Тед Козматка
Потрепващите (20)

Глава 19

Звънях му неведнъж през следващите няколко дни, но той така и не отговори. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята заедно със специалната си малка кутия. Обажданията се прехвърляха директно на гласовата поща. Прекарвах нощите си в лабораторията и спях на кушетката. Бях там, когато жена му се обади.

— Не — отвърнах. — Не съм го чувал от понеделник.

Тя плачеше по телефона.

— Той се обаждаше всяка вечер. Никога не пропускаше.

— Сигурен съм, че е добре.

Когато затворих, грабнах палтото и ключовете си и тръгнах към вратата. Наетата кола блещукаше под светлините на паркинга.

Те знаят ли, че са различни?

Един от тях. Един от тях знаеше.

Щом излязох на главния път, дадох газ още на жълт светофар.

Колкото по-сложна е една система, по толкова повече начини може да се обърка. Машината за точки бе казал това.

А нещата се объркаха. Онзи прожектор. Малките двигателчета на колапса на вълновата функция. Може ли един прожектор да усети тъмнината, когато вижда единствено светлина?

След две минути се качих на магистралата.

* * *

Почукване по вратата.

Лицето й изпълваше тесния процеп.

— Джон — казах аз.

Тя остави вратата да се отвори, след като се обърна и тръгна навътре. Нямаше думи. Все още.

В леглото тя облегна топлата си буза на рамото ми. Казах й за Сатвик. За обаждането от жена му.

Тя лежеше и мълчеше. В мрака беше просто силует. Извивка на хълбока.

— Вече имам кошмари всяка нощ — казах аз.

— Ще отминат.

— Какво знаеш за сънищата?

Тя чу в гласа ми истинския въпрос.

— Звук и докосване — отвърна. — Но си спомням какво е да сънуваш в образи. Беше толкова отдавна, че не съм сигурна дали наистина съм сънувала така или съм сънувала, че сънувам така. Вероятно е едно и също.

— Вероятно.

— Днес в лабораторията дойде още едно заплашително писмо. Чух Джереми да говори за него в коридора.

Сенките се раздвижиха. Не я виждах, но усещах ръката й на гърдите си.

— Е, и какво сънуваш? — попита ме.

— Никога не го помня.

— Пазиш тайните си. Не те виня.

— Мислиш ли, че той е добре.

Тя не отговори много време.

— Ще се върне. Мисля, че просто е изгубил пътя.

* * *

— Влез.

Джереми седеше на бюрото си с химикалка в ръка, а пред него бяха пръснати документи.

Цяла сутрин се опитвах да измисля какво да му кажа, но сега, когато вече бях тук, не знаех как да започна.

— Мисля, че нещо се е случило — казах аз.

Джереми остави химикалката.

— Какво имаш предвид?

— Със Сатвик. Никой не може да се свърже с него; мобилният му телефон препраща обажданията на гласова поща.

— Говори ли с жена му?

— Снощи се чух с нея, тя също не може да се свърже с него. Притеснена е.

— Случвало ли се е да изчезва така?

— За няколко дни, но винаги връща обажданията.

— Не и моите — рече той и на лицето му се изписа раздразнение. — Имаш ли представа по какво работи сега?

— Изпраща доклади по факса.

— Така ли, не знаех. Не обичам да съм в неведение.

— Предполагах, че те информира.

— За нищо не ме е информирал. Поиска няколко дни, защото щял да проучва нови насоки на изследването — мисля, че точно така се изрази, — но оттогава мина много време. Трябва вече да се връща.

— Точно това е проблемът: не можем да го открием, а чух, че са получени още заплахи.

Той махна с ръка.

— Писма. Имейли. Но само от време на време.

Отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко плика и ги плъзна към мен.

— Групата на Робинс наистина разрови гнездо на оси. А сега, когато той се оттегли, ние го отнасяме от всички страни.

Взех пликовете и прегледах няколко от писмата. Те представляваха странна смесица. Истински фермани, написани на ръка, и къси, декларативни заплахи. Те бяха най-популярни.

Надявам се, че имаш добра застраховка.

— Ходи ли в полицията?

— Няколко пъти. Повечето писма не са наказуеми, а малкото наказуеми, разбира се, нямат обратен адрес. Все пак полицията разследва.

Прегледах още няколко писма, кое от кое по-странни. Едно беше написано с червен маркер. Друго бе спретнато напечатано. А накрая, последното, което дори не приличаше на заплаха:

Пази се от потрепващите.

Върнах ги на Джереми.

— Не ми харесва тази история със Сатвик. Мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията?

Той вдигна вежди.

— Полиция? Имаш предвид да го обявим за изчезнал?

— Да.

— Струва ми се твърде прибързано. Особено от наша страна. Ако жена му иска да го обяви за изчезнал, това е нейно право, но аз не възнамерявам да избързвам със заключенията.

Той отново взе химикалката.

Джереми си беше такъв, знаех го. Никога не виждаше по-неприятните възможности. Беше му трудно да си ги представи.

— Вероятно си е изгубил телефона — рече той. — Ще се появи и тогава му кажи да ми се обади.

— Добре.

Станах да си вървя, но спрях до вратата.

— Има и още нещо, което ме безпокои. Онези двамата, с които ни накара да се срещнем на вечеря, Брайтън и Боаз. Помниш ли ги?

— Да, мислех да те питам за това.

— Колко добре ги познаваш?

— Управляват някакъв фонд. Явно имат силни връзки.

— Фонд?

Магическа дума в определени среди. Дума, която може да отваря врати. Нищо чудно, че бяха успели да уредят онази вечеря.

— Част са от някакъв изследователски комитет — продължи Джереми. — Или поне така ни казаха техните хора. Защо, какво се е случило?

— Ами Брайтън каза: „Нима смятате, че вариантите са само два?“. Мисля, че знаеше нещо за теста на Робинс.

— Какво може да е знаел?

— Знаеше, че той няма да получи очакваните резултати.

Джереми изглеждаше объркан.

— И откъде ще знае?

— Нямам представа.

Обърнах се да изляза, вече бях хванал дръжката на вратата, когато той каза:

— Ако Сатвик се обади и наистина има проблем, съобщи ми. Каквото и да е.

* * *

Когато слънцето залезе, аз набрах номера. Машината за точки вдигна на второто позвъняване.

— Не — отвърна той. — Още не съм го чувал.

Казах му какво мисли Джереми за Сатвик и за нашата бизнес вечеря на конференцията.

— Тази работа не ми харесва.

Замислих се за миг и попитах:

— Ти имаш връзки в бранша, нали?

— Да.

— Направи ми една услуга, защото в следващите дни ще съм доста зает. Виж какво можеш да научиш за Брайтън и Боаз. Разпитай за този техен фонд.

— Мислиш ли, че имат нещо общо със Сатвик?

Звучеше скептичен.

— Не зная. Но по всичко личи, че са ме проучили добре. Сега искам да им върна услугата.