Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (78)

75.

— Седни, Шоу. Настани се удобно.

Същият глас. Тънък. Весел. Уверен. С акцент от Минесота или Дакота.

Шоу се опита да намери логика и после се отказа.

Седна.

Гризача посочи към масата.

— Отключи телефона си и го остави. Благодаря.

Шоу го направи.

Мъжът взе телефона и започна да натиска бутоните. Очите му бързо се стрелкаха ту към Шоу, ту към екрана.

Да, Джими Фойл беше следил Шоу в парка „Сан Мигел“ и беше оставил зловещите рисунки с шаблон на Шепнещият човек. Това, разбира се, не означаваше, че не го беше следил и някой друг.

Никога не се съсредоточавайте твърде силно.

— Последното ти входящо обаждане? От кого беше? — попита Гризача.

Лесно можеше да се открие.

— Съвместната оперативна група за тежки престъпления. Силициевата долина.

— Е, това е малко неприятна ситуация, нали?

— Не те засяга. Беше за случая с отвличането, което разследвах.

Гризача кимна. Прегледа регистъра и видя часа на обаждането, което означаваше, че Шоу е затворил, преди Гризача да се появи с готиния си италиански пистолет. Натрапникът остави телефона.

— Къде са оръжията ми? — попита Шоу.

— Прибрани на топло в джоба ми. Онзи малкият патлак. И револверът също. Беше го скрил под леглото. Умно. И съм сигурен, че оценяваш този чудесен модел оръжие.

Шоу беше озадачен, но разбра едно нещо: мъжът не беше тук, защото беше ядосан, че е провалил увеселителния му огън в Оукланд. Опитът за умишлен палеж беше за отвличане на вниманието, за да може Гризача да влезе в кемпера на Шоу.

Той вероятно беше изрекъл думите по време на разправията. „Защо го направи, Шоу?“

Другият въпрос — какво е търсел в кемпера — все още оставаше без отговор.

На светлината в кемпера видя сипаничавото лице на мъжа по-ясно, отколкото онзи ден. Раната на Гризача беше по-сериозна и белегът приличаше на двойно поражение, причинено от одраскал го куршум, който беше набраздил кожата и в същото време я беше изгорил.

Мъжът беше професионалист и не държеше оръжието с протегната напред ръка. Някой бърз човек можеше да блъсне пистолета с една ръка и да го удари с другата. Шоу го беше правил много пъти. Не, Гризача държеше лъскавото си черно оръжие близо до себе си, с дулото към Шоу.

— Снощи си влязъл с издърпващо устройство и „кози крак“. Немарливо. За да изглежда така, сякаш е някой наркоман. Тази вечер си бил по-прецизен.

Гризача умело беше отворил с шперц поправените ключалки. Шоу, който от време на време влизаше с взлом в охраняеми места, беше смаян.

Първия път Гризача беше търсил онова, което искаше, и не го беше намерил. Беше разузнал и бе открил сейфа, за който бяха необходими сериозни инструменти, за да бъде преместен или отворен, и местата, където бяха скрити оръжията. А след това беше изчакал до тази нощ, за да се върне за лично посещение при Шоу.

Гризача бръкна в джоба си с лявата си ръка и извади дрънчащи белезници. Хвърли ги на Шоу, който ги пусна на пода.

Мълчание.

— Виж, имам едно-две правила.

— Без белезници — заяви Шоу. — Не знам карате. Имам само две ръце. Умея да хвърлям ножове, но в кемпера имам само готварски нож, при това не е добре балансиран.

— Правила, не разбираш ли? За твоята безопасност и моето спокойствие. Е, убил съм един-двама души, макар и предимно при самоотбрана. Смъртта не помага… Как беше онази дума? Смъртта е контрапродуктивна. Привлича внимание, усложнява живота ми. Не се нуждая от това. Дали ще те убия? Не. Освен ако естествено, не направиш нещо, което да ме принуди да те убия. Да, наранявам хора. Обичам да наранявам хора. И ги наранявам по начини, които ги променят. Завинаги. Човек, който обича изкуството, ослепявам го. Жена, която обича музиката, отрязвам ушите й. Схващаш за какво намеквам. Ние знаем за теб, Шоу. Не мисля, че ще се чувстваш много добре в инвалидна количка до края на живота си, нали?

Шоу се вгледа в жилавия мъж и запази каменна физиономия, но сърцето му блъскаше в гърдите и устата му беше пресъхнала.

Никога не показвайте страх пред хищник…

— Този пистолет е четирийсети калибър. Голям патрон. Предполагам, че си запознат с него.

Шоу го знаеше.

— Лакти, глезени и после колене. Няма да остане нищо за възстановяване. И имам това нещо, което ще превърне звука в леко прокашляне. И друго на устата ти за писъците. Затова си сложи белезниците. Не искам да се тревожа за теб, Шоу. Белезници или лакът? — Гризача извади от джоба си черни платнени подложки от някакъв по-твърд материал. Нещо като заглушител?

Шоу взе белезниците и си ги сложи.

— А сега, ще свършим работата си и ще си тръгна. Пликът в сейфа в спалнята ти ли е?

