Тед Козматка
Потрепващите (24)

Глава 23

Нещо светна в очите ми.

— Как се казвате?

Беше парамедикът на пожарникарите. Имах чувството, че няколко пъти ме е питал същото, но не бях сигурен.

— Ерик Аргус — отвърнах.

— Как се чувствате?

Не възприех въпроса като поредица от думи. Само звуци без значение. Опитах да се съсредоточа.

— Боли ли ви някъде?

Лицето надвисна над мен. Бледо, кръгло, с гъста козя брадичка. Кожата му беше осеяна със стари кратери от акне.

— Добре съм.

— Можете ли да станете?

— Добре съм. Нищо ми няма.

— На колко сте години?

Замислих се. Числото ми убягваше.

— Двайсет и осем — отвърнах. — Или двайсет и девет.

— Имате мозъчно сътресение.

— Не, добре съм. Нищо ми няма.

Опитах да се изправя.

— Не сте добре.

Ръката му ме спря отново.

— Къде е приятелят ми?

— Кой?

— Добре съм.

Огледах се. Складът гореше. Направих усилие да събера мислите си. Беше се случило нещо ужасно.

— Двайсет и осем или двайсет и девет — повторих аз.

* * *

Следващото, което помня, беше линейката.

От стената над главата ми висяха стетоскопи.

Сирени мучаха, непрестанен вой, който съм чувал стотици пъти, но никога отвътре.

Лежах по гръб, гледах към тавана и усещах движението на колата през пространството. Когато линейката взе един завой, стетоскопите се люшнаха от стената като гравитация, която се измества от вертикалата — сребърни монети в края на тънки черни тръби. Люлееха се в унисон, кръжаха над лицето ми, докато линейката завиваше, бавният танц на стетоскопите. Това беше феномен. И аз бях неговият наблюдател.

Когато се случи за трети път, лекарят се олюля и едва не падна.

— Хей! — извика той на шофьора. — По-леко. Човекът не е на умиране.

— Добре съм — потвърдих и аз.

* * *

Случи се така:

Или вече се беше случило. Или пък щеше да се случи. Воят на сирените. Откъслечни спомени, които не искаха да се съгласуват. Колата на Сатвик на паркинга. Жегата на огъня.

А после и стетоскопите. Виждах ги съвсем ясно как се люлеят в синхрон.

Опитах се да седна.

— Не се надигайте.

Лицето на парамедика беше кръгло, бяло и осеяно с кратери. Луна на чужда планета. Фобос. Деймос.

Луната заговори:

— Отпуснете се, почти стигнахме.

— Къде?

— В болницата.

— И Сатвик ли карате там?

— Кого?

— Сатвик.

Стетоскопите се люшнаха отново над лицето ми и една дълга ръка се вкопчи в стената на линейката.

— Не зная за кого говорите — каза луната.

* * *

Сънят.

Мама, облечена със синьо-белия й пеньоар.

— Всяко рязко нарастване в размера на мозъка е било свързано с флуктуации в магнитното поле на Земята.

Тя е развълнувана, говори бързо, опитва се да излее всичко.

— Полюсите се преместват и точно сега Южна Америка е в опасната зона.

От кухнята се чува шум на течаща вода. Дрънчене на съдове, докато сестра ми се опитва да овладее някак хаоса. През прозорците нахлува светлина. Стаята е претъпкана; не сме идвали тук от седмици. Масата е осеяна с шишенца с лекарства.

— Не става така — казвам на мама, на моята майка полимат^[1]. — Знаеш го. Трябва да го знаеш.

— Но ако съм права и директното хранене на митохондриите увеличи продължителността на живота с цели петдесет процента, това ще е от голямо значение за света, нали?

Връщам се назад в опит да проследя мисълта й, но не намирам пътека. Това си е нейната джунгла и аз не мога да я последвам там.

— Ще се опитам да продам поне частта със загубата на тегло, а не спирането на стареенето, защото тогава ще се намеси правителството. Айнщайн греши. Трябва ми само твоята помощ, за да го докажа. От вчера си мисля за това, светлината и времето са свързани. Щом атмосферата забавя скоростта на светлината, тогава тя може да бъде и ускорявана. Нютон казва, че за всяко действие има равно по сила противодействие. Ако успеем да докажем, че времето е отделно от светлината, това ще означава, че скоростта на светлината може да бъде надвишена. Един фотон използва цялата си енергия за движение, затова не е свързан с времето и няма маса, нали така? Една черна дупка е само маса без време, без движение, така че трябва да има и явление, което е само време, без маса, без движение и…

— Мамо.

