Тед Козматка
Потрепващите (11)

Глава 10

Когато бях на четири, стъпих в един мравуняк на червени мравки в задния двор и ме ужилиха поне десетина пъти. Мравките пълзяха по крачолите ми и спираха на ластика на колана, където не можеха да продължат, и ме жилеха отново и отново — истински обръч от ужилвания по кръста, хълбоците и прасците ми. Спомням си как мама викаше и ме събличаше в тревата, а аз пищях, изтърсвах мравките от дрехите си, впитите в кожата ми гадни червени насекоми.

В къщата тя разкъса няколко цигари, наложи ужилванията с тютюн и го залепи с лейкопласт.

— За да извлече отровата — каза ми, а аз се чудех на уменията й.

Тя винаги знаеше какво точно да направи.

Седях на дивана и се взирах в стария телевизор, докато леля не дойде. Тази вечер тя щеше да ме гледа, защото мама трябваше да присъства на вечерно парти, а татко щеше да иде при нея след работа.

— Върви — каза й леля. — Той ще е добре. — И мама тръгна. Застанах до прозореца и гледах как колата й се отдалечава по алеята. Тя замина.

Но след минути чух ключ в ключалката. Мама се върна и въпреки увещанията на леля не излезе повече.

— Трябва да идеш — каза й леля. — Това е фирмено парти.

Но моята майка само махна с ръка и седна до мен на дивана.

— Ще има други партита — рече тя. Само че други така и не последваха. — Не мога да ида.

Мама ме прегърна и през следващия час гледахме предаване за природата, докато стомахът ми се свиваше, болката нарастваше, а краката ми посиняха и се подуха.

* * *

Със Сатвик си тръгнахме от лабораторията и аз усетих, че съм в колата и не потеглям на зелен светофар. Стоях си в лявата лента, гледах как светофарът светва в жълто, после в червено. Обърнах колата. Върнах се в лабораторията, качих се по стълбите и се загледах в машината. Има рани, които не можеш да изоставиш. Мама ми беше показала това.

Проведох експеримента за последен път. Натиснах PRINT. Сложих резултатите в две папки, без да ги поглеждам.

На първата папка написах: резултати от детектора. На втората папка: резултати от екрана.

Прибрах се в мотела. Съблякох се и застанах гол пред огледалото, като си представях моето място в неопределената система.

Според Дейвид Бом квантовата физика изисква реалността да бъде нелокален феномен. Дълбоко в квантовата среда мястото вече не се проявява, всяка точка се слива до равностойност — едно-единствено хармонично честотно поле. Предполагаемият ред на Бом, който съществува под всичко съществуващо.

Вдигнах до челото си папката с надпис резултати от детектора.

— Никога няма да погледна в нея. Никога, иначе отново ще започна да пия. — Взирах се в огледалото. Взирах се в собствените си сиви очи и виждах, че съм убеден в думите си.

Погледнах към бюрото, където лежеше другата папка. Папката с резултатите от екрана. Ръцете ми трепереха.

Оставих първата папка до нея. Знаех, че в дрешника има малка каса, монтирана на стената. Отидох дотам и я отворих. Програмирах код — рождения ден на мама: 2-27-61, и прибрах папките вътре.

Кийтс казва: „Красотата е истина, истината е красота“. А каква беше истината?

Папките знаеха.

Един ден или щях да започна да пия и да отворя резултатите от детектора, или нямаше да го направя.

Втората папка или съдържаше модел на интерференция, или не. Да или не.

Отговорът вече беше отпечатан.

* * *

На сутринта изчаках Сатвик в кабинета му. Той сложи куфарчето си на бюрото, изненадан да ме види в неговия въртящ се стол, погледна мен, после часовника, после пак мен.

— Какво правиш?

— Чакам те.

— Откога си тук?

— От четири и половина.

Огледа стаята, за да види дали не съм променил нещо. Все същата купчина електрическо оборудване. За нас останалите това беше хаос, но Сатвик вероятно го помнеше добре. Облегнах се назад в стола му и сплетох пръсти зад главата си.

Сатвик само ме гледаше. Сатвик беше умен. Чакаше.

— Можеш ли да свържеш детектора с индикатор? — попитах го аз.

— Какъв индикатор.

— Светлинен.

— Какво имаш предвид?

— Вместо разпечатки, може ли да го нагласиш така, че да светва, когато детекторът отчете електрон в процепа?

Той сбърчи чело.

— Не би трябвало да е трудно. Защо?

— Досега си мислех, че в експеримента с двата процепа няма какво да се доказва повече, но може би съм грешал.

— И какво има да се доказва?

Наведох се напред.

— Нека определим, точно, неопределената система.