— Какво…

— Знам, че не си… Как беше думата? Свенлив — търпеливо каза мъжът. — Тук си в неведение. Искам плика, който Юджийн Йънг, приятелят на баща ти, е скрил в архивите на Факултета по социология в Бъркли. Пликът, който ти открадна преди няколко дни.

Шоу се опита, но не можа да обработи промяната.

— Не, не, не искам да чуя: „Не знам за какво говориш“. Знам, че си се обадил на Йънг в дома му, без да знаеш, че той е мъртъв. А, изражението ти се промени. Обикновено имаш страхотна каменна физиономия. Отговорът на въпроса ти е: подслушвахме телефона му.

Бяха следили и подслушвали колегата на баща му и сега вдовицата му цели петнайсет години? Мисълта беше придружена от чувство за гадене заради нахлуването в личното пространство. Те бяха наблюдавали и Шоу.

Защо, за бога?

— Ти си разбрал за плика — продължи Гризача. — Може би, като си преглеждал нещата на баща си. И това те е изпратило в архивите на Факултета по социология, откъдето си „взел назаем“ плика. — Лицето му се опъна в плъхска усмивка. — Социология. Боже мой. Едно от малкото места, където не проверихме. И защо да го правим? Една от малкото теми, към които баща ти не проявяваше интерес.

— Аз…

— Помниш, нали? Не към онова „объркано“ нещо.

Шоу се запита как Гризача е разбрал за кражбата в Бъркли. Той беше казал на вдовицата на Йънг, че е отседнал в къмпинг за каравани в Оукланд. Би било лесно да го проследи до къмпинга на Карол. Гризача явно беше проследил Шоу до Бъркли. Той не го беше забелязал. Защото беше добро правило, когато караш мотоциклет, да гледаш напред и встрани, не назад. Изключението бяха проблесващи полицейски лампи.

Шоу прогони тези мисли. По-важни бяха думата ние, загадъчните документи и петнайсетгодишното подслушване на телефон. Осъзна, че баща му може да не е бил толкова луд и параноичен, колкото изглеждаше.

Никога не отхвърляйте прибързано конспирациите…

Спомни си за писмото, което Юджийн Йънг беше написал на баща му, и попита:

— Къде е Бракстън?

Право в целта. Сивкавата плът между очите на Гризача се сбърчи.

— Какво знаеш за нея?

Е, едно нещо повече, отколкото Шоу знаеше допреди няколко секунди.

Нея… Жена.

Мъжът стисна устни. Бяха го надиграли. Не каза нищо повече за госпожа Бракстън, която и да беше тя.

— Сейфът. Нека погледнем вътре.

— Това е само капан. Празен е. — Тъй като беше окован с белезници, Шоу се отказа от тактиката да обезоръжи натрапника, когато той бръкне вътре и счупи пръста си. Шоу се замисли за иронията, предвид прякора, който беше измислил за мъжа. Капанът беше голям, предназначен за плъхове.

— Предположих. Може да е капан, който действа в обратна посока. Не съм сигурен дали има логика, но схващаш идеята.

Шоу отвори сейфа.

Гризача вече беше извадил малко халогенно фенерче и сега го използва, за да освети вътрешността на сейфа. Надникна вътре и явно остана смаян от капана.

Върнаха се в малката кухня.

— Къде е пликът? Или започваме с болката. Изцяло зависи от теб.

— Портфейлът ми.

— Портфейл?… Легни на земята. По лице.

Шоу изпълни заповедта и почувства, че мъжът сложи нещо меко върху свивката на коляното му и после натисна.

— Това е оръжието.

Шоу се беше досетил. Сигурно беше някакъв вълшебен материал, за да може да заглуши пистолет четирийсети калибър.

Гризача извади портфейла, преобърна Шоу и го изправи да седне.

— Зад шофьорската книжка.

Мъжът прерови портфейла.

— Разписка до поискване за склад на „ФедЕкс“ в Аламида?

— Да. Там са оригиналите на документите на баща ми и две копия.

Складът се намираше в търговския център, където беше салвадорският ресторант с кафето от Потреро Гранде. След като беше излязъл от заведението, за да отиде при Франк Мълинър, беше взел ръкописите, за да направи копия. Беше решил да ги остави там за няколко дни, в случай че полицията пристигне в кемпера му по молба на Факултета по социология. Правдоподобно отричане.

— Има ли други копия?

— Не съм направил други.

Гризача извади телефона си, отмести поглед от Шоу само за секунда, обади се на някого и му обясни за склада на „ФедЕкс“. Каза номера, написан на бележката, и затвори.

— Сега е затворено — рече Шоу.

Мъжът се усмихна и мълчаливо изпрати съобщение, по всяка вероятност на някой друг. Очите му бяха приковани в Шоу, сякаш ако отместеше поглед за цяла секунда, пленникът му щеше да нападне като змия.

Шоу не можеше да чака повече и каза:

— Пети октомври. Преди петнайсет години.

Гризача спря и вдигна глава от телефона. На лицето му не трепна нито един мускул от изненада. Гласът му вече не беше тънък като опъната струна на цигулка, когато каза:

— Ние не убихме баща ти, Шоу.