— Те не искат хората да живеят двеста или триста години. Ако разберат по какво работя, ще ме вкарат в затвора.

— Мамо, моля те.

— Свалих пет килограма и косата ми пак потъмнява. Открих начин да храня митохондриите. Виж, косата ми е почти кафява. Две хранителни вещества. Калций и фолиева киселина.

— Мамо, спри.

Но тя не спира. Не може да спре. Както никой от нас не може да спре да бъде такъв, какъвто е.

— По-голямата част от Вселената липсва — казва тя. — Учените го знаят, затова са измислили тъмната материя, но тя е измама.

И виждам как гневът й нараства, искрената ярост в очите с тежки клепачи.

— Все едно да приложиш ограничения към квадратите на Пънет^[2], че да излязат сметките.

Размахва ръце.

— Честотата на генетичните изменения е неясна, затова изобретяваш ограничители, за да обясниш защо математиката не ги поддържа. Да обясниш липсващата наследственост.

Посягам към ръката й през масата.

— Тъмната материя е само начин да изравниш двете страни на уравнението — казва тя. — Номер. Настройка.

Навежда се напред.

— Черна магия.

— Мамо, липсваш ми.

* * *

Събудих се със сепване и веднага усетих гадене. Главата ме болеше. Стаята се въртеше. Болнична стая. Видях докторът да влиза. Видях го да се усмихва.

Отворих очи. Не, нямаше никакъв доктор.

Никаква стая. Просто бях объркан.

Стетоскопите се люшкаха. Още бях в линейката. Имах чувството, че скоро ще спре.

— Тук ли съм?

Луната само изгря над мен, но не каза нищо.

* * *

— Измих си косата с калций и фолиева киселина.

Тя седи срещу мен до масата, но отдалечена на милиони километри. Сестра ми стои зад нея и ни гледа.

— Дойката на Тутанкамон се е казвала Мая — каза мама. — Това не е съвпадение. И маите са строили пирамиди. Искам да вземеш две петриеви панички и да сложиш в едната евкалипт, за да видиш дали ще убие бактериите. Може да се получи, Ерик.

Тя говори още и аз оставям думите й да ме заливат като река. Поток от брътвежи. Бял шум. Пирамиди. Фолиева киселина.

— Когато баща ти се върне, пак ще плаваме. Баща ти ще ни отведе покрай носа.

Кимам. Хващам ръката й.

Накрая ставам. Мари ме дърпа за лакътя.

— Време е да тръгваме — казва тя, но мама още ме гледа.

— Не забравяй за евкалипта. При тази нилска треска това може да спаси много хора. Чуваш ли ме, Ерик?

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Не ми харесва да живея тук сама — казва тя и очите й внезапно се проясняват, стават зорки и това е най-лошото. По-лошо от всичко останало.

— Искам той да се прибере у дома.

* * *

Трясък на врати. Цялото ми тяло се разтърси, когато носилката премина през прага.

По тавана се нижеха светлини. Бях в някакъв коридор.

Един мъж с брада се наведе над мен и светна с нещо малко в очите ми. Лекарят от спешното.

— Зениците се свиват нормално — рече той. — Няма кървене.

Поглежда ме с успокояваща усмивка.

— Как се чувствате, господине? Някакви болки?

— Главата ми.

Коридорът стигна до приемната.

— Сложете го в шеста стая — вика някой.

Леглото пое в нова посока. Внезапно видях завеса от едната страна, а от другата — стена. Леглото спря.

— Пристигнахме — каза една сестра.

От тавана висеше телевизор.

Помислих си за Сатвик. Ако не бях аз, той още щеше да работи по своите интегрални схеми. Помислих си за гланца за устни на дъщеря му.

— На колко сте години? — попита лекарят.

— Трийсет и две.

— Дата на раждане?

— Девети януари.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Отговорите идваха бързо.

— Какво се случи?

— Не зная.

Пак се замислих за Сатвик и за колата му на паркинга.

— Наистина не зная.

* * *

Включиха ми система и ми направиха рентгенови снимки.

— Късметлия сте — каза лекарят, докато увиваше ръката ми с бяла марля. — Тези изгаряния ще болят, но са предимно първа степен, затова ще заздравеят бързо и няма да останат белези. Големият риск е от инфекция, трябва да са чисти и да приемате антибиотици.

— Докараха ли някой друг? — попитах аз.

Лекарят ме погледна, докато отбелязваше нещо в картона ми.

— Днес беше натоварено.

— Не, имам предвид от същия пожар. Дойдоха ли други линейки оттам?

— Не. Докараха само вас.