Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (75)

72.

— Лесно е да не умреш — казва Аштън Шоу на четиринайсетгодишния Колтър. — Оцеляването е трудно.

Синът му не си прави труда да го попита какво има предвид. Професорът винаги стига до най-важното, което иска да каже.

— Лежиш на дивана пред телевизора. Седиш в кабинета си и пишеш доклади. Разхождаш се на плажа. Избягваш умирането… Хей, дай ми още един клин.

Дори на тази възраст Колтър долавя иронията в забележката на баща си колко е лесно да не умреш, тъй като в момента са на трийсет и седем метра над земята, на Дяволския зъб, гладка скала близо до границата на „Дворът“.

Колтър му дава клин и използвайки завързания чук, Аштън забива металния шип в пукнатина, проверява го и закача карабинера с рязко изщракване. Бащата и синът посипват с талк ръцете си и успоредно един до друг се придвижват няколко крачки по-нагоре. Върхът е само на три метра.

— Да не умреш не е същото като да си жив. Жив си само когато оцеляваш. А оцеляваш само когато има риск да загубиш нещо. Колкото повече рискуваш да загубиш, толкова повече си жив.

Колтър чака това да бъде преведено в правило „Никога“.

Баща му обаче не казва нищо повече.

И това става любимият съвет на Колтър Шоу от баща му. По-добър от всички правила „Никога“, събрани заедно.

И сега си спомни думите на баща си, докато намали скоростта на мотоциклета си „Ямаха YZ450FX“ и свърна по черен път към връх Скарпет, между Силициевата долина и Хаф Мун Бей. Както в Националния парк „Редудс“, където беше убит Хенри Томпсън, това можеше да е била стара дървосекаческа пътека, но сега явно беше начин за придвижване на туристи. Шоу увеличи скоростта на деветдесет километра в час, издигна се във въздуха и после се приземи като паток върху повърхността на езеро.

Минутите бяха от значение. Той увеличи още скоростта.

Скоро стигна до поляната. Десет акъра ниска трева, оградени от борове и отрупани с листа дървета.

Той излезе от гората и спря мотоциклета. Подпря ямахата на стъпенката и свали каската и ръкавиците си.

Колко безумно беше това?

Реши, че няма значение. И че е неизбежно.

Да не умреш не е същото като да си жив…

Поляната му напомни за ливадата зад къщата в „Дворът“ — мястото, където се състоя погребението на баща му. Аштън предчувстваше смъртта си и беше уредил погребението си, преди това да стане факт. Тогава умът му беше остър и проницателен и пълен с дяволито чувство за хумор. В указанията си беше написал: Желанието ми е пепелта^[1] на Аш да бъде разпръсната над езеро Полумесец.

След лудешкото каране с мотоциклета Шоу огледа поляната. В далечния край на осветеното от луната пространство имаше два прозореца, които светеха в жълто. От това разстояние изглеждаха съвсем малки и приличаха на котешки очи. Светлината идваше от ваканционно бунгало, чието местоположение Шоу беше изкопчил от Джими Фойл.

Отговори за мен…

Той дотича до бунгалото за не повече от пет минути. Спря на трийсетина метра от него и се огледа наоколо за охрана. Може би имаше камери и детектори за движение. Разчиташе на скоростта си до мишената и на елемента на изненада.

Тони Найт не очакваше гости. В края на краищата, той имаше имунитет.

Шоу се запита кой ли е клиентът, политикът, който беше наел говорителите на предаването на Найт да разпространяват лъжливи слухове за опонента си и да унищожи шансовете му в предстоящите избори. Някой сенатор? Или конгресмен?

Той извади по навик пистолета си, дръпна предпазителя, за да потвърди, че има зареден патрон, и после прибра оръжието в кобура. Приведе се и се приближи до дървената къща в селски стил, която приличаше на къщата, в която беше израснал с брат си и сестра си, само че беше много по-малка. Бунгалото беше боядисано в сиво и вероятно беше с три-четири стаи. Имаше отделен гараж и Шоу видя джип и мерцедес, паркирани отпред.

Това означаваше, че с Найт има най-малко двама охранители. Найт щеше да замине с хеликоптер. До поляната имаше оранжев ветрен конус. Двама души щяха да останат, за да върнат колите.

Шоу вдъхна мириса на бор в студения, влажен въздух, пристъпи още по-близо до бунгалото, вдигна глава за миг и се дръпна назад, за да се скрие.

Беше видял Тони Найт, който говореше по мобилния си телефон, крачеше напред и назад и ръкомахаше с другата си ръка.

Главният изпълнителен директор беше облечен с неофициални дрехи. Жълто-кафяв панталон, черна риза и тъмносиньо сако. На главата си носеше черна бейзболна шапка без лого или име на отбор. Това предполагаше, че ще замине всеки момент. Наблизо седяха двама телохранители. Бяха същите, които бяха отвлекли Шоу на „Конференция К3“, докато всички погледи бяха приковани в пиротехническото обявяване на „Главоблъсканица VI“ над главите им. Единият говореше по телефона си, а другият гледаше таблет, пъхнал слушалка в ухото си. Засмя се на нещо.