Сърцето на Шоу блъскаше в гърдите му по причини, които нямаха нищо общо с факта, че гледа в дулото на мощен пистолет.

— Ясно е, че за теб това е голяма неясна загадка. И ще трябва да си остане така. Ще ти кажа следното: смъртта на Аштън беше… проблем… за нас. Ядоса ни толкова, колкото е ядосала и теб… Е, добре. Не е честно… Схващаш накъде бия.

Гризача изпрати още съобщения.

Шоу беше стъписан. Сърцето му се сви. Защото това означаваше, че кошмарът му се е сбъднал: брат му Ръсел беше убиецът на баща им. Затвори очи за момент и чу гласа на брат си, сякаш той беше в кемпера с тях.

Той ни научи как да оцеляваме. Сега ние трябва да оцелеем от него…

Ръсел беше извършил убийството, за да спаси сестра си и брат си — и майка си. Тя и Аштън бяха неразделни, откакто преди четирийсет години се бяха запознали в Дивата територия Ансел Адамс, по Маршрута на тихоокеанския хребет^[1]. Когато умът му се замъгли, година и нещо преди смъртта му, Аштън започна да подозира дори съпругата си, като от време на време мислеше, че и тя участва в конспирацията, каквато и да беше.

Ами ако спасяването на сестра му, брат му и майка му не беше единственият мотив? Шоу отдавна се питаше дали няма и нещо по-мрачно. Беше ли най-после изригнало негодуванието на Ръсел? Дорион и Колт бяха много малки, когато семейството се премести. Никой не си спомняше много за живота в цивилизацията. Ръсел беше на десет и бе имал време да се наслаждава на главозамайващия, чуден Район на залива на Сан Франциско. Имаше приятели. И после изведнъж беше прогонен в дивата пустош.

Бил е ядосан през всичките онези години. Не каза нищо, но негодуванието му се е засилвало.

Ръсел беше отшелникът…

Гризача спусна телефона до тялото си.

— Ако има някакво значение, беше нещастен случай.

Шоу се съсредоточи.

— Баща ти. Ние го искахме жив, Бракстън го искаше мъртъв — но още не, не и докато не получеше онова, което искаше. Тя изпрати един човек да… говори с него за документите.

Да говори. Тоест да го изтезава.

— Доколкото можем да свържем нещата, баща ти е разбрал, че човекът на Бракстън е на път за вашия „Двор“. Аштън го подвел и явно смятал да го убие някъде в гората. Засадата обаче се провалила. Сбили се и баща ти паднал. Човекът на Бракстън се издъни за втори път, затова вече не е сред живите — ако това е някаква утеха за теб. — Гризача наклони глава настрана и леко се усмихна. — Първия път някакво хлапе го изгонило от имота. Тийнейджър. Хлапе, което му извадило някакъв стар револвер… Мили боже, да не би да си бил ти, Шоу? — Той потупа с ръка джоба на якето си, където вероятно беше магнумът.

Вие сте нещо като във филма „Избавление“, така ли?

Ловецът… Ето какво беше правил там. Искал е да убие баща му. Аштън Шоу, който според всички имаше толкова разстроен мозък, че измисляше шпиони и тъмни сили, които го преследваха.

Аштън Шоу, който е бил прав през цялото време?

О, Ръсел…

Колтър Шоу никога не беше чувствал отсъствието на брат си по-осезателно, отколкото в този момент. „Къде си? — помисли си той. — И защо изчезна?“

— Ти знаеш много. Ами брат ми Ръсел? Къде е той? — попита Шоу.

— Отдавна изгубихме следите му. В Европа.

През океана… Това изненада Шоу. И после осъзна, че не би трябвало да се изненадва, тъй като не беше поддържал връзка с брат си след погребението на баща им. Париж не беше по-малко невероятно място от „Тендърлойн“, един от най-престъпните квартали в Сан Франциско, или някоя безлична къщичка в Канзас Сити.

— За какво е всичко това? — попита Шоу.

— Казах ти — отвърна Гризача. — Не е твоя работа.

— Моя работа е Бракстън и човекът, който е убил баща ми. Независимо дали е било нещастен случай, или не. Те са виновни.

— Не, и това не е твоя работа. И повярвай ми, няма да искаш да е твоя работа.

Шоу се запита от какво са белезите на лицето на Гризача. Акне в пубертета? Някакво заболяване на по-късен етап в живота? Гризача беше жилав и имаше отсечените, отривисти погледи на военен или наемник. Може би атака с газ?

Телефонът на Гризача иззвъня. Той го доближи до ухото си.

— Да… Добре. Обратно на мястото.

Акцията в склада на „ФедЕкс“ явно беше успешна.

Гризача затвори.

— Е, добре. — Той махна черната кърпа-заглушител, отстъпи в отсрещната страна на кемпера и прибра беретата. — Ще оставя ключовете за белезниците под колата ти, а глокът и колтът — в кофата за боклук до предния вход. Не се опитвай да ни намериш. Заради твоята безопасност.