно времепространство. Някак всичко е кодирано в тази форма, чак до Планкова дължина^[1]. Нали ти все искаше да се опитаме да обединим квантовата механика с относителността?

— И смяташ, че моделът прави това?

Той сви рамене.

— Реалността го прави. Просто не знаем как.

Мълчахме дълго и се взирахме в нощното небе.

— Е, ами сега? — попитах аз.

Той се обърна към мен.

— Вече няма инвеститори. Парите свършиха. Всичко свърши.

— Сигурно все можеш да направиш нещо.

— Не. Огледай се. Интелектуалната собственост струва нещо, но и тя ще бъде разпределена като всичко останало. Мислех си, че ще успея да намеря необходимия капитал, но ме отрязаха. Инвеститорите избягаха. Поне успях да го видя пръв и да ти го покажа. — Пак се изправи. — А ти защо си тръгна?

— Беше преди десет години.

— Но още не си ми казал защо. Избяга от работата. По-късно разбрах, че са те арестували, държал си се като луд.

Луд. Дума, която хвърляше сянката си още от детството ми.

— Напих се.

— Има ли общо с ръката на сестра ти?

Гледах лицето му в сумрака. Не виждах на него обвинение. Той просто беше объркан.

Отстъпих от перилата, вече се беше стъмнило съвсем и лампите на паркинга светнаха.

— Това беше в друг живот — казах аз. — Продължих напред.

— Както кажеш.

Беше настъпил моментът да си тръгна. Вече го разбирах. Някои неща е най-добре да си останат в миналото. И двамата се взирахме в сгъстяващия се мрак и дълго време никой не продума. Когато най-сетне заговори, той смени темата:

— Твоят приятел Сатвик не ми каза къде отива, но спомена едно име — Викърс. Пита ме дали ми е познато.

— А познато ли ти е?

Той поклати глава. Аз ровех из паметта си, но името не ми говореше нищо.

— А каза ли нещо друго?

— Каза нещо странно точно преди да си тръгне. Каза ми да се пазя.

— От какво да се пазиш?

— Имало някакво момче. Каза ми да се пазя от момчето.