Тед Козматка
Потрепващите (21)

Глава 20

Нощта вече се е спускала, когато Сатвик е наближил щатската граница, затова е свалил прозореца, за да облъхне вятърът лицето му.

Карал е по магистрала 93 към 89. През хълмовете към Върмонт, през Уайт Ривър, а после отново я е прекосил, защото магистралата и реката криволичат една около друга из низините. Насочил се е към зелената провинция. Далеч от града. Далеч от лабораторията.

Можеше да е станало така. Можех да си го представя. Багажникът му е бил пълен с оборудване. Като камък на шията. Бреме на плещите му. Вероятно е бил изморен от толкова тестване. Изморен от докладите. Изморен да преследва неща, които не могат да съществуват: онези, които са сред нас, но не са като нас. Телефонът на седалката до него е иззвънял, но Сатвик е бил твърде изморен и за това. Не е вдигнал.

Останали са само вятърът, мракът и белите линии на магистралата.

Опитвах се да повярвам в това.

Сатвик просто е зарязал всичко. Оттеглил се е.

Вероятно е искал да се завърне към своите интегрални схеми и към простотата на тяхната логика. Или е бил изморен от въпроси, които нямат отговори. Или пък причината е момчето. Последната сламка. Момчето от Ню Йорк; което го беше проследило.

Един от тях знаеше.

След петдесетина километра телефонът е зазвънял отново. Сатвик е погледнал номера. Още едно обаждане от лабораторията — светлината от екрана е хвърляла зеленикавобяло сияние по предната седалка на колата. Той е искал да отговори. Но не е отговорил. Решил е да си даде време. Няколко дни. Време, за да си проясни главата. След няколко дни всичко е щяло да добие някакъв смисъл. Усещал го е интуитивно, както усеща кога в неговите интегрални схеми нещо не е наред, без да знае точно защо. Понякога колкото по-усилено се взираш, толкова по-малко виждаш. Бил е твърде близо до проблема. Взел е телефона и го е изхвърлил през прозореца. Импулсивно действие на човек, който никога не се е оставял на импулсите, но веднага се е почувствал по-добре. Не се е чувствал така добре от седмици. От пресконференцията на Робинс.

Продължил е по магистралата, километър след километър, а телефонът е останал някъде там. Щял е да си купи нов по-късно, след като си почине няколко дни.

Можеше да е точно толкова просто.

Или пък е пътувал, натоварен с оборудването, когато зад него се е появила кола.

Тъмна магистрала.

Сатвик продължава с деветдесет километра в час, а другата кола приближава.

В нея има трима мъже. Същите мъже, които са написали писмата до лабораторията. Те са гневни. Притеснени.

Колата зад него ускорява, извадено е оръжие, невидимо. Сатвик слуша радио и мисли за дома. На път е от толкова време. Обещава си, че тази нощ ще се обади на жена си. В първия възможен момент. Без да иска, е оставил батерията на телефона да падне и още щом го е заредил, е открил, че няма покритие. Дори радиото тук само пращи. Той е насред нищото, насред пустошта.

Но вече е приключил със скитането. Приключил е с търсенето на дъно там, където дъно няма.

Другата кола го настига, изравнява се с него.

Той посяга към бутона на радиото, когато с периферното си зрение го вижда: от прозореца на другата кола изниква дуло.

В мига преди да дръпнат спусъка, лицето му се отпуска от смайване.

Изстрелът озарява пространството между колите и тази на Сатвик изминава още доста път, сякаш нищо не се е случило, преди да свърне вдясно, без да забави скорост. Удря се в мантинелата с деветдесет километра в час и продължава да поднася, ускорява още повече по тревистия склон, който се спуска стръмно към гората. Колата лети надолу и изчезва от поглед сред дърветата.

Можеше да е станало така.

А можеше и да си е изгубил телефона, както каза Джереми. Или пък е изгубил зарядното.

Можеше да е в Ню Джърси или Ню Йорк. Или в другия край на Бостън. В хотелска стая, не по-различна от тази.