Шоу изчака три дълги минути и отново надникна в бунгалото.

Живата картина не се беше променила.

Той обиколи постройката, като стъпваше само върху борови иглички и гола земя, и погледна в другите стаи. Вътре, изглежда, бяха само тримата мъже.

Шоу се върна при предната врата и се опита да превърти валчестата дръжка. Беше заключена. Тогава трябваше да влезе през някой прозорец.

Само че така и не стигна до прозорец.

Към купона се присъедини четвърти мъж, който излезе от гаража с раница на рамото и брезентова чанта в ръката. Беше нисък и як, с късо подстригана коса и дълги ръце. Спря, хвърли раницата, пусна чантата и посегна към хълбока си. Шоу бързо се хвърли към него. Мъжът се отказа от пистолета си — не можеше да го извади навреме — и вдигна юмрук. Но нямаше мишена. Шоу премести центъра на тежестта си, наведе се ниско и го срита с един крак, класически ход от борбата в колежа.

Телохранителят беше тежък и се стовари силно по гръб. Изохка и лицето му се изкриви от болка. Въздухът беше излязъл от белите му дробове. Шоу извади пистолета си и го насочи малко встрани от мъжа.

Човекът не беше глупав и бързо кимна. Шоу взе пистолета му, също „Глок“, и го претърси за други оръжия. Нямаше. Шоу изключи телефона му и взе ключовете му, а после завъртя в кръг показалеца си. Телохранителят кимна и се претърколи по корем.

Шоу сложи „свински опашки“ на китките му и отново се обърна към бунгалото.

Пъхна ключа в ключалката и безшумно го превъртя. Извади пистолета си, отвори вратата и влезе в коридора, където миришеше на пържен лук и мазнина. Огледа сумрачното място. Стаите вляво бяха тъмни. Трябваше да рискува да надникне в кухнята, но мъжете в дневната щяха да го видят. Каква беше вероятността тук да има петима души?

Малка.

Стисна с две ръце пистолета и нахлу в стаята, където бяха тримата мъже.

Найт изпусна телефона и извика:

— Боже Господи!

Телохранителите рязко се обърнаха и се надигнаха.

— Не. Долу! — нареди Шоу.

Те бавно се подчиниха.

Шоу беше забелязал, че всеки държи телефон или таблет.

— Ти — кимна той на единия. — Извади оръжието си. С лявата ръка, с палец и показалец. Хвърли го към мен. — Каза на другия да направи същото, но с дясната си ръка.

Нямаше място за героични подвизи или хитри тактики и те се подчиниха.

Шоу им хвърли „свински опашки“.

— Как да… — започна единият.

Шоу го погледна иронично.

— Измислете начин.

Те използваха зъбите си, за да задържат и затегнат кабелните стяжки, и завързаха китките си.

Шоу забеляза електрически ключове за осветление на отсрещната стена, приближи се до тях и ги натисна. Навън блесна ярка светлина. След това той пристъпи на място близо до кухнята, откъдето можеше да вижда цялата стая и двора.

— Има ли някой друг, освен завързания навън?

— Виж, Шоу…

— Защото ако има и направи нещо, ще бъде застрелян. И това означава, че може да има още изстрели.

— Има някой — каза Найт. — И ти по-добре…

Шоу погледна единия телохранител — онзи, който се наслаждаваше на някаква комедия на таблета си, преди да го прекъснат.

Мъжът поклати глава.

— Какви ги вършиш, мамка ти? — изръмжа Найт. Странно беше как гневът загрозяваше красотата.

— Надигни сакото и ризата си, обърни се и изпразни джобовете си.

След миг на предизвикателство главният изпълнителен директор се подчини. Не носеше оръжия.

Шоу взе телефона му и прекъсна разговора.

— Как ме намери? Фойл ли ти каза? Шибаняк. Е, и какво от това? Може да повикаш колкото ченгета искаш, но никой няма да ме докосне. До един час ще напусна страната. Имам карта „Излизаш от затвора“.

— Седни, Найт.

— Съжалявам, че онзи младеж загина. Кайл Бътлър. Това не трябваше да се случва. — Очите на Найт се уголемиха от ужас, когато срещна студения поглед на Шоу.

— Все едно. Той беше убит. Както и Хенри Томпсън. А Елизабет Чабел и бебето й едва не умряха.

— Фойл беше идиот да отвлече бременна жена. — Легендарната му избухливост се разпали и Найт се разтрепери от гняв. — Е, какво е това? Не можеш да ме предадеш на ченгетата. Ще ме застреляш ли? Ей така? За да отмъстиш — онези глупости? Ще разберат, че си бил ти. Няма да се измъкнеш.

— Млъкни! — На Шоу му писна от бръщолевенето на Найт. Извади телефона си, отключи го, отвори имейл и сложи телефона на масичката за кафе, а после отстъпи назад, без да изпуска от прицел Найт. — Прочети това.

Найт взе телефона с треперещи ръце, прочете имейла и вдигна глава.

— Шегуваш